Свети Франциск Салски е роден на 21 август 1567 г. в замъка Сал, в Савоя. Семейството му принадлежи към местната аристокрация. Завършва право в Падуанския университет, след което решава да се отдаде на духовното си призвание. През 1593 г. е ръкоположен за свещеник, а през 1602 г. е назначен за епископ на Женева. Тъй като градът е в ръцете на калвинистите, той управлява своята епархия от Анеси. Неуморен проповедник и блестящ администратор, но и човек с голяма набожност, прочут с личните си добродетели, Свети Франциск Салски успява да върне в Църквата много отделили се нейни чеда. Той е един от най-авторитетните духовни писатели на своето време. Сред най-известните му произведения е „Въведение в благочестивия живот“ („Филотея“) (1607 г.) – фундаментален труд по християнска аскетика. Дълбоко духовно приятелство го свързва със Света Жана Франсоаз дьо Шантал, заедно с която през 1610 г. полага началото на клаузурния Орден на Визитандинките. Умира на 28 декември 1622 г. в Лион, Франция. Канонизиран е през 1665 г., а през 1877 г. е обявен за Църковен Учител. През 1923 г. папа Пий XI го провъзгласява за покровител на журналистите (с разпространяваните от него печатни листове, обясняващи учението на Църквата, той полага началото на католическия печат ) и на католическите писатели. Свети Джовани Боско го избира за покровител на основаната от него Конгрегация на Отците Салезиани.
Катехизис на папа Бенедикт XVI по време на Генералната Аудиенция на площад „Свети Петър“ във Ватикана – 2 март 2011 г.
Скъпи братя и сестри,
„Dieu est le Dieu du coeur humain“ („Бог е Бог на човешкото сърце“) (Трактат за Божията любов, I, XV): в тези изключително прости думи откриваме отпечатък от духовността на един велик учител, за когото бих искал да ви говоря днес: Свети Франциск Салски, Епископ и Църковен Учител. Роден през 1567 г. в един френски граничен район, той е син на Сеньор дьо Боаси, от древна и благородна савойска фамилия. Живее на прелома между два века – Шестнадесети и Седемнадесети, и усвоява най-доброто от образованието и културните постижения на отиващия си век, съчетавайки наследството на хуманизма с присъщия на мистичните течения стремеж към Абсолютното. Формацията му е много грижлива: следва в Париж, където изучава и богословие, а в Падуанския университет изучава юриспруденция, както желае баща му. завършва блестящо с диплома по utroque iure – канонично право и гражданско право. В младостта си, размишлявайки над Свети Августин и Свети Тома Аквински, той преживява дълбока криза, която го кара да си зададе въпроси за собственото спасение и за това, за какво го е предназначил Бог, изстрадвайки като истинска духовна драма главните богословски въпроси на своето време. Моли се усърдно, но съмнението го измъчва така силно, че седмици наред не успява нито да яде, нито да спи. Достигнал връхната точка в изпитанието си, той отива в църквата на доминиканците в Париж, отваря сърцето си и се моли така: „Каквото и да стане, Господи, Ти си, Който държиш всичко в ръката Си; Твоите пътища са правда и истина, каквото и да си предвидил за мен … Ти винаги си праведен и милостив Отец. Аз ще Те обичам, Господи [ … ], ще Те обичам, Боже мой, и ще се надявам винаги на Твоето милосърдие; винаги ще повтарям хвалата Ти … Господи Исусе, Ти винаги ще бъдеш моята надежда и моето спасение в земята на живите“ (I Proc. Canon., vol. I, art. 4). Двадесетгодишният Франциск ще намери мир в радикалната и освобождаваща реалност на Божията любов: ще обича Бога, без да иска нищо в замяна, и ще се уповава на Божията любов. Няма да пита повече какво ще направи Бог с него: „Аз просто Го обичам, независимо от това, което Той ми дава или не ми дава“. Така намира мир и въпросът за предопределението – много дискутиран в онова време, бива за него разрешен, защото той не търси повече от онова, което може да има от Бога: просто обича Бога и се оставя на Неговата любов. Тази ще бъде тайната на неговия живот, която ще намери отражение в главния му труд: „Трактата за Божията любов“.
Побеждавайки бащината си съпротива, Франциск следва призванието, получено от Господа, и на 18 декември 1593 г. е ръкоположен за свещеник. През 1602 г. става Епископ на Женева в един период, когато този град е цитадела на калвинизма, затова епископското му седалище се намира „в изгнание“ в Анеси. Пастир на бедна и размирна епархия, с планински пейзаж, в който има колкото суровост, толкова и красота, той пише: „Срещнах Бога, изпълнен с доброта и сладост, сред нашите така високи и непристъпни планини, където много простички души Го обичаха и обожаваха напълно истински и искрено; дори козите и дивите козли тичаха насам – натам сред страшните ледници, за да възвестяват Неговата хвала“ (Писмо до Майка Шантал, октомври 1606, в Oeuvres, ?d. Mackey, t. XIII, p. 223). И все пак влиянието на неговия живот и учение в Европа през онази епоха и в следващите векове е огромно. Той е апостол, проповедник, писател, човек на действието и на молитвата. Ангажира се с осъществяването на идеите, убеждавайки се все повече, независимо от неизбежната богословска конфронтация, в ефикасността на личните взаимоотношения и на любовта. Товарен е с дипломатически мисии на европейско ниво и с обществените задачи да посредничи и да помирява. Но Свети Франциск Салски е преди всичко духовен ръководител: от срещата си с една млада жена, Госпожа дьо Шармоази, той се вдъхновява да напише една от най-четените си в модерната епоха книги: „Въведение в благочестивия живот“. От дълбокото му духовно общение с една изключителна личност – Света Жана Франсоаз дьо Шантал, ще се роди нова богопосветена фамилия – Орденът на Посещението, характеризиращ се, според волята на Светеца, с пълно посвещаване на Бога, живяно в простота и смирение, в стремеж да се вършат възможно най-добре обикновените неща: „… Желая моите Дъщери – пиши той – да нямат друг идеал освен този: да прославят [нашия Господ] със своето смирение“ (Писмо до Монс. дьо Маркемон, юни 1615). Умира през 1622 г., на петдесет и пет години, след един живот, белязан с трудно време и с апостолски труд.
Животът на Свети Франциск Салски е относително кратък, но е преживян много интензивно. Фигурата на този светец създава впечатлението за рядко срещана пълнота, което личи от ведрината на интелектуалните му търсения, както и от богатството на чувствата му, от „сладостта“ на учението му, което има голямо влияние върху християнското съзнание. На думата „хуманност“ той придава богатство от значения, които и днес, както и преди, този термин притежава: култура и учтивост, свобода и нежност, благородство и солидарност. Във външния му вид има нещо от величието на пейзажа, сред който живее – то се изразява в простота и естественост. Старинните думи и изрази, които използва, учудващо звучат за ухото и на днешния човек като негов роден и разбираем език.
Към Филотея, до която е адресирано неговото „Въведение в благочестивия живот“ (1607), Франциск Салски отправя една покана, която за онова време сигурно е звучала революционно. Това е поканата да се отдаде изцяло на Бога, като живее в пълнота живота си в света и изпълнява задълженията, произтичащи от общественото й положение. „Намерението ми е да поуча онези, които живеят в градовете, в съпружество, в кралския двор [ … ]“ (Предговор към „Въведение в благочестивия живот“). Документът, с който Папа Лъв XIII след повече от два века ще го провъзгласи за Църковен Учител, подчертава това разширяване на границите на призванието към съвършенството, към светостта. Там е написано: „[Истинското благочестие] стига до трона на кралете, до шатрата на военачалниците, до трибунала на съдиите, до учрежденията, работилниците, дори до овчарските колиби [ … ]“ (бреве „Dives in misericordia“, 16 ноември 1877). Така се ражда онзи призив към миряните, онази грижа за одухотворяването на светските неща и за освещаването на ежедневието, върху които ще акцентират Вторият Ватикански Събор и духовността на нашето време. Представен е идеалът за едно помирено човечество, живеещо в хармония между светското действие и молитвата, между статута на мирянин и търсенето на съвършенството – с помощта на Божията благодат, която прониква в човешкото и без да го разруши, го пречиства и го издига до божествени висоти. На Теотим, зрял християнин с духовен опит, към когото след няколко години адресира своя „Трактат за Божията любов“ (1616), Свети Франциск Салски предлага една по-комплексна лекция. В началото дава един поглед към човешкото същество, една антропология: човешкият „разум“, нещо повече – „разумната душа“, тук е разгледана като хармонична архитектура, като храм, разпределен на множество пространства около един център, който, както и другите големи мистици, нарича „връх“, „връхна точка“ на духа, или „основа“ на душата. Това е точката, в която разумът, след като бъдат преминати всичките му степени, „затваря очи“, и познанието става едно цяло с любовта (ср. кн. I, гл. XII). Свети Франциск Салски резюмира идеята си, че любовта в своето теологално, божествено измерение е смисъл на съществуването на всички неща във възходяща скала, не познаваща нарушения и пропуски, с една прочута фраза: „човекът е съвършенството на вселената; духът е съвършенството на човека; любовта е съвършенството на духа, а милостта – съвършенството на любовта“ (ibid., кн. X, гл. I).
Във времето на големия разцвет на мистиката, „Трактатът да Божията любов“ е истинска summa, и заедно с това – завладяваща литературна творба. Неговото описание на пътуването към Бога започва от признанието за „естествената склонност“ (ibid., кн. I, гл. XVI), вписана в сърцето на човека, дори да е грешник, да обича Бога повече от всичко друго. Следвайки модела на Светото Писание, Свети Франциск Салски говори за единство между Бога и човека, и развива това чрез поредица описания на междуличностни отношения. Бог за него е Баща и Господар, Жених и Приятел, има и характеристиките на майка хранителка. Той е Слънце, на което дори нощта е тайнствено откровение. Един такъв Бог свързва със Себе Си човека с връзките на любовта – на истинската любов: „защото любовта няма нито затворници, нито роби, но привлича към подчинение всяко нещо с толкова сладостна сила, че нищо не е по-силно от любовта и нищо по-приятно – от нейната сила“ (ibid., кн. I, гл. VI). В трактата на нашия Светец откриваме задълбочено размишление за човешката воля и описание на нейното проникване, преминаване, умиране, за да живее (ср. ibid., кн. IX, гл. XIII), в пълна отдаденост не само на волята на Бога, но и на онова, което Му харесва, на Неговия „bon plaisir“, на онова, което Му е угодно (ср. ibid., кн. IX, гл. I). Освен изпадането в съзерцателен екстаз, на върха на единението с Бога се поставя и изпълването с конкретна любов, която е чувствителна към всички нужди на другите. Нея той нарича „екстаз на живота и на делата“ (ibid., кн. VII, гл. VI).
Когато четем книгата за Божията любов, както и множеството писма, свързани с духовното му ръководство и приятелство, ние си даваме сметка какъв познавач на човешкото сърце е бил Свети Франциск Салски. На Света Жана дьо Шантал той пише: „[ … ] Ето правилото на нашето покорство, което Ви пиша с големи букви: ДА ВЪРШИМ ВСИЧКО С ЛЮБОВ И НИЩО – СЪС СИЛА; ПОВЕЧЕ ДА ОБИЧАМЕ ПОКОРСТВОТО, ОТКОЛКОТО ДА СЕ БОИМ ОТ НЕПОКОРСТВОТО. Оставям Ви духа на любовта, който не изключва покорството, защото то е свободата на света, а изключва насилието, тревогата и безпокойството“ (Писмо от 14 октомври 1604 г.). Не е случайно, че в основата на много от пътищата на съвременната педагогика и духовност откриваме следите на този учител, без когото нямаше да има нито Свети Джовани Боско, нито героичния „малък път“ на Света Тереза от Лизийо.
Скъпи братя и сестри, във време като нашето, което се стреми към свободата дори чрез насилие и безредие, не бива да пренебрегваме актуалността на този велик учител на духовност и мир, който поставя за своите ученици „духа на свободата“, на истинската свобода, на върха на едно притегателно и завършено учение за реалността на любовта. Свети Франциск Салски е изключителен свидетел на християнския хуманизъм. С достъпния си стил, с притчи, често изпълнени с поезия, той ни напомня, че човекът носи заложена дълбоко в него носталгията за Бога и че само в Него намира истинска радост и най-пълно себеосъществяване.
Коментари
Няма добавени коментари!