3 август – XVIII Неделя през годината

Четива:
Исаия 55, 1-3
Псалм 144
Римляни 8, 35.37-39
Матей 14, 13-21

 

Катехизис на Папа Франциск по време на Генералната Аудиенция на Площад „Свети Петър“ във Ватикана – 25 юни 2014 г.

Църквата: 2. Принадлежност към Божия народ

Скъпи братя и сестри, добър ден!

 

piccoloeremodellequerce.it

Днес има и друга група поклонници, свързана с нас в Аулата „Павел VI“. Тези поклонници са болни. Понеже времето е такова: горещо и може би ще вали, бе по-разумно те да останат там. Но те са свързани с нас чрез голям екран. Така сме заедно на тази аудиенция. И всички ние днес ще се молим специално за тях, за техните болести. Благодаря!

В първия катехизис за Църквата миналата седмица започнахме с инициативата на Бога, пожелал да формира един народ, който да отнесе неговия благослов на всички народи на земята. Започва с Авраам; после, с голямо търпение – а Бог го има, и то е огромно! – подготвя този народ на Стария Завет, докато в Исус Христос не го утвърди като знак и инструмент за единението на народите с Бога и помежду им (cfr Conc. Ecum. Vat. II, Cost. Lumen gentium, 1). Днес бихме искали да се спрем на това колко е важно за християнина да принадлежи към този народ. Ще говорим за принадлежността към Църквата.

1. Ние не сме изолирани и не сме индивидуални християни, всеки сам за себе си, а нашата християнска идентичност е принадлежността! Ние сме християни, защото принадлежим към Църквата. Това е като презиме: ако името ми е: „аз съм християнин“, то презимето е: „принадлежа към Църквата“. Много добре е да се отбележи как тази принадлежност се изразява и в името, което Бог дава на Себе Си. Отговаряйки на Мойсей в прекрасния епизод при „горящия храст“ (ср. Изх. 3, 15), Той се определя като „Бог на отците“. Не казма: „Аз съм Всемогъщият …“, не! „Аз съм Богът на Авраам, Богът на Исаак, Богът на Яков“. По този начин Той се представя като Богът, Който е сключил съюз с нашите отци и остава винаги верен на Своето обещание, и ни призовава да влезем в тази връзка, която ни предхожда. Тази връзка на Бога с Неговия народ предхожда всички ни, идва от онова време.

2. В този смисъл, на първо място ще помислим с благодарност за онези, които са ни предшествали и са ни приели в Църквата. Никой не става християнин от само себе си! Ясно ли е това? Никой не става християнин от само себе си. Християните не се правят в лаборатория. Християнинът е част от един народ, който идва отдалече. Християнинът принадлежи към един народ, който се нарича Църква и тази Църква го прави християнин, в деня на Кръщението му, и след това – по време на катехизиса, и така нататък. Но никой, никой не става християнин от само себе си. Ако ние вярваме, ако умеем да се молим, ако познаваме Господа и можем да слушаме Неговото Слово, ако Го чувстваме близо до себе си и Го разпознаваме в братята, това е, защото други преди нас са живели вярата и след това са ни я предали. Ние сме получили вярата от отците си, от нашите предшественици, и те са ни научили на нея. Ако помислим добре, кой знае колко скъпи нам лица ще преминат пред очите ни в този момент: това може да са лицата на нашите родители, които са направили това в Кръщението; може да са нашите дядовци и баби или друг някой роднина, които са ни научили да правим знака на кръста и да казваме първите си молитви. Аз ще помня винаги лицето на една сестра, която ми преподаваше катехизис – то винаги е в ума ми. Тя със сигурност е на Небето, защото е свята жена – но аз ще я помня винаги и ще съм благодарен на Бога за тази сестра. Или лицето на енорийския свещеник, на някой друг свещеник или на някоя сестра, на някой катехист, които са ни предали съдържанието на вярата и са ни помогнали да израстнем като християни … Ето, това е Църквата: едно голямо семейство, в което биваме приети и се научаваме да живеем като вярващи и ученици на Господа Исус.

3. Този път можем да изживеем не само благодарение на други лица, но и заедно с други лица. В Църквата не съществува „направи си сам“, няма „самостоятелни играчи“. Колко пъти Папа Бенедикт определяше църквата като едно църковно „ние“! Понякога се случва да чуем някой да каже: „Аз вярвам в Бога, вярвам в Исус, но Църквата не ме интересува“. Колко пъти сме чували това? А то не е добре. Има ли някой, който да мисли, че може да има лична, пряка, непосредствена връзка с Исус Христос извън общението и посредничеството на Църквата? Това са опасни и вредни изкушения. Това са, както казваше великият Павел VI, абсурдни дихотомии. Вярно е, че да се върви заедно с другите е ангажиращо, понякога може да бъде много тежко: може да се случи така, че някой брат или сестра да ни създават проблеми, или да ни скандализират … Но Господ е поверил Своето спасително послание на човешки личности, на всички нас, на свидетелите. И именно в нашите братя и в нашите сестри, с техните дарби и техните ограничения, Той идва при нас и ни позволява да Го познаем.  Това означава да принадлежим на Църквата. Запомнете добре: да бъдеш християнин означава да принадлежиш към Църквата. Името е „християнин“, презимето – „принадлежност към Църквата“.

Скъпи приятели, да се молим на Господа, чрез застъпничеството на Дева Мария, Майка на Църквата, за благодатта да не изпадаме никога в опасността да мислим, че можем да направим нещо без Църквата, че можем да се спасим сами, да бъдем лабораторни християни. Напротив, не можем да обичаме Бога, без да обичаме братята; не можем да обичаме Бога извън Църквата; не можем да бъдем в общение с Бога, без да сме в такова с Църквата, и не можем да бъдем добри християни, ако не сме заедно с всички, които се стремят да следват Господа Исус, като един народ, едно тяло – и това е Църквата. Благодаря!

 

Коментари

Няма добавени коментари!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *