Джузепе Мелкиоре Сарто е роден на 2 юни 1835 г. в Риезе, близо до Тревизо (Северна Италия), в семейството на скромен общински служител. Дълбоко религиозните му близки го подкрепят в призванието му да служи на Бога, и през 1858 г. той е ръкоположен за свещеник.
Започва дейността си като капелан, а след това – енорийски свещеник в областта Венето. През 1884 г. е определен за Епископ на Мантуа, а през 1893 г. става Кардинал и Патриарх на Венеция. На 4 август 1903 г. е избран за Папа и приема името Пий X. Като Римски Първосвещеник посреща с решителност предизвикателствата пред Църквата в началото на XX в.: защитава църковното учение от отклоненията на модернизма, организира изработването на Кодекс на Каноничното Право, подема множество инициативи за формацията и усъвършенстването на клира. За да могат верните да опознаят по-добре своята вяра, постановява публикуването на нов Катехизис на Църквата, както и насърчава библейските изследвания. Осъществява литургична реформа, подчертава значението на тайнствата в живота на християните.
Много почитан поради светостта на личния си живот и големите си добродетели, той умира на 21 август 1914 г. и е канонизиран от Папа Пий XII през 1954 г.
Проповед на Монсиньор Франческо Мораля, Патриарх на Венеция, по повод откриването на честванията по повод стогодишнината от смъртта на Свети Пий X
(Omelia tenuta dal Patriarca di Venezia, S. E. Mons. Francesco Moraglia, in occasione della S. Messa solenne per l’apertura delle celebrazioni del centenario di San Pio X)
Възлюбени събратя, дякони, богопосветени и верни,
С това евхаристично отслужване в Базиликата, която е била негова Катедрала, откривам честванията по повод стогодишнината от смъртта на Свети Пий X.
Джузепе Мелкиоре Сарто е преди всичко „пастир на душите“ в най-възвишения смисъл на тази дума. И като отдаден истински и изцяло на пасторалния живот, той винаги е бил изключително внимателен към отделните личности и към общностите, които са му били поверени. Така успява да осъществи огромно реформаторско дело, мощно и с големи последици в живота на Църквата, която ще го постави сред най-добрите си синове – Светците.
По повод стогодишнината от смъртта му, настъпила на 21 август 1914 г., Църквата във Венеция, където Джузепе Сарто е Патриарх девет години – от 24 ноември 1894 г. до 8 август 1903 г., – с благодарност и признателност ще почете личността и делото му чрез различни инициативи, чиято цел е да подчертаят значението на тази юбилейна година.
Програмата на Свети Пий X е изложена още в първата му Енциклика – „E supremi apostolatus“ от 4 октомври 1903 г., и е изразена добре от мотото му, взето от един стих от Посланието до ефесяни: „Instaurare omnia in Christo“ („Да се възстанови всичко в Христос“) (ср. Еф. 1, 10).
И програмата, и мотото на Папа Сарто отразяват напълно днешната Литургия на Църквата. Защото Тържеството на нашия Господ Исус Христос, Цар на вселената, почита Исус Христос като начало, смисъл и осъществяване на сътворението и на славното изкупление. Христос е алфата и омегата, началото и края на всички неща – и на Небето, и на земята.
Става дума за това, да се приеме и да стане наш спасителният план на Бога Отец, тоест всичко да бъде възстановено в ХристаКойто е новият и истинският Адам (ср. 1 Кор. 15, 45). Този е, – подчертавам, – истинският смисъл на последния ден от литургичната година: Христос, Цар и Господ на вселената.
Тази програма ще го придружава поетапно през целия му живот, където и да бъде изпратен: в Томболо като капелан, в Салцано като енорийски свещеник, в Катедралата в Тревизо – в курията, като канцеларий на Епископа и духовен отец в Семинарията, в Мантуа като Епископ, във Венеция като Патриарх, и накрая – в Рим като Върховен Първосвещеник.
Мотото на Джузепе Сарто не е плод на спонтанен избор – по-скоро изразява дълбокото желание на душата му: следователно, не е нещо импровизирано и спонтанно – и затова ще се впише дълбоко в неговия апостолат.
Пастирското му служение, ангажираността му в реформирането на Църквата, управленческите му действия – всичко това ще разберем в правилната му перспектива и то ще стане ясно, ако го разгледаме в светлината на пълната му отдаденост на мотото „Instaurare omnia in Christo“.
На това отслужване, което век след смъртта му има за цел да представи фигурата на Папа Сарто, бихме искали да подчертаем някои черти на изключително богатата му личност.
Сарто не е бил човек на културата в академичен смисъл, нито пък дипломат. Следователно, не идва от средите на онези, които са стояли близо до предишните Понтифекси. Като Кардинал, в началото не е бил смятан за възможен наследник на образования и дипломатичен Лъв XIII.
Но това, че не е бил човек на културата и не е произлизал от средите на папската дипломация, не означава, че Джузепе Сарто не е бил уважаван, нито че не е бил смятан за много интелигентен човек, способен да се справя отлично навсякъде, където е трябвало да извършва своето служение. С други думи, неговото слово и неговите избори са били приемани поради авторитета и личния престиж, на които се е радвал.
По време на следването си и подготовката си за свещеник – в Семинарията в Падуа, през 1854 г. той подава молба да му бъде разрешено да посещава университетския богословски курс, а не този на Епархията. Това му искане е било свързано с желанието да учи източни езици. Но когато Епископът на Тревизо, до когото е адресирана молбата, взема друго решение, той безропотно приема това.
Този детайл ни показва, че семинаристът Сарто е обичал учението и се е интересувал от неща, надхвърлящи нивото на епархийните богословски курсове (курса на семинарията), както и че е бил покорен и смирен. Тези черти бележат целия му живот на свещеник, Епископ и Папа.
За интелектуалните му качества е интересно да споменем оценката, дадена му от Филипо Крисполти, политик и журналист, принадлежащ към умереното крило на католиците миряни. Той се среща с Патриарх Сарто във Венеция през 1900 г. и от този разговор Крисполти остава с категоричното и ясно впечатление, че Сарто е изключително интелигентен човек, „както вече – уточнява Крисполти, – ми бяха казали и в Мантуа, по повод времето, през което е бил Епископ там, и през което, между другото, на сбирките с колеги е доминирал над всички с личния си изключителен авторитет … когато ви гледа, си личи, че наблюдава и себе си, за да не попадне в някоя клопка, в която казаното от вас би могло да го въвлече … Казвам това, за да опровергая появилата се по-късно легенда, че несъмнената му култура в чисто църковната материя е била съчетана с посредствен ум“.
В духа на това свидетелство е и писмото на Префекта на Мантуа, с дата 13 август 1892 г., изпратено до Министъра на Правосъдието и Култовете. В него той подчертава: „Поради своята интелигентност и доктрина той е много уважаван от Епископата на Ломбардската църковна Провинция, както и от ватиканската Курия“.
У Джузепе Сарто пасторалната ангажираност е съчетана с постоянна близост до неговия народ: като енорийски свещеник, като Епископ в Мантуа и Венеция, като Папа в Рим.
Тази му близост и грижа за народа той изразява по много начини. Тук бих искал да спомена един от тях: вниманието, което винаги е имал към катехизиса, смятан от него за фундаментален момент при формирането на общността и отделен от този на проповедта.
Той желае тези два важни акта на свещеническото служение да бъдат обект на изключително внимание от страна на енорийските свещеници, и като Епископ той набляга на първо място на нуждата от това свидетелство.
В едно негово писмо, адресирано до Архиепископа на Милано – Кардинал Андреа Ферари, – може да се види загрижеността и отдадеността, които го карат да се грижи за детайлите в тази област. В това писмо Патриархът засяга по много личен и директен начин въпроси, които мнозина дори не биха забелязали.
Патриарх Сарто обаче се спира скрупульозно на тях. Разглежда по този начин педагогически въпроси, в които се намесва с проницателност и истинско пасторално чувство, явно формирало се у него в енорията, когато, първо като капелан, след това – като енорийски свещеник, е водил катехизис за децата, младежите и възрастните.
Освен за здравото учение и за съдържанието, той проявява голяма грижа и за комуникативния елемент и държи на език, наистина съобразен с изискванията на аудиторията. Подчертава особено, че когато се формулира един отговор, той трябва да е в пряка връзка с въпроса, така че децата да го разберат.
Симптоматична, освен това, е и крачката, която той смята за нужно да направи за ревизирането на един текст, заменяйки в него наречието, което смята за неразбираемо за децата и младежите, и се обосновава ясно. Но да чуем самите думи на Патриарха: „… било поради речниковия им фонд, било поради нивото на интелигентност на децата …, трябва да се има предвид, че децата не разбират това …“ (Archivio spirituale della Curia Arcivescovile di Milano, Corrispondenza cardinale Ferrari, n. 413).
Това, че Пий X е бил Папа, който се грижи основно за християнското учение, или просто „Папа на катехизиса“, не е изненада, нито предизвиква учудване. Обратното, грижата на катехиста Сарто отговаря на вътрешната му страст, която винаги е имал в себе си, още от първите години на своето свещенство.
Казаното за катехизиса се отнася и за литургията, за свещеното пеене, за евхаристичната набожност, която по-късно, като Папа, ще го подтикне да допусне малките деца до Първо Причастие, което в началото предизвиква известна съпротива.
Във връзка с това ми се струва много правилно и отговарящо на истината онова, което Епископите от Тривенето пишат по повод стогодишнината от декрета „Quam Singulari voluto“ на Свети Пий X през 1910 г.
В своята „Нота за Първото Причастие на разумна възраст“, Епископите от Тривенето пишат следното: „Историческият период, в който Пий X осъществява своя понтификат (1903-1914), е белязан от остри социални конфликти, от проблемни взаимоотношения между Църквата и националните правителства, от предизвикателства с политически характер, като разпространението на социализма, и от културни и религиозни предизвикателства, като модернизма. Свети Пий X посреща тези предизвикателства с решителност и същевременно с голяма чувствителност и пасторална грижа. Чувства, че първостепенна негова задача трябва да бъде опазването на вярата на неговия народ, възвръщането на привързаността му към Възкръсналия Христос, обновяването на живота на Църквата за доброто на цялото общество“ (cfr. Conferenza Episcopale Triveneto, La prima comunione all’et? dell’uso della ragione. Nota dei Vescovi a cento anni dal decreto „Quam Singulari voluto“ da S. Pio X (1910) – Zelarino, 1 giugno 2010).
Започнахме с това, как апостолският дух на Джузепе Сарто е изразен в първата му Енциклика – „E supremi apostolatus“ от 4 октомври 1903 г., и особено в мотото му „Instaurare omnia in Christo“, и по-късно е доразвит в Енцикликата „Il fermo proposito“ (от 1905 г.). Тази Енциклика е адресирана до Епископите от Италия и в нея се подчертава колко нужно е да се даде централно място на Христос при изграждането на семейството, на училището и на цялото общество.
Да чуем днес неговите думи, сто години след написването им, но които звучат много актуално, както във връзка със закриването на Годината на Вярата, така и в перспективата на току що проведения Синод за Новата Евангелизация: „Да се възстанови всичко в Христа – пