7 март – Св. св. Перпетуа и Фелицитас, Мъченици

Св. св. Перпетуа и Фелицитас

Света Тибия Перпетуа е млада знатна римлянка, която живее в началото на III в. в селището Тибурбус Мунус, близо до Картаген (Римска Северна Африка, дн. Тунис). Омъжена е и има малък син. Заедно с прислужницата си Фелицитас, която очаква дете, брат си Сатурнин и двама приятели – Ревокат и Секундул, Перпетуа събира в дома си малка група катехумени (кандидати за кръщението), която извървява под ръководството на катехиста Сатур дълъг път на подготовка за приемане на Светото Тайнство. Докато укрепват във вярата, по времето на римския император Септимий Север (193-211), сам роден в Северна Африка и враждебен на християнството, през 202 г. местният прокуратор започва гонения срещу християните. Петимата катехумени и техният катехист Сатур са арестувани и отведени в Картаген, където са хвърлени в затвора и подложени на натиск да се отрекат от Христа. В затвора Фелицитас ражда дъщеря, а Перпетуа в поредица от видения съзерцава небесната слава, която ги очаква. Нейният дневник, писан в килията, по-късно е основа за написването на «Passio» – разказ за страданията на картагенските мъченици. Останали верни докрай на вярата си в Христа, те са осъдени да бъдат хвърлени ad bestias (на зверовете). В амфитеатъра на Картаген мъчениците получават кръщение, проливайки с радост кръвта си за свидетелство на Неговата любов. Тяхното и на много други християни мъченичество прави християнството да процъфти и да се утвърди в цяла Северна Африка.

Четиво от Римския Бревиарий за Възпоминанието на Светите Перпетуа и Фелицитас

Из „Разказ за мъченичеството на светите Картагенски мъченици”

Настъпи денят на победата на мъчениците и те поеха от затвора към амфитеатъра така, сякаш отиваха на небето: със сияещи лица, горди, тръпнещи повече от радост, отколкото от боязън.

Първа Перпетуа бе подхвърлена нагоре от една дива крава и падна на страната си. След това се изправи и като видя, че Фелицитас лежи на земята, отиде при нея, подаде й ръка и й помогна да стане. И двете застанаха една до друга. Сломявайки по този начин жестокостта на тълпата, те бяха отведени при вратата Санавария.

Там Перпетуа, подкрепяна от един катехумен на име Рустик, който стоеше до нея, като че се пробуди от сън (и наистина се бе лишила от сетивни усещания и бе обзета от екстаз), огледа се наоколо и каза, стъписвайки всички: „Кога най-сетне ще ни отведат при онази крава?” Когато чу, че това е вече станало, първо не искаше да повярва, докато не видя следите от мъчението по тялото и дрехата си. Тогава повика брат си и онзи катехумен и ги насърчаваше, казвайки: „Бъдете твърди във вярата, обичайте се всички един другиго и нека не ви плашат нашите страдания”.

На свой ред Сатур, при една друга врата, насърчаваше войника Пудент. Казваше му между другото: „Точно както бе предсказано и се очакваше, досега не ме докосна нито един звяр. Но сега вярвай с цялото си сърце: ето, аз слизам долу и ще загина от едно само ухапване на леопард”.

И наистина, към края на представлението, той попадна между челюстите на леопарда и само от едно негово ухапване бе облян от толкова много кръв, че народът засвидетелства второто му кръщение, викайки: „Спасен е умитият, спасен е умитият!” И наистина бе спасен онзи, който бе умит по такъв начин!

Тогава каза на войника Пудент: „Сбогом, спомняй си за вярата и за мене; нека всичко това да не те смущава, а да те утвърди”. После поиска пръстена от ръката му, потопи го в раната си и му го върна като наследство, оставяйки му кръвта си като залог и спомен. След това, вече безчувствен, беше завлечен заедно с другите на мястото, където обикновено жертвите биваха доубивани.

Но понеже народът настояваше те да бъдат изложени пред очите му в центъра на амфитеатъра, та да могат всички, като съучастници в убийството, да видят как мечът пронизва телата им, те внезапно се изправиха и отидоха там, където искаше народът, като първо се целунаха и така увенчаха своето мъченичество с този тържествен знак на мира.

Останалите получиха последния удар неподвижни и в мълчание: а Сатур, който във видението на Перпетуа пръв бе въздигнат в небето, пръв предаде Богу дух. Последва го Перпетуа. Като вкусваше болката, пронизваща костите й, тя извика силно и сама насочи към гърлото си несигурната ръка на още неопитния гладиатор. И наистина: жена, изпълнена с такова величие, не би могла да умре по друг начин, а само след като сама пожелае да стане така.

О, добродетелни и блажени мъченици! Вие наистина сте призвани и избрани за славата на нашия Господ Исус Христос!

