Латеранската Базилика в Рим е построена ок. 314 г. на Латеранския хълм от Папа Милтиад върху земя, дарена на Църквата от император Константин Велики. Посветена е на Спасителя Исус Христос, както и на Светите Йоан Кръстител и Йоан Апостол и Евангелист, затова е известна и като „Свети Йоан Латерански“ (San Giovanni in Laterano“). Тя е Катедрала на Папата като Епископ на Рим; наричана е „Майка на всички Църкви в Града и света“. Празникът на Латеранската Базилика е знак за единството на Вселенската Църква с нейния Предстоятел – Римския Първосвещеник.
Агостино Валини, Кардинал Викарий на Римската Епархия. Проповед по случай освещаването на Латеранската Базилика – 9 ноември 2011 г.
(Agostino Card. Vallini. Omelia per la Dedicazione della Basilica Lateranense – 9 novembre 2011)
Отбелязваме празника на катедралната църква на Рим, майка на всички църкви – и това е истина, защото я свързваме с истинската вяра. Защото тя е Катедралата на Епископа на Рим, Наследника на Апостол Петър – скалата, върху която Христос е изградил Своята Църква и я е призовал да утвърждава братята във вярата.
Божието Слово, което бе възвестено, ни помага да навлезем в тайната на Църквата.
От Книгата Царства чухме молитвата на Соломон, който изповядва пред храмовия олтар, че Всемогъщият не може да бъде ограничен от едно място, пък било то и достойно, изградено от човешки ръце: дори цялата вселена не може да побере Бога. Въпреки това Той е много близо до онези, които Го призовават с чисто сърце в посветеното на Него място.
Тайнственото присъствие на Бога в храма признахме също, когато изпяхме Псалм 94: „Да се поклоним на Бога в светото Му жилище“.
Но знак на какво е материалният храм? Той е знак – както ни припомня Свети Петър във второто четиво, – на един друг Храм – духовния, мистичното Тяло Христово, Църквата, която Сам Христос, „живият камък, отхвърлен от човеците, но избран и драгоценен пред Бога“, е изградил, правейки всички вярващи „живи камъни за изграждането на едно духовно здание, на свято свещенство, за да принасят духовни жертви, угодни на Бога“.
Духовното здание – Църквата, – общност от хора, осветени от Кръвта Христова и от Духа на възкръсналия Господ, част от която се става чрез Тайнството Кръщение, изисква от всекиго да отговаря на получения дар и да извървява духовен път, като всеки ден почита Отца в дух и истина, както ни припомня Евангелието.
Христос е основал Църквата, за дабъде тя в историята Негово свято Тяло, духовен организъм, който живее чрез животворящия полъх на Духа и обновява човечеството като любяща майка на всички хора. Църквата – йерархично изградена общност, – сме ние, събрани тук в евхаристийно събрание: максимален израз на вярата, и разпръсната по света.
Скъпи братя и сестри, днешният празник е добър повод да се запитаме дали идеалният образ на Църквата, която Христос е пожелал и обикнал, Неговата свята и непорочна Невяста (ср. Еф. 5, 27), наистина се отразява в историческото лице на Църквата, каквато тя е днес: разбира се, лице, което никога не е достатъчно съвършено и което винаги се нуждае от обновление? Днес ни се дава възможността да направим изпит на съвестта си, и трябва да го направим най-вече ние – Римската Църква, – поради изключителността на вярата и любовта, която Провидението, поставяйки тук Престола на Петър, иска от нас да свидетелстваме на Църквите – сестри, разпръснати по света. Един изпит на съвестта, сравняващ онова, което сме, с модела, оставен ни от Христос.
Става дума, както добре се разбира, за един много мащабен модел, който тябва да се разгледа от много страни, от които сега бих искал да подчертая само една, като формулирам следния въпрос: имат ли римските християни съзнанието, че са „Църква Христова“, и като такава, държат ли се като истински ученици на Господа? Тоест, трябва да се запитаме дали имаме съзнанието, че сме и живеем като Църква, осъзнаващи, че в нея се осъществява – както заявява Свети Павел в Посланието до ефесяни, – „провиденциалният план на тайната, укрита от векове в Бога“ (Еф. 3, 9-10) за наше спасение.
Църквата – добре знаем това, – в началото на своя живот и мисия на света, никога не е била нещо друго, а общност, съзнаваща и желаеща страстно да изповядва вярата в Исус Христос, Сина Божи и Изкупител на човека – една вяра, станала действена чрез любовта. Онези, които са приемали Словото – четем в Деянията на Апостолите, – „постоянстваха в учението на Апостолите, в братското общение, в преломяването на хляба и в молитвите … Всички вярващи бяха заедно, и всичко им беше общо. Продаваха имоти и стока, и разделяха ги между всички, всекиму според нуждата“ (Деян. 2, 41-45). Вярата мотивира и насочва ежедневния живот – личен и обществен, – карайки християните да регулират отношенията помежду си според справедливостта, правдата и любовта. Тази житейска концепция е живяна с радост и не се предава дори пред враждебността и преследванията (ср. Деян. 8, 1-4). Защото – четем пак в Деянията на Апостолите, – гонението, последвало убийството на Стефан, не унищожава общността на верните, която се разпръсква и продължава смело да възвестява възкръсналия Христос и Неговото Евангелие.
И днес Църквата е призвана да бъде в света общност, която, вкоренена в Христа чрез благодатта на Кръщението, се слави с това, че се обявява за Христос, че изповядва със смирение и смелост вярата в Него, и че я изповядва в любовта. На тази първостепенна цел трябва да бъдат подчинени, като биват актуализирани, ако е нужно, и институционалните елементи, структурите и пасторалните организми. Това трябва да бъде отличителната черта, характеризираща църковното присъствие.
Живеем във време, когато се е променила културната атмосфера, общият манталитет, чувствителността на хората към едно не много далечно минало, когато християнската вяра формираше начина на живот на отделните личности, насемействата, и по определен начин насочваше обществения живот чрез присъствието на добре формирани християни. Днес огромната секуларизация на културата и на обществото влияе на секуларизацията на съзнанието. Неотдавна Папата каза: „Съвременният човек често е объркан и не успява да намери отговор на толкова въпроси, които се намират дълбоко в сърцето му“ (Discorso al convegno del Pontificio Consiglio per la promozione della nuova evangelizzazione – 15 ottobre 2011). Макар един голям процент от нашия народ да се обявява за вярващ, и „копнежът по свещеното“ да не намалява, с убеждението, че не е ирационално да се говори за Бога, трябва обаче да се запитаме доколко отношението към религията е способно да говори на живота и да разпалва сърцето. Нова причина освен това, която не благоприятства вниманието и търсенето на един трансцендентен Бог, е тежката ситуация на много хора, заети и загрижени да гледат надолу, към влошените условия на живот, ставащи все по-трудни и източник на смущение поради тежката икономическа криза, която безпокои много семейства, особено младежите, мнозина от които са обезсърчени за своето бъдеще, станало изключително несигурно. Всичко това приковава постоянно вниманието им върху земните грижи.
В този контекст, какво е църковното съзнание на нашите верни? Можем да кажем, че Църквата е мощна отправна точка за мнозина, но вече не за всички. Нашите енории продължават всеотдайно да поддържат катехизиса, култа, милосърдните дела, но изпитват трудности дасе справят с предизвикателствата, идващи от една култура, която не се интересува от религията и вярата: достатъчно е да помислим за моралното поведение, свързано със защитата на живота, на семейството, на публичната етика, на спекулациите с живата материя и т. н.
Разбира се, не липсват пламенни и ангажирани верни, които живеят с радост живота си в Църквата, свидетелстват смело вярата си, сътрудничат в различни сектори на пасторалната дейност, участват в движения и организации, присъстващи в различни области на апостолата или в други църковни реалности.
Те са истински благослов! Но са малцинство. Голямата част от кръстените са християни по традиция, с по-скоро хладна вяра; искат Тайнствата, ходят на църква отвреме навреме, не участват в един истински път на вярата, нямат подхранването, което да даде жизненост и мотивация на техния живот, силно изложен на духовна сухота, на пренебрегване на християнската практика, стигащо до религиозно безразличие. Освен това, немалко от тези хора изоставят църковния живот, просто защото той повече не ги интересува. Има, накрая, и много хора, и днес броят им нараства като резултат от феномена на емиграцията, – хора, на които не е даден дарът да вярват, обаче са в търсене на Бога. Те си задават въпроси и гледат с очакване към Църквата.
При тази нова и сложна реалност, пред Църквата се очертават нови предизвикателства; и тя не може да не се адаптира към времената и формите, и с помощта на подходящите инструменти да продължава мисията, която Христос й е поверил да призовава всички хора да станат живи камъни на духовния храм, който е Неговото Тяло, да направи всички хора участници в светото свещенство, за да принасят на Бога духовните жертви на светия си живот.
С тази цел, както знаете, нашата Епархия се е ангажирала с една пасторална програма, която има за цел да даде нова жизненост на едно съзнателно църковно присъствие и да продължи да ражда във вярата чеда от това поколение. Тоест, чувстваме спешната нужда от една по-мисионерски насочена пасторална дейност, която, наред с грижата за укрепването на вярата на християните, да се насочи и към възвестяването на Евангелието на онези, които не го познават или са го изоставили. И трябва да прави това без притеснение и страх, а смело и с ентусиазъм, та Словото Божие да проникне в сърцата на множество търсачи на Неговата истина и любовта Му. Накратко: една Църква, която да носи на боледуващия и апатичен свят упование и надежда.
Нека ни дадат кураж тези думи на Свети Августин: „Да се радваме и да благодарим не само защото сме станали християни, а Христос. Давате ли си сметка, разбирате ли Божия дар за нас? Изпълнете се с възхита, радвайте се: ние сме станали Христос. Защото, щом Той е Главата, ние сме членовете: тоталният човек. Той и ние … А кои са Главата и членовете ? Христос и Църквата (In Io. Trat. 21, 8).
Коментари
Няма добавени коментари!