31 януари
Свети Йоан (Джовани) Боско, Свещеник
Възпоминание
Свети Йоан (Джовани) Боско (16.08.1815, Кастелнуово д’Асти, Италия – 31.01.1888, Торино, Италия), наричан от всички Дон Боско, е роден в скромно, много благочестиво семейство в италианската област Пиемонт, тогава част от кралство Сардиния. Получава прекрасно възпитание във вярата и християнските добродетели от майка си, Божията Слугиня Маргерита Окиена, процесът за чиято беатификация е в ход в момента. Съвсем млад чува Божия призив да посвети живота си на Църквата и постъпва в семинария.
Ръкоположен е за свещеник през 1841 г. Оттогава започва забележителната пастирска, милосърдна и възпитателна дейност на Дон Боско, която ще го направи един от най-забележителните църковни дейци на неговото време. Особено загрижен е за съдбата на децата на бедните слоеве от населението на Торино, на които ще посвети цялата си енергия и способности.
За тяхното възпитание и образование организира оратории – средища за евангелизация, катехизис и професионално обучение на деца от семейства в нужда. За да утвърди делото си, със свои сподвижници основава Конгрегацията на салезианите, която още от самото си начало разгръща мащабна възпитателна дейност сред младежите.
Дон Боско помага също на Света Мария Доменика Мацарело да постави началото на Конгрегацията Дъщери на Мария Помощница, чиито цели са сходни с тези на салезианите. Умира в Торино през 1888 г., почитан от всички заради личната си святост и значимостта на своето дело. Канонизиран е през 1934 г., а през 1988 г. папа Йоан Павел II го провъзгласява за Отец и покровител на младежта.
Четиво от Римския Бревиарий за Възпоминанието на Свети Йоан ( Джовани) Боско
Из „Писма” на Свети Йоан (Джовани) Боско
Ако наистина желаем доброто на нашите ученици и искаме да ги накараме да изпълняват своя дълг, не трябва никога да забравяте, че вие представлявате родителите на нашите скъпи младежи, които винаги са били обект на моите грижи, на моите търсения, на свещеническото ми служение и на нашата Салезианска конгрегация. Но за да бъдете истински бащи на вашите ученици, трябва да имате и сърце. Не ги потискайте никога, не ги наказвайте несправедливо и без причина, и то само в рамките на дадените ви пълномощия, изпълнявайки вашия дълг.
Колко пъти в моя дълъг житейски път, скъпи синове мои, съм си давал сметка колко важна е тази велика истина! Естествено, по-лесно е за нас да даваме воля на гнева си, отколкото да запазваме спокойствие, да заплашваме детето, отколкото да го убеждаваме. Бих казал също, че е по-удобно за липсата ни на търпение и за гордостта ни да наказваме онези, които ни се противят, отколкото да ги коригираме, като ги приемаме с доброта и постоянство такива, каквито са.
Любовта, която ви препоръчвам, е онази на Свети Павел към верните, наскоро обърнати във вярата в Господа, които често са го карали да лее сълзи и да се моли за тях, когато е виждал, че не са съвсем послушни и отговарящи на неговото усърдие.
Когато някой налага наказание, наистина не е лесно за него да запази нужното спокойствие, за да изчезне всяко съмнение, че действа по този начин, за да наложи собствения си авторитет, или защото се е поддал за гнева си.
Да гледаме като на наши деца на онези, над които сме призвани да осъществяваме някаква власт. Да бъдем техни служители, по примера на Исус, Който дойде, за да се покорява, а не да заповядва, като се срамуваме от нещата, които могат да направят така, че да изглеждаме като властници. И да използваме властта си над тях, за да им служим с по-голямо удоволствие. Така е постъпвал Исус със Своите апостоли, уважавайки ги въпреки тяхното неразбиране и грубоватост, въпреки неголямата им вярност; отнасял се е към грешниците с непосредственост и фамилиарност, която може да предизвика у някого учудване, другиго – дори да скандализира, а мнозина – да изпълни със свята надежда, че ще получат прошка от Бога. Той ни казва да се научим от Него да бъдем кротки и смирени по сърце (Мат. 11,29).
От мига, когато тези деца станат наши, трябва да забравим всеки гняв, когато се налага да поправяме техните грешки, или поне да го прикриваме така, че изобщо да не се забелязва. Да няма ярост в душата ни, да няма презрение в очите ни, да няма несправедливост на устните ни; но във всеки момент да изпитваме съчувствие и надежда за бъдещето: тогава ще бъдете истински бащи и ще постигнете истинско поправяне на учениците.
В особено трудни моменти най-добре е да се обръщаме към Бога, със смирение, а не с буря от думи, които, освен че предизвикват само злост у слушателите, не носят никаква полза, дори да са заслужени.
Помнете, че възпитанието е нещо, което излиза от сърцето, и че негов източник е Сам Бог. Ние няма да успеем в нищо, ако Бог не ни научи как да го правим, и ако не постави ключовете за разрешаване на нещата в наши ръце.
Да се учим да обичаме, да внушаваме като дълг чувството за свят страх Божи. Тогава ще видим колко забележително лесно ще се отворят вратите на много сърца, и ще се обединят с нас, за да пеят хвалата и да благославят Онзи, Който иска да бъде наш образец, наш път, наш пример във всичко, а най-вече – във възпитанието на младежта.
Коментари
Няма добавени коментари!