Църквата празнува едновременно тържеството на Светите Апостоли Петър и Павел, тъй като и двамата прославят с мъченическа смърт Бога в Рим приблизително в едно и също време и са всепризнати „стълбове на Римската Църква“.
Симон, син на Йона, рибар, роден в галилейското градче Витсаида и живеещ в Капернаум, е един от първите призвани ученици на Господа. Пръв изповядва от името на всички Апостоли, че Исус е Христос, Син на живия Бог, и тогава Спасителят го нарича Петър (гр. „petros“ – „камък“), върху който обещава да изгради Своята Църква, „и портите адови няма да надделеят над нея“ (Мат. 16, 18). След Възкресението Си Исус трикратно поверява на Петър служението на Пастир на цялото Му стадо. Петър оглавява колегията на Апостолите в Йерусалим, после известно време прекарва в Антиохия, накрая застава начело на християните в Рим като техен Епископ и пръв Папа. Две негови Послания са включени в Канона на Новозаветните писания. Увенчава делото си с мъченическа смърт за Христа в Рим между 64 и 67 г.
Савел, евреин от Тарс (Мала Азия) и високообразован фарисеин, първоначално преследва християните в Йерусалим, но когато Сам Христос му се явява по пътя за Дамаск и го призовава, преживява дълбоко обръщане и под името Павел (лат. „paulus“ – „малък“) става най-ревностен проповедник на християнското учение. Особено се прочува като „Апостол на езичниците“. По време на мисионерските си пътувания поставя началоно на църковни общности, които насърчава с посланията си, включени в Новия Завет на Библията. Заради вярата си е обезглавен в Рим между 64 и 67 г.
Проповед на Папа Бенедикт XVI за Тържеството на Светите Апостоли Петър и Павел – Базилика „Свети Петър“ във Ватикана, 29 юни 2005 г.
Празникът на Светите Апостоли Петър и Павел е едновременно благодарствено възпоминание на великите свидетели на Исус Христос, и тържествено изповядване на Църквата като една, свята, католическа и апостолска. Той е преди всичко празник на католичността. Знакът на Петдесятница – новата общност, която говори на всички езици и обединява всички народи в един-единствен народ, в едно Божие семейство, – е станал реалност. Нашето литургично събрание, в което са събрани Епископи от всички части на света, хора от различни култури и нации, е образ на семейството на Църквата, разпръсната по цялата земя. Чужденците тук стават приятели; преодолявайки всякакви граници, ние се признаваме за братя. С това е изпълнена мисията на Свети Павел, който е имал съзнанието, че „е служител на Исус Христос между езичниците … принос на езичниците, осветен от Светия Дух“ (Рим. 15, 16). Целта на мисията е човечеството да стане жива прослава на Бога – истинския култ, очакван от Бога: такъв е дълбокият смисъл на католичността – католичност, която вече ни е дарена и към която обаче винаги трябва да се стремим.
Католичността не изразява единствено едно хоризонтално измерение – събранието на много хора в единство. Тя има и вертикално измерение: само като отправим поглед към Бога, само като се отворим за Него, ние можем да станем наистина едно. Както Павел, така и Петър идва в Рим, в града, който по онова време е бил място на средоточие на всички народи и именно затова е можел да стане пръв преди всеки друг град израз на универсалността на Евангелието. Предприемайки пътуване от Йерусалим до Рим, той със сигурност се е чувствал воден от гласовете на пророците, от вярата и от молитвата на Израил. Защото и на Стария Завет е позната мисията към целия свят: народът на Израил е бил предназначен да бъде светлина за народите. Великият Псалм на Страданието, Псалм 21, чийто първи стих: „Боже Мой, Боже Мой, защо си ме оставил?“ Исус произнася на кръста, завършва с едно видение: „Ще се обърнат към Господа всички земни краища, и ще се поклонят пред Него всички езически племена“ (Пс. 21, 28). Когато Петър и Павел пристигат в Рим, Господ, Който е произнесъл този Псалм на кръста, вече е възкръснал. Тази победа на Бога трябва да бъде възвестена на всички народи, изпълнявайки по този начин обещанието, с което завършва Псалмът.
„Католичност“ означава универсалност – многообразие, което става единство; единство, което обаче остава многообразие. От словото на Павел за универсалността на Църквата вече видяхме, че част от това единство е способността на народите да надхвърлят себе си, за да погледнат към единствения Бог. Истинският основател на католическото богословие – Свети Ириней Лионски, е изразил тази връзка между католичността и единството по много красив начин: „Това учение и тази вяра Църквата, разпръсната по цялата земя, пази грижливо, формирайки истинско семейство: изповядва с една душа и едно сърце една и съща вяра, проповядва едно и също нещо, има едно и също учение и Предание, като че говори с една единствена уста. Различни са езиците според регионите, но една-единствена и една и съща е силата на Преданието. Църквите в Германия нямат по-различна вяра или Предание от онези в Испания, в Галия, в Египет, в Либия, в Изтока, в центъра на земята. Както слънцето – Божие творение, – е едно-единствено и едно и също за целия свят, така и светлината на истинската проповед блести навсякъде и озарява всички хора, които искат да достигнат до познанието на истината“ (Adv. haer. I 10, 2).
Единството на хората в тяхното многообразие е станало възможно, защото Бог, Този единствен Бог на небето и на земята ни се е разкрил; защото основната истина за живота ни, за нашето „откъде?“ и „накъде?“ е станала видима, когато Той ни се е показал в Исус Христос и ни е позволил да видим лицето Му, Него Самия. Тази истина за същността на нашето битие, на нашия живот и на нашата смърт, истина, която от Бога е станала видима за нас, ни обединява и ни прави братя. „Католичност“ и „единство“ вървят ръка за ръка. А единството има едно съдържание: вярата, която Апостолите са ни предали от името на Христос. Доволен съм, че вчера – на празника на Свети Ириней и в бдението за тържеството на Светите Петър и Павел, можах да връча на Църквата едно ново ръководство за предаването на вярата, което ще ни помага по-добре да познаем, а след това и по-добре да живеем вярата, която ни обединява: Компендиумът на Катехизиса на Католическата Църква. Онова, което в големия Катехизисе представено по много детайлизиран начин чрез свидетелството на светците от всички векове и с разсъждения, узрели в богословието, тук е обобщено в основното си съдържание, което след това трябва да се преведе на ежедневния език и да се конкретизира непрекъснато наново. Книгата е структурирана като диалог от въпроси и отговори; четиринадесет образа, свързани с различни области на вярата, ни приканват към съзецание и размисъл. Те обобщават, така да се каже, по видим начин онова, което Словото излага подробно. В началото има една икона на Христос от VI в., която се намира на планината Атон и която представя Христос в достойнството Му на Господ на земята, но наред с това – и като вестител на Евангелието, което държи в ръка. „Аз съм Онзи, Който съм“ – това тайнствено име на Бога, разкрито в Стария Завет, е представено тук като Негово собствено име: всичко съществуващо идва от Него; Той е Изворът и Началото на всяко битие.
И защото е единствен, Той е винаги присъстващ, винаги е близо до нас и същевременно винаги ни предхожда: като „индикатор“ по пътя на живота ни – нещо повече, Сам Той е Пътят. Тази книга не може да се чете като роман. Над нея трябва да се размишлява търпеливо над отделните й части и да се познава съдържанието й; трябва чрез образите да проникне в душата ни. Надявам се, че тя ще бъде приета по този начин и ще може да стане добро ръководство в предаването на вярата. Казахме, че католичността на Църквата и единството на Църквата вървят ръка за ръка. Фактът, че тези две измерения стават видими за нас във фигурите на Светите Апостоли, ни разкрива вече следващата характеристика на Църквата: тя е апостолска. Какво означава това? Господ установява дванадесет Апостоли, както дванадесет са били синовете на Яков, като ги поставя по този начин като фундаменти на Божия народ, който, станал вече универсален, оттогава обхваща всички народи. Свети Марко ни казва, че Исус призовава Апостолите, за да „бъдат с Него и да проповядват“ (Марк. 3, 14). Това изглежда доста противоречиво. Ние бихме казали: или да бъдат с него, или да ги разпраща и те да тръгват на път. Има едно слово за ангелите на Светия Папа Григорий Велики, което ни помага да разрешим това противоречие. Той казва, че ангелите биват винаги разпращани, и същевременно са винаги при Бога: „Където и да бъдат изпратени, където и да отидат, те вървят винаги в лоното Божие“ (Omelie 34, 13). Книгата Откровение определя Епископите като „ангели“ на тяхната Църква, затова можем да направим тази връзка: Апостолите и техните наследници трябва да бъдат винаги с техния Господ и именно така – където и да отидат, – те ще бъдат винаги в общение с Него и ще живеят това общение. Църквата е апостолска, защото изповядва вярата на Апостолите и се стреми да я живее. в това се състои единството, което характеризира Дванадесетте, прозовани от Господа, но в същото време съществува и континюитет в апостолската мисия. В първото си Послание Свети Петър се определя като „съпрезвитер“ на презвитерите, на които пише (5, 1). И с това изразява принципа на апостолстото наследство. Същото служение, което той е получил от Господа, и сега продължава в Църквата благодарение на свещеническото ръкополагане. Божието Слово не е само писано, но чрез свидетелите, които Бог чрез тайнството е включил в апостолското служение, остава живо Слово. Затова сега се обръщам към Вас, скъпи Събратя Епископи. Поздравявам Ви сърдечно, заедно с Вашите близки и с поклонниците от съответните Ви Епархии. Вие сте тук, за да получите палиум от ръцете на Наследника на Петър.
Благословихме го, като че сам Петър го благославя, полагайки го на неговия гроб. Сега той е израз на нашата обща отговорност пред „Архипастира“ Исус Христос, от Чието име говори Петър (1 Петър 5, 4). Палиумът е израз на нашата апостолска мисия. Израз е на нашето общение, което има своята видима гаранция в Петровото служение. С единството, както и с апостоличността, е свързано Петровото служение, което по видим начин обединява Църквата от всички страни и от всички времена, защитавайки по този начин всеки от нас, за да не изпадне във фалшива самостоятелност, която много лесно се превръща във вътрешно разделение в Църквата и може по този начин да наруши и външната й независимост. С това не искаме да забравяме, че смисълът на всички функции и служения е в основата си този – че „достигаме всички до единството на вярата и на познанието на Сина Божи, до състоянието на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство“ (Еф. 4, 13.16). В тази перспектива поздравявам сърдечно и с благодарност делегацията на православната Константинополска Църква, изпратена от вселенския Патриарх Вартоломей I, към когото отправям най-сърдечни пожелания. Водена от Митрополит Йоанис, тя дойде на този наш празник и участва в нашето честване.
Макар и все още да не сме в съгласие по въпроса за интерпретацията и носенето на Петровото служение, ние обаче сме заедно в апостолското наследство, дълбоко единни сме помежду си поради епископското служение и поради тайнството на свещенството, и изповядваме заедно вярата на Апостолите, както ни е дарена тя в Писанието и както е тълкувана от великите Събори. В този час в света, изпълнен със скептицизъм и съмнения, но и богат на желание за Бога, да признаем отново нашата обща мисия да свидетелстваме заедно за Господа Исуса Христа, и на базата на онова единство, което вече ни е дарено, да помагаме на света, за да повярва. И да се молим на Господа от все сърце да ни води към пълното единство, така че блясъкът на истината, която единствена може да създаде това единство, да стане отново видима в света. Евангелието днес ни говори за изповеданието на Свети Петър, от което води началото си Църквата: „Ти си Христос, Синът на живия Бог“ (Мат. 16, 16). Говорейки днес за Църквата – една, католическа и апостолска, тъй като още не споменахме нищо досега за светата Църква, бихме искали сега да припомним и едно друго изповедание на Петър, произнесено от името на Дванадесетте в часа на голямото изоставяне на Исус: “ Ние повярвахме и познахме, че Ти си Христос, Светия Божи“ (Йоан 6, 69). Какво означава това? В голямата Си свещеническа молитва Исус казва, че се посвещава за учениците, имайки предвид жертвоприношението на Своята смърт (Йоан 17, 19). С това Той изразява непряко функцията Си на истински Върховен първосвещеник, който осъществява тайната на „Деня на Помирението“ вече не единствено чрез заместващи ритуали, а в конкретността на Собственото Си Тяло и Кръв.
Изразът „Светият Божи“ в Стария Завет се отнася за Аарон като Върховен Първосвещеник, който е имал задачата да извършва освещаването на Израил (Пс. 105, 16; vlg. Сир. 45, 6). Изповеданието на Петър за Христос, Когото той нарича „Светия Божи“, се намира в контекста на Евхаристичното Слово, в което Исус възвестява великия Ден на Помирението чрез принасянето на Самия Себе Си в жертва: „Хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която ще отдам за живота на света“ (Йоан 6, 51). Така в основата на това изповедание стои свещеническата тайна на Исус, Неговото свещенство за нас. Църквата не е свята сама по себе си: защото се състои от грешници – всички знаем и виждаме това. Тя по-скоро бива постоянно освещавана нановоот очистващата любов на Христос. Бог не само говори: Той ни обича много реалистично, обича ни чак до смъртта на Собствения Си Син. Именно в това Той ни разкрива цялото величие на откровението, което нанася рани в сърцето на Самия Бог. Тогава всеки от нас ще може да каже от свое име заедно със Свети Павел: „Живея с вярата в Сина Божи, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мен“ (Гал. 2, 20). Да се молим на Господа, та истината на това слово да се отпечата дълбоко със своята радост и отговорност в сърцата ни. Да се молим, та, излъчвайки се от евхаристичното Отслужване, тя да бъде все повече онази сила, която формира живота ни.
Коментари
Няма добавени коментари!