 

7 март – Св. Св. Перпетуа и Фелицитас, Мъченици

Света Тибия Перпетуа е млада знатна римлянка, която живее в началото на III в. в селището Тибурбус Мунус, близо до Картаген (Римска Северна Африка, дн. Тунис). Омъжена е и има малък син. Заедно с прислужницата си Фелицитас, която очаква дете, брат си Сатурнин и двама приятели – Ревокат и Секундул, Перпетуа събира в дома си малка група катехумени (кандидати за кръщението), която извървява под ръководството на катехиста Сатур дълъг път на подготовка за приемане на Светото Тайнство. Докато укрепват във вярата, по времето на римския император Септимий Север (193-211), сам роден в Северна Африка и враждебен на християнството, през 202 г. местният прокуратор започва гонения срещу християните. Петимата катехумени и техният катехист Сатур са арестувани и отведени в Картаген, където са хвърлени в затвора и подложени на натиск да се отрекат от Христа. В затвора Фелицитас ражда дъщеря, а Перпетуа в поредица от видения съзерцава небесната слава, която ги очаква. Нейният дневник, писан в килията, по-късно е основа за написването на «Passio» – разказ за страданията на картагенските мъченици. Останали верни докрай на вярата си в Христа, те са осъдени да бъдат хвърлени ad bestias (на зверовете). В амфитеатъра на Картаген мъчениците получават кръщение, проливайки с радост кръвта си за свидетелство на Неговата любов. Тяхното и на много други християни мъченичество прави християнството да процъфти и да се утвърди в цяла Северна Африка.

Четиво от Римския Бревиарий за Възпоминанието на Светите Перпетуа и Фелицитас

Из „Разказ за мъченичеството на светите Картагенски мъченици”

Настъпи денят на победата на мъчениците и те поеха от затвора към амфитеатъра така, сякаш отиваха на небето: със сияещи лица, горди, тръпнещи повече от радост, отколкото от боязън.

Първа Перпетуа бе подхвърлена нагоре от една дива крава и падна на страната си. След това се изправи и като видя, че Фелицитас лежи на земята, отиде при нея, подаде й ръка и й помогна да стане. И двете застанаха една до друга. Сломявайки по този начин жестокостта на тълпата, те бяха отведени при вратата Санавария.

Там Перпетуа, подкрепяна от един катехумен на име Рустик, който стоеше до нея, като че се пробуди от сън (и наистина се бе лишила от сетивни усещания и бе обзета от екстаз), огледа се наоколо и каза, стъписвайки всички: „Кога най-сетне ще ни отведат при онази крава?” Когато чу, че това е вече станало, първо не искаше да повярва, докато не видя следите от мъчението по тялото и дрехата си. Тогава повика брат си и онзи катехумен и ги насърчаваше, казвайки: „Бъдете твърди във вярата, обичайте се всички един другиго и нека не ви плашат нашите страдания”.

На свой ред Сатур, при една друга врата, насърчаваше войника Пудент. Казваше му между другото: „Точно както бе предсказано и се очакваше, досега не ме докосна нито един звяр. Но сега вярвай с цялото си сърце: ето, аз слизам долу и ще загина от едно само ухапване на леопард”.

И наистина, към края на представлението, той попадна между челюстите на леопарда и само от едно негово ухапване бе облян от толкова много кръв, че народът засвидетелства второто му кръщение, викайки: „Спасен е умитият, спасен е умитият!” И наистина бе спасен онзи, който бе умит по такъв начин!

Тогава каза на войника Пудент: „Сбогом, спомняй си за вярата и за мене; нека всичко това да не те смущава, а да те утвърди”. После поиска пръстена от ръката му, потопи го в раната си и му го върна като наследство, оставяйки му кръвта си като залог и спомен. След това, вече безчувствен, беше завлечен заедно с другите на мястото, където обикновено жертвите биваха доубивани.

Но понеже народът настояваше те да бъдат изложени пред очите му в центъра на амфитеатъра, та да могат всички, като съучастници в убийството, да видят как мечът пронизва телата им, те внезапно се изправиха и отидоха там, където искаше народът, като първо се целунаха и така увенчаха своето мъченичество с този тържествен знак на мира.

Останалите получиха последния удар неподвижни и в мълчание: а Сатур, който във видението на Перпетуа пръв бе въздигнат в небето, пръв предаде Богу дух. Последва го Перпетуа. Като вкусваше болката, пронизваща костите й, тя извика силно и сама насочи към гърлото си несигурната ръка на още неопитния гладиатор. И наистина: жена, изпълнена с такова величие, не би могла да умре по друг начин, а само след като сама пожелае да стане така.

О, добродетелни и блажени мъченици! Вие наистина сте призвани и избрани за славата на нашия Господ Исус Христос!

Коментари

  1. Daniel Bosilkov 06.03.2011 в 20:26

    Мнозина хора, четейки тази история биха се отвратили от зверствата, които са понесли мъчениците. Действително това са зверски издевателства, но не бива те да са центъра на нашето внимание. Единственото което заслужава вниманието и преклонението ни е, Славата на Бога, показана чрез мъченическата смърт на Св. св. Перпетуа и Фелицитас. Славата на Бога, че смъртта не е край на живота, а напротив началото на една блажено съществувание, за вечна прослава на нашия Небесен Отец. Един истински християнин не бива да се страхува от смъртта, още повече ако тя е в Името на Бога. Днес, ние трябва да се поучим от жертвоготовността на светите мъченици, пролели кръвта си за Бога, а може би и да се запитаме: „Аз какво съм готов да пожертвам в Името Господне“. Вечна слава в небесата на Св.св. Перпетуа и Фелицитас, нека изпросят Божия благодат за нас и да бъдат наши закрилици, в това трудно време на материализъм, в което живеем.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *



Social Media Auto Publish Powered By : XYZScripts.com