25 юли – Свети Яков, Апостол (Празник)

Четива:
2 Коринтяни 4, 7-15
Псалм 125
Матей 20, 20-28

 

sangiacomolevanto.files.wordpress.com

Свети Яков, син на Зеведей, наричан „Големи“, за да се различава от Свети Яков Алфеев („Малки“), е роден във Витсаида (Галилея). По-голям брат е на Свети Апостол и Евангелист Йоан. Заедно с брат си е един от първите призвани Христови ученици. Свидетел е на Господнето Преображение, а преди залавянето на Исус е близо до Него в Гетсиманската градина. След Петдесятница проповядва пламенно Евангелието в Йерусалим. Той е първият от Апостолите, претърпял мъченическа смърт. Обезглавен е заради вярата си от юдейския цар Ирод Агрипа ок. 44-45 г. Мощите му се пазят в прочутата Базилика в Сантяго де Компостела (Испания).

Катехизис на Папа Бенедикт XVI по време на Генералната Аудиенция на Площад „Свети Петър“ във Ватикана – 26 май 2010 г.

Munus regendi

Скъпи братя и сестри,

Годината на Свещенството наближава своя край. Затова в последните катехизиси започнах да говоря за основните задачи на свещеника, тоест: да поучава, да освещава и да управлява. Вече проведох два такива катехизиса: единият – за служението на освещаването, свързано най-вече с Тайнствата, и другият – за служението на поучението. Така че днес ми остава да говоря за мисията на свещеника да управлява, да ръководи с властта на христос, а не с някаква своя собствена власт, онази част от Божия народ, която му е поверена.

Как бихме могли да разберем в условията на съвременната култура едно такова измерение, което включва концепцията за власт и води началото си от заповедта на Самия Господ да се пасе Неговото стадо? Какво е наистина властта за нас, християните? Културният, политическият и историческият опит от близкото минало, особено този от диктатурите в Източна и Западна Европа през XX век, е направил съвременния човек подозрителен към тази концепция. Подозрение, което не случайно прераства в подкрепа за мнението, че трябва да бъде отхвърлена всяка власт, която не идва изключително от хората и не е установена и контролирана от тях. Но именно примерът на режимите, които през миналия век сееха терор и смърт, ни напомня категорично, че властта в каквато и да е среда, когато се упражнява без никаква връзка с Трансцендентното, ако пренебрегва върховната Власт, която е Бог, накрая неизбежно се обръща срещу човека. Затова е важно да се признае, че човешката власт никога не е самоцел, а винаги е само средство, и че винаги и във всяко време целта е именно човешката личност, създадена от Бога със свое неотменимо достойнство и призвана да бъде във връзка със своя Създател, в пътя на земното съществуване и във вечния живот. Такава власт се прилага отговорно пред Бога-Творец. Една такава власт, която има за своя единствена цел да служи на истинското благо на човешките личности и да бъде отражение на единственото Върховно Благо, Което е Бог, не само че не е чужда на хората, а напротив, е безценна помощ в пътуването им към пълната реалидация в Христа, към спасението.

Църквата е призвана и се старае да осъществява този вид власт, която е служение, и я осъществява не от свое име, а в името на Исус Христос, Който е получил от Отца всяка власт на небето и на земята (ср. Мат. 28, 18). Защото чрез Пастирите на Църквата Христос пасе Своето стадо. Той е, Който го ръководи, закриля го, поправя го, защото го обича безкрайно. Но Господ Исус, върховният Пастир на нашите души, е пожелал Апостолската Колегия, а днес  – Епископите, в общение с Наследника на Петър и със свещениците – техните най-ценни сътрудници, да участват в тази Негова мисия, като се грижат за Божия народ, като бъдат негови възпитатели във вярата, насочвайки, въодушевявайки и подкрепяйки християнската общност, или, както казва Съборът, „да се погрижат за това всеки верен да успее да развие в Светия Дух собственото си особено призвание според Евангелието, да практикува искрена и дейна любов, да упражнява свободата, която Христос ни дари“ (Presbyterorum Ordinis. 6). Следователно, всеки Пастир е този, чрез когото Сам Христос обича хората: чрез нашето служение, скъпи свещеници, и чрез нас Господ достига до човешките души, поучава ги, пази ги, ръководи ги. В своя „Коментар към Евангелието на Свети Йоан“, Свети Августин казва: „Затова нека бъде задача на любовта пасенето на Господнето стадо“ (123, 5). Това е върховното правило на поведение за Божиите служители – една безусловна любов, като тази на Добрия Пастир, изпълнена с радост, отворена към всички, внимателна към близките и грижовна към далечните (cfr S. Agostino, Discorso 340, 1; Discorso 46, 15), деликатна към най-слабите, към малките, към простите, към грешниците, за да проявява безкрайното Божие милосърдие с ободрителните думи на надеждата (cfr Id., Lettera 95, 1).

А щом тази пасторална задача е основана върху Тайнството, нейната ефикасност не е независима от личния живот на презвитера. За да бъдеш Пастир по Божието сърце (ср. Йер. 3, 15), е нужно дълбоко вкореняване в живото приятелство с Христа – не само с разума, но и със свободата и с волята – ясно съзнание за идентичността, получена при Свещеническото Ръкоположение, безусловна готовност да се води повереното стадо там, където Господ иска, а не в посока, която външно изглежда по-подходяща или по-лесна. Това изисква преди всичко постоянна и прогресивна готовност да позволяваме Сам Христос да управлява свещеническия живот на презвитерите. И наистина, никой не е истински способен да пасе Христовото стадо, ако не живее в дълбоко и истинско послушание към Христос и към Църквата, както и послушанието на Народа към неговите свещеници зависи от послушанието на свещениците към Христа. Затова в основата на пасторалното служение винаги има лична и постоянна среща с Господа, дълбоко Негово познаване, отъждествяване на собствената воля с волята на Христа.

През последните десетилетия често се използваше прилагателното „пасторален“, едва ли не като отрицание на концепцията за „йерархичното“. Със същото противопоставяне се интерпретираше и идеята за „общение“. Може би тук е мястото да се направи едно кратко размишление над думата „йерархия“, която по традиция обозначава структурата на сакраменталната власт в Църквата, изградена според трите нива на Тайнството Ръкоположение: епископат, презвитерат, дяконат. Относно тази „йерархия“, в общественото мнение преобладава елементът на субординацията и юридическият елемент; затова за мнозина идеята за йерархията влиза в противоречие с гъвкавостта и виталността на пасторалния смисъл и се противопоставя на смирението на Евангелието. Но това е неправилно разбиране на смисъла на йерархията, белязан в исторически план също от злоупотреби с властта и кариеризъм: но става дума именно за злоупотреби, които не произлизат от същността на „йерархията“. Общото мнение е, че „йерархията“ трябва винаги да бъде свързвана с доминацията, и затова не отговаря на истинския смисъл на Църквата, на единството в Христовата любов. Но, както казах, това тълкуване е погрешно – дължи се на злоупотреби в хода на историята, но не отговаря на истинския смисъл на онова, което е йерархията. Да започнем с думата. Най-общо се казва, че значението на думата „йерархия“ е „свещена власт“, но истинският й смисъл не е този. Той е: „свещен ред“, тоест: тази власт не идва от човека, а се корени в свещеното, в Тайнството; следователно, подчинява човешката личност на призванието, на Христовата тайна. Прави от отделния човек Христов служител, и само като Христов служител той може да управлява, да ръководи чрез Христа и с Христа. Затова който постъпва в Свещения Чин на Тайнството, в „йерархията“, не е автократор, а влиза в нова връзка на покорство с Христа: свързва се с Него в общението с останалите нива на Свещения Чин, на Свещенството. Също и Папата – отправна точка на всички останали Пастири и на общението на Църквата, – не може да прави каквото си поиска. Напротив, Папата е пазител на покорството към Христос, на Неговото Слово, обобщено в „regula fidei“, във „Веруюто“ на Църквата, и трябва да предстоятелства в покорството към Христа и към Неговата Църква. Йерархията, следователно, съдържа една тройна връзка: преди всичко с Христа и с реда, даден от Господа на Неговата Църква; след това, връзката с другите Пастири в единственото общение на Църквата; и накрая, връзката с верните, поверени на отделния Пастир, според реда на Църквата.

Следователно, ясно е, че общението и йерархията не са противоположни помежду си, а се обуславят. Заедно, те са едно (йерархично общение). Така че Пастирът е такъв именно като води и пази стадото, и като не му позволява да се разпръсне. Без една ясно и добре изразена свръхестествена визия не е разбираема задачата именно на свещениците да управляват. Тя обаче, подкрепена от истинска любов към спасението на всички верни, е особено ценна и необходима в наше време. Щом идеята е да се възвестява Христовото благовестие и да се водят хората към спасителната среща с Него, за да имат живот, задачата за ръководството се изразява в служение, живяно в пълна отдаденост, за изграждането на стадото в истина и искреност, като често се върви срещу течението и като помним, че който е по-голям, трябва да стане най-малък, и онзи, който управлява, да стане служител (cfr Lumen Gentium, 27).

Откъде би могъл днес един свещеник да черпи сили за такова осъществяване на своето служение, в пълна вярност на Христос и на Църквата, с тотална отдаденост на стадото? Отговорът е само един: от Христа Господа. Начинът на управление на Исус не е този на доминацията, а е смиреното и изпълнено с любов служение на Умиването на нозете, и царуването на Христос над вселената не е някакъв земен триумф, а намира своята кулминация на Кръстното дърво, което става съд за света и отправна точка за осъществяването на властта, за да бъде тя истински израз на пасторалната любов.

Светците, сред които е и Свети Йоан Мария Виане, са осъществявали с любов и отдаденост задачата да се грижат за поверената им част от Божия Народ, показвайки също, че са силни и решителни мъже, способни да платят лично, дори чрез мъченичество, за да останат верни на истината и на правдата на Евангелието.

Скъпи свещеници, „пасете Божието стадо, което имате, като го надзиравате не принудително, а добоволно [ … ], като давате пример на стадото“ (1 Петър 5, 2). Не се бойте да водите към Христа всеки от братята, които Той ви е поверил, сигурни, че всяко слово и всеки жест, ако произлизат от подчинението на Божията воля, ще дадат плод. Старайте се да живеете, като цените достойнствата и си давате сметка за ограниченията на културата, в която сме вписани, с твърдата увереност, че възвестяването на Евангелието е най-голямото служение, което може да извърши човекът. Защото няма по-велико благо в този земен живот, което да води хората към Бога, да събужда вярата, да спасява човека от инертността и от отчаянието, да дава надежда, че Бог е близо и води личната история на всекиго и тази на света. Това, в крайна сметка, е дълбокият и върховен смисъл на задачата да управляваме, която Господ ни е поверил. Става дума за това, да формираме Христос във вярващите чрез процеса на освещаването, който е обръщане на критериите, на скалата на ценностите, на поведението, за да направим така, че Христос да живее във всеки верен. Свети Павел обобщава така пасторалното си дело: „чеда мои, за които съм пак в родилни болки, докато се фомира във вас Христос“ (Гал. 4, 19).

Скъпи братя и сестри, бих искал да ви приканя да се молите за мен, Наследника на Петър, който има специфичната задача да ухправлява Христовата Църква, както и за всички ваши Епископи и свещеници. Молете се, за да можем да се грижим за всички овце, включително за загубените, от стадото, което ни е поверено. Към вас, скъпи свещеници, отправям сърдечна покана за заключителните чествания на Годината на Свещенството, на 9, 10 и 11 юни, тук, в Рим: ще размишляваме върху обръщането и мисията, за дара на Светия Дух и за връзката с Пресветата Дева Мария, и ще обновим нашите свещенически обещания, подкрепени от целия Божи народ. Благодаря!

 

 

Коментари

Няма добавени коментари!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *



Social Media Auto Publish Powered By : XYZScripts.com