С този празник Църквата благодари на Бога за милосърдната Му любов, която съпътства и подкрепя проповядването на евангелската Блага Вест, за да достигне тя до краищата на земята и да бъде приета от всички, които се нуждаят от нея.
За обръщането на Свети Павел разказва книгата Деяния на Апостолите (22, 3-21) и в своите Послания (Гал. 1, 11-17). Савел, както е рожденото име на бъдещия апостол, е роден в религиозно еврейско семейство в Тарс (Мала Азия). Образован фарисей,ученик на прочутия познавач на Закона Гамалиил, той е един от онези, които посрещат с открита враждебност възникването на Ранната Църква. Убеден е, че християнството ще донесе разделение и гибел за народа на Израил. Савел е сред обвинителите на първия мъченик – дякона Стефан, дори пази дрехите на онези, които го убиват с камъни (Деян. 7, 58). Впоследствие първосвещениците го натоварват със задачата да замине със стражи за Дамаск, главния град на римската провинция Сирия, за да арестува тамошните християни и да ги отведе в Йерусалим. Но по пътя е ослепен от силна светлина; пада от коня си и чува думите на Исус: „Савле, Савле, защо Ме гониш?“ Тази лична среща с Възкръсналия Господ и познанието на любовта Му предизвиква дълбокото обръщане на Савел. В Дамаск той е излекуван от слепотата и кръстен от християнина Анания, след което става най-пламенния проповедник на Христа и „апостол на езичнеците“, а името си променя на Павел (лат. „малък“).
Катехизис на папа Бенедикт XVI по време на генералната Аудиенция на площад „Свети Петър“ във Ватикана – 25 октомври 2006 г.
ПАВЕЛ ОТ ТАРС
Приключихме нашите размишления за дванадесетте Апостоли, призовани личноо от Исус по време на земния Му живот. От днес ще започнем да представяме други значителни личности от Ранната Църква. Те също са отдали живота си за Господа, за Евангелието и за Църквата. Става дума за мъже, а и за жени, които, както пише Лука в книгата Деяния на Апостолите, „изложиха на опасност живота си за името на нашия Господ Исус Христос“ (Деян. 15, 26).
Пръв от тях, призован от Самия Господ, от Възкръсналия, за да стане и той истински Апостол, без съмнение е Павел от Тарс. Той блести като звезда от първа величина в историята на Църквата, и то не само на Ранната Църква. Свети Йоан Златоуст го възхвалява като личност по-горе от много ангели и архангели (ср. Панегирик 7, 3). Данте Алигиери в „Божествена комедия“, като се вдъхновява от разказа на Лука в Деяния на Апостолите (ср. Деян. 9, 15), го определя просто като „избран съд“ (Ад, 2, 28), което означава: инструмент, посочен от Бога. Други го наричат „тринадесетия Апостол“ – и наистина той много държи да бъде истински Апостол, бидейки призван от Възкръсналия, дори буквално: „пръв след Единствения“. Разбира се, след Исус той е онази личност от зората на християнството, за която сме най-добре осведомени. Разполагаме не само с разказа на Лука в Деяния на Апостолите, но също и с някои Послания, които са писани пряко от ръката му и непосредствено разкриват личността и мисленето му. Лука ни съобщава, че рожденото му име е било Савел (ср. Деян. 7, 58; 8, 1 и т. н.), което на еврейски звучи Саул (ср. Деян. 9, 14.17; 22, 7.13; 26, 14), също като цар Саул (ср. Деян. 13, 21), и е бил евреин от диаспората, от град Тарс, разположен между Анатолия и Сирия. Много млад отива в Йерусалим, за да изучи основно мойсеевия Закон при великия равин Гамалиил (ср. Деян. 22, 3). Усвоява и един простонароден занаят – изработването на шатри (ср. Деян. 18, 3), който впоследствие ще му позволява да се грижи сам за прехраната си, без да бъде в тежест на Църквите (ср. Деян. 20, 34; 1 Кор. 4, 12; 2 Кор. 12, 13-14).
Решаващо за него е запознанството му с общността на онези, които се наричат ученици на Христа. От тях научава за една нова вяра – за един нов „път“, както се казва – който поставя в центъра на всичко не толкова Божия Закон, колкото Личността на Исус, разпнат и възкръснал, с Когото е свързано опрощението на греховете. Като ревностен евреин, той смята тяхното послание за неприемливо, доли скандално, и приема за свой дълг да преследва Христовите последователи дори извън Йерусалим. На пътя за Дамаск, в началото на 30-те години, Савел, както сам казва, е „застигнат от Исус Христос“ (Филип. 3, 12). Докато Лука разказва този епизод с изобилие от детайли: как го достига светлината на Възкръсналия и променя основно целия му живот, – сам той в посланията си излага само най-важното и говори не само за видение (ср. 1 Кор. 9, 1), а и за озарение (ср. 2 Кор. 4, 6), и най-вече за откровение и призоваване при срещата си с Възкръсналия (ср. Гал. 1, 15-16). И ще се нарече красноречиво „апостол по призвание“ (ср. Рим. 1, 1; 1 Кор. 1, 1), или „апостол по Божия воля“ (2 Кор. 1, 1; Еф. 1, 1; Кол. 1, 1), за да подчертае, че обръщането му не е резултат от развой на мисълта, от разсъждения, а е плод на Божия намеса, на неочаквана Божия благодат. Оттогава насетне всичко, което преди за него е било ценно, по парадоксален начин става за него, по думите му, вреда и смет (ср. Филип. 3, 7-10). И от този момент цялата му енергия ще бъде поставена на служба изключително на Исус Христос и на Неговото Евангелие. И съществуването му ще стане съществуване на Апостол, който желае „да стане всичко за всички“ (1 Кор. 9, 22), без остатък.
Това за нас е много важен урок: онова, което има стойност, е да поставим в центъра на нашия живот Исус Христос, така че нашата идентичност да бъде белязана изцяло от срещата, от общението с Христос и с Неговото Слово. В светлината на това всяка друга ценност бива възстановена и заедно с това – очистена от каквото и да е несъвършенство. Друг фундаментален урок, който ни дава Павел, е универсалният дух, който носи апостолатът му. Чувствайки много остро проблема за привличането на народите, т. е. на езичниците, към Бога, Който в Исус Христос, разпнат и възкръснал, предлага спасение на всички хора без изключение, той се посвещава на това, да възвестява това Евангелие, в буквален превод: Блага Вест, т. е. възвестяване на благодатта, което да помири човека с Бога, с него самия и с другите. От самото начало той разбира, че това е реалност, която не засяга само юдеите или определена група хора, а има универсални измерения и е за всички, защото Бог е Бог на всички. изходен пункт за неговите пътувания става Църквата в Антиохия Сирийска, където за пръв път Евангелието бива възвестено на гърци и където за пръв път е получено името „християни“ (ср. Деян. 11, 20.26), т. е. – вярващи в Христа. Оттам той заминава първо за Кипър, след това няколко пъти посещава различни райони в Мала Азия (Писидия, Ликаония, Галатия), после – и в Европа (Македония, Гърция). Най-важни са градовете Ефес, Филипи, Солун, Коринт, без да забравяме също Верея, Атина и Милет.
В апостолата на Павел не липсват трудности, които той приема смело от любов към Христа. Сам той си спомня, че е действал „в трудове…, в тъмници.., в удари…, често в смъртна опасност…: три пъти са ме били с тояги, веднъж – с камъни, три пъти съм претърпял корабокрушение…; много пъти съм пътувал, бил съм в опасности от реки, в опасности от разбойници, в опасности от моите сънародници, в опасности от езичници, в опасности в градовете, в опасности в пустинята, в опасности по море, в опасности между лъжебратя; в труд и мъка, в безбройни бдения, в глад и жажда, често в пост, в студ и в голота; освен външните злополуки – всекидневните нападения против мене и грижата за всички Църкви“ (2 Кор. 11, 23-28). От един пасаж в Посланието до римляни (ср. Рим. 15, 24.28) личи намерението му да пътува чак до Испания, чак до крайния Запад, за да възвестява Евангелието навсякъде, чак до краищата на познатата тогава земя. Как да не се възхищаваме на такъв човек? Как да не благодарим на Господа, задето ни е дал такъв Апостол? Ясно е, че той не би могъл да издържи в такива изключително трудни, понякога безнадеждни ситуации, ако нямаше сигурност за абсолютната стойност, пред която никое ограничение не е непобедимо. За Павел, знаем това, такава сигурност е Исус Христос, за Когото пише: „Любовта Христова ни подтиква …, та живите да живеят вече не за себе си, а за Оногова, Който умря и възкръсна за тях“ (2 Кор. 5, 14-15), за нас, за всички.
И наистина, Апостолът ще даде най-висшето свидетелство чрез кръвта си при император Нерон тук, в Рим, където пазим и почитаме тленните му останки. Климент Римски, мой предшественик на този Апостолически Престол в последните години на I век, пише за него: „Пред ревността и враждебността Павел трябваше да ни покаже как се постига наградата на търпението … След като проповядваше правдата на целия свят, и след като достигна да краищата на Запада, той претърпя мъченичество пред властниците; така напусна този свят и достигна святото място, като с това стана най-велик модел на постоянство“ ( До Коринтяни, 5). Нека Господ ни помага да приложим на дело увещанието, оставено ни от Апостола в неговите Послания: „бъдете мои подражатели, както съм и аз на Христа“ (1 Кор. 11, 1).
Коментари
Няма добавени коментари!