Свети Тома е роден ок. 1225 г. в Рокасека, на границата между италианските области Лацио и Кампания, в семейството на графа на Аквино. Близките му желаят да го видят монах в престижния Бенедиктински Орден, но той избира да следва евангелските съвети на Христа в новооснования Орден на доминиканците. с упование в Божията воля преодолява всички трудности и е приет в този Орден. Учи в прочутите университети в Неапол, Париж и Кьолн; негов учител е Свети Алберт Велики. През 1252 г. е ръкоположен за свещеник. Спечелва си слава в целия християнски свят на изключителен богослов. Преподава в Парижкия университет (1256-1259; 1269-1272). При престоя си в Италия е високо ценен сътрудник на римските първосвещеници. Оставя огромно литературно наследство. В Рим започва да пише своето останало незавършено фундаментално съчинение по систематично богословие „Summa Theologiae“ – връх на западноевропейското богословие в епохата на схоластиката. Последните си години прекарва в Неапол. Умира на 7 март 1274 г. в абатството Фосанова, на път за Лион, където е поканен да участва в свикания там църковен Събор за единение с православния Изток. Творчеството му е основа и отправна точка за изследванията на католическите богослови за векове напред. Канонизиран е от папа Йоан XXII през 1323 г. През 1567 г. е провъзгласен за Църковен Учител.
Катехизис на Папа Бенедикт XVI по време на Генералната Аудиенция на площад „Свети Петър“ във Ватикана – 2 юни 2010 г.
Скъпи братя и сестри,
След катехизисите за свещенството и последните ми пътувания, днес ще се върнем към нашата главна тема: към размислите за някои големи средновековни мислители. Последния път се спряхме на великата фигура на францисканеца Свети Бонавентура, а днес бих искал да поговоря за онзи, когото Църквата нарича Doctor Communis: Свети Тома Аквински. В своята Енциклика „Fides et ratio“ („Вяра и разум“), моят почитаем Предшественик Папа Йоан Павел II ни припомня, че Свети Тома „е бил сочен винаги от Църквата като учител по мислене и модел за това, как трябва да се прави богословие“ (№ 43). Не е изненадващо, че след Свети Августин, сред църковните мислители, споменати в „Катехизиса на Католическата Църква“, Свети Тома е цитиран повече от всеки друг, при това цели шестдесет и един пъти! Наречен е също така Doctor Angelicus, може би заради добродетелите си, най-вече заради възвишената си мисъл и чистотата на живота.
Тома се ражда ок. 1224/1225 г. в замъка, който неговото знатно и богато семейство притежава в Рокасека, в околностите на Аквино, близо до прочутото абатство Монтекасино, където е изпратен от родителите си, за да получи начално образование. Няколко години по-късно отива в Неапол, столицата на Кралство Сицилия, където Фридрих II е основал престижен университет. В него се преподава, без съществуващите на други места ограничения, учението на гръцкия философ Аристотел. Младият Тома бива въведен в него и веднага разбира голямата му ценност. Но най-важното е, че в онези прекарани в Неапол години се заражда доминиканското му призвание. Тома е привлечен от идеала на този Орден, основан не много време преди това от Свети Доминик. Когато обаче облича доминиканското расо, семейството му се противопоставя на този избор и той е принуден да напусне манастира и да остане известно време у дома.
През 1245 г., вече пълнолетен, може да поеме отново по пътя на Божието си призвание. Изпратен е в Париж, за да учи богословие под ръководството на друг светец, Алберт Велики, за когото говорих неотдавна. Между Алберт и Тома възниква истинско и дълбоко приятелство; те се уважават и обичат толкова много, че Алберт пожелава ученикът му да го последва в Кьолн, където е изпратен от ръководителите на Ордена, за да основе катедра по богословие. Тогава Тома се запознава с всички трудове на Аристотел и на арабските му коментатори, преподавани и обяснявани от Алберт.
В този момент културата на латинския свят получава голям стимул от срещата си със съчиненията на Аристотел, останали дълго време непознати. Те са посветени на природата на познанието, на естествените науки, на метафизиката, на душата и на етиката; богати са на информация и на досещания, чиято валидност се потвърждава по убедителен начин. Става дума за един комплексен поглед към света, развит без Христос и преди Христос, с помощта на чистия разум, който е на път да се наложи в мисленето като единствен такъв поглед. Поради това за младите хора е било изключително привлекателно да видят и да се запознаят с тази философия. Мнозина приемат с ентусиазъм, дори с безкритичен ентусиазъм, този огромен депозит на античното мислене, който дава възможност да се обнови успешно културата и да се разкрият напълно нови хоризонти. Други обаче се боят, че езическото мислене на Аристотел би могло да се противопостави на християнската вяра, и отказват да го изучават. Срещат се две култури: предхристиянската култура на Аристотел с нейната радикална рационалност, и класическата християнска култура. Определени среди отхвърлят Аристотел и заради това, че този философ е представен от арабските коментатори Авицена и Авероес. Всъщност именно те предават на латинския свят аристотелевата философия. Тези коментатори учат например, че хората не разполагат с личен разум, а че съществува само един универсален разум, една духовна субстанция, обща за всички, която действа във всички като „единствена“: тоест, става дума за деперсонализация на човека. Друг спорен пункт в мисленето на арабските коментатори е следният: че светът е вечен като Бога. Разбираемо е, че оттук произтичат безкрайните спорове между университетския свят и света на Църквата. Междувременно аристотелевата философия се разпространява все повече.
Тома Аквински извършва в школата на Алберт Велики едно дело с фундаментално значение за историята на философията и богословието, бих казал – за историята на културата. Той изучава детайлно Аристотел и неговите интерпретатори, като си осигурява нови латински преводи от оригиналните гръцки текстове. Така не се опира вече единствено на арабските коментатори, а може да чете лично оригиналните текстове и коментира голяма част от аристотелевите творби, като отделя безспорното от онова, което е съмнително или е изцяло неприемливо, като показва съвпадението му с данните на християнското Откровение, използвайки широко и авторитетно аристотелевата мисъл в изложението на богословските произведения, които пише. Тома Аквински показва по категоричен начин, че между християнската вяра и разума съществува естествена хармония. Великото дело на Тома се състои в това, че в този момент на сблъсък между две култури – в момента, когато е изглеждало, че вярата ще се предаде пред разума, той показва, че те вървят ръка за ръка и ако разумът изглежда несъвместим с вярата, тогава не можем да говорим за разум, както и ако вярата изглежда несъвместима с разума, тя не е никаква вяра, след като се противопоставя на истинската рационалност. Така той създава един нов синтез, който ще формира културата на следващите векове.
Поради изключителните си интелектуални дарби, Тома е поканен в Париж като професор по богословие в доминиканската катедра. Там започва и литературното си дело, което продължава чак до смъртта си и в което е много продуктивен: това са коментари върху Светото Писание, защото един професор по богословие е преди всичко тълкувател на Писанието; коментари върху съчиненията на Аристотел; обемни систематични трудове, най-забележителна сред които е „Summa Theologiae“; трактати и слова на различни теми. При съставянето на тези творби му помагат секретари, сред които е неговият събрат Реджиналдо от Пиперно, който го следва вярно и с когото го свързва братско и искрено приятелство, отличаващо се с пълно взаимно доверие. Това е характерно за светците: те са добри приятели, защото приятелството е една от най-благородните прояви на човешкото сърце и има в себе си нещо божествено, както обяснява самият Тома в някои quaestiones в „Summa Theologiae“, пишейки: „Любовта е приятелство на човека с Бога на първо място, и със съществата, които принадлежат на Него“ (II, q. 32, a. 1).
Не остава задълго в Париж. През 1259 г. участва в Генералния Капитул на доминиканците във Валансиен, където е член на комисията, изработила учебната програма на Ордена. От 1261 до 1265 г. Тома е в Орвието. Понтифексът Урбан IV, който храни голяма почит към него, го натоварва със съставянето на литургични текстове за празника Corpus Domini (Тяло Господне), който ще честваме утре и който е уставовен вследствие евхаристичното чудо от Болсена. Тома има изключително евхаристична душа. Прекрасните химни, които Църквата пее, когато чества тайната на реалното присъствие на Тялото и Кръвта Господни в Евхаристията, са следствие от неговата вяра и богословската му мъдрост. От 1265 до 1268 г. Тома пребивава в Рим, където вероятно ръководи един Studium, т. е. една школа на своя Орден, и където започва да пише своята „Summa Theologiae“ (ср. Jean – Pierre Torrell, Tommaso d’Aquino. L’uomo e il teologo, Casale Monf., 1994, pp. 118-184).
През 1269 г. отново е поканен в Париж за втори цикъл лекции. Разбираемо е, че студентите са възхитени от неговото преподаване. Един негов бивш ученик заявява, че огромно множество студенти посещавало курсовете на Тома, така че аулите едва успявали да ги поберат, и добавя, че „да го слуша е било за него много голямо щастие“. Интерпретацията на Аристотел, която прави Тома, не е приемана от всички, но дори неговите противници в академичните спорове, като, например, Жофроа от Фонтен, признават, че доктрината на брат Тома стои по-горе от другите със своята полезност и качества, и служи за коректив на доктрините на всички други учители. Може би за да го отърват от непрестанните и оживени дискусии, неговите орденски началници го изпращат още веднъж в Неапол, за да бъде на разположение на крал Карло I, който възнамерявал да реорганизира университетското образование там.
Освен на наука и на преподавателска дейност, Тома се отдава и на проповед сред народа. И народът го слуша на драго сърце. Бих казал, че е наистина голяма благодат, когато богословите умеят да говорят пламенно и с простота на верните. От друга страна, служението на проповедта помага на самите богослови да имат здрав пасторален реализъм, както и обогатява, и стимулира техните изследвания.
Последните месеци от земния живот на Тома са белязани от особена, бих казал – мистична атмосфера. През 1273 г. той вика своя приятел и секретар Реджиналдо, за да сподели с него решението си да прекъсне всичките си трудове, тъй като по време на литургията, която отслужвал, разбрал от свръхестествено откровение, че всичко, което е написал дотогава, е само „куп слама“. Този тайнствен епизод ни помага да разберем не само личното смирение на Тома, но и факта, че всичко, което успяваме да мислим и да кажем за вярата, колкото и чисто и възвишено да е то, е безкрайно по-малко от величието и красотата на Бога, които ще ни се разкрият напълно в Рая. След няколко месеца, обзет все повече от замислена съсредоточеност, Тома умира, докато е на път към Лион, за да участва във Вселенския Събор, свикан от Папа Григорий X. Предава Богу дух в цистерцианското абатство Фосанова, след като с голяма набожност приема последното Причастие.
Животът и учението на Свети Тома Аквински могат да бъдат резюмирани от един епизод, предаден ни от най-старите му биографи. Докато Светецът се молел, както обикновено, рано сутринта пред Разпятието в Параклиса „Свети Николай“ в Неапол, Доменико от Казерта, сакристан в тази църква, го чул, че води разговор. Тома, притеснен, питал дали написаното от него за тайните на християнската вяра е правилно. А Разпнатият отговорил: „Ти говори добре за Мен, Тома. Каква да бъде отплатата ти?“ И отговорът, даден от Тома, е този, който и ние, приятелите и учениците на Исус, искаме винаги да Му дадем: „Нищо друго освен Тебе, Господи!“ (Ibid., p. 320).
Коментари
Няма добавени коментари!