26 февруари – I Неделя на Великия Пост

Четива:
Битие 9, 8-15
Псалм 24
1 Петър 3, 18-22
Марко 1, 12-15

 

Катехизис на Папа Бенедикт XVI по време на Генералната Аудиенция на площад „Свети Петър“ във Ватикана – 4 май 2011 г.

Човекът в молитва (1)

Скъпи братя и сестри,

Днес бих искал да започна нова серия катехизиси. След катехизисите за Отците на Църквата, за големите богослови на Средновековието, за великите жени, бих желал сега да избера една тема, която всички ние носим в сърцата си: темата за молитвата, и по-специално – за християнската молитва, на която ни е научил Исус Христос и на която продължава да ни учи Църквата. Именно в Исус човекът става способен да се доближи до Бога чрез една изпълнена с дълбочина и интимност връзка на бащинство и синовство. Нека заедно с първите ученици и ние със смирено упование да се обърнем към Учителя и да Го помолим: „Учителю, научи ни да се молим“ (Лука 11, 1).

В предстоящите катехизиси, опирайки се на Светото Писание, на Отците на Църквата, на Учителите на духовност, на Литургията, искаме да се научим да живеем още по-интензивно нашата връзка с Господа – като в едно „Училище за молитва“. Знаем добре, че молитвата не се дава веднъж завинаги. Трябва да се научим да се молим, всеки път като че наново да усвояваме това изкуство. Дори онези, които са много напреднали в духовния живот, чувстват нуждата да бъдат в училището на Исус, за да се научат да се молят истински. Първия урок на Господа научаваме от Неговия пример. Евангелията ни представят Исус в интимен и постоянен диалог с Отца: толкова дълбоко е общението на Онзи, Който е дошъл в света не за да върши Своята воля, а волята на Отца, Който Го е изпратил за спасение на човека.

Като въведение бих искал в този катехизис да ви предложа някои примери за молитва, присъстващи в древните култури, за да покажа как хората в онези времена винаги и навсякъде са се обръщали към Бога.

Ще започна с примера на древен Египет. Там един незрящ човек, молещ божеството да възвърне зрението му, ни разкрива нещо присъщо на всички хора: чистата и простичка молитва, съдържаща молба, на някой, който страда. Този човек се моли: „Сърцето ми желае да те види … Ти, който направи да видя мрака, създай светлина за мен. Нека да прогледна! Склони към мене обичния си лик!“ (A, Barucq – F. Daumas, Hymnes et pri?res aux Dieux de Babylone et d’Assyrie, Paris 1976, trad. it. in Preghiere dell’umanit? op. cit., p. 37). Тези изрази показват как човекът в своето търсене на Бога усеща, макар и не съвсем ясно, от една страна – вината си, и от друга – проявите на божественото милосърдие и доброта.

В езическата религия на древна Гърция наблюдаваме една много показателна еволюция: молитвите, макар да продължават да призовават божествената помощ, за да бъде спечелена небесната закрила при всички обстоятелства на всекидневния живот и да се получат материални благодеяния, се ориентират прогресивно към все по-нематериални искания, изразяващи желанието на вярващия човек да задълбочи връзката си с Бога и да стане по-добър. Великият философ Платон, например, ни предава една молитва на своя учител Сократ, който с право се смята за един от основоположниците на западната мисъл. Сократ се моли така: „Сторете да стана вътрешно красив. Да смятам мъдрия за богат и да притежавам само толкова пари, колкото може да вземе и носи мъдрецът. Нищо повече не искам“ (Opere I. Fedro 279 c., trad. it. P. Pucci, Bari 1966). Иска да бъде красив най-вече вътрешно и да е мъдър, а не богат с пари.

В тези така възвишени шедьоври на литературата на всички времена, каквито са гръцките трагедии, и днес, след като те са четени, изследвани и поставяни на сцена, се откриват молитви, съдържащи желанието да се познае Бога и да се обожава Неговото величие. Една от тях казва следното: „Крепителю на земята, чийто трон е високо над земята, който и да си – труден за разбиране: дали Зевс или закон на естеството или на мисленето на смъртните, –  към тебе се обръщам, за да насочваш към тихи пътища по правдата човешките дела“ (Euripide, Troiane, 884-886, trad. it. G. Mancini, in Preghiere dell’umanit?, op. cit., p. 54). Бог все още е забулен, но човекът вече е започнал да познава този непознат Бог и да Го моли да направлява пътищата му на земята.

И у римляните, които създават великата Империя, в която се ражда и се разпространява в най-голяма степен ранното християнство, макар и свързана с утилитаристични концепции и в основата си – искане за божествено покровителство над живота на гражданското общество, молитвата понякога прераства във възхитителни изблици, породени от лично благочестие, които преминават в хвала и благодарност. Свидетел на това е един автор от римска Африка от II в. сл. Хр. – Апулей. В своите писания той разкрива неудовлетвореността на своите съвременници от традиционната религия и желанието им за по-истинска връзка с Бога. В неговия шедьовър, наречен „Метаморфози“, някакъв вярващ се обръща към едно женско божество със следните думи: „Ти си свята, ти си спасителка във всяко време на човешкия род, ти в своята щедрост даваш винаги помощ на смъртните, ти към нещастните в беда проявяваш сладкото чувство, присъщо само на майка. Нито ден, нито нощ, нито миг, колкото и кратък да е, не отминава, без да до изпълниш с твоите благодеяния“ (Apuleio di Madaura, Metamorfosi IX, 25, trad. it. C. Annaratone, in Preghiere dell’umanit?, op. cit., p. 79).

В същия период император Марк Аврелий, – който е бил и философ, размишляващ над състоянието на човека, – потвърждава нуждата от молитва, за да бъде установено плодотворно сътрудничество между божественото и човешкото действие. В своите „Спомени“ той пише: „Кой ти е казал, че боговете не ни помагат дори в онова, което зависи от нас? Започни да се молиш, и ще видиш“ (Dictionnaire de spiritualit? XII/2, col. 2213). Този съвет на императора – философ е бил прилаган на дело от безброй човешки поколения преди Христа, показвайки по този начин, че човешкият род без молитвата, която отваря нашето съществуване към тайната на Бога, остава лишен от смисъл и опора. Защото във всяка молитва винаги се изразява истината за човешкото същество, което от една страна познава слабост и нищета, и затова моли Небето за помощ, и от друга – е надарено с изключително достойнство, така че, готвейки се да приеме Божието откровение, се чувства способно да влезе в общение с Бога.

Скъпи приятели, в тези примери за молитва от различни епохи и цивилизации прозира съзнанието, което човешкото същество има за себе си като творение и за зависимостта си от някой Друг, по-висш от него и източник на всяко добро. Човекът от всяко време се моли, защото не може да си даде отговор за смисъла на своето съществуване, оставащ неясен и обезкуражаващ, ако не бъде поставен във връзка с тайната на Бога и Неговия план за света. Човешкият живот е съчетание от добро и зло, от незаслужено страдание и радост и красота, и това спонтанно и неудържимо ни кара да молим Бога за онази вътрешна светлина и сила, които ни помагат на земята и поставят началото на надеждата, преминаваща отвъд границите на смъртта. Езическите религии ни дават примери за призоваване, чрез които човекът на земята очаква отговор от Небето. Един от последните големи езически философи, живял във времето на вече пълното тържество на християнството – Прокъл от Константинопол, изразява това очакване с думите: „Непознаваеми, нищо не те побира. Всичко, за което мислим, принадлежи на тебе. От тебе са нашите злини и нашите блага, от тебе зависи всяко наше въжделение, Непостижими, чието присъствие чувстват душите ни, отправяйки към тебе мълчалив химн“ (Hymni, ed. E. Vogt, Wiesbaden 1957, in Preghiere dell’umanit?, op. cit., p. 61).

В примерите за молитва на различните култури, които разгледахме, можем да видим свидетелство за религиозните измерения и желанието за Бога, вписани в сърцето на всеки човек, които получават осъществяване и пълен израз в Стария и Новия Завет. Защото Откровението пречиства и довежда до  пълнота вкоренения в човека копнеж за Бога, като му предлага в молитвата възможност за по-дълбока връзка с небесния Отец.

В началото на това наше пътуване в „Училището за молитва“ искаме да се молим на Господа да озари разума и сърцата ни, та връзката с Него в молитвата да бъде все по-силна, изпълнена с чувство и постоянна. И още веднъж да Му кажем: „Господи, научи ни да се молим“ (Лука 11, 1).

Коментари

Няма добавени коментари!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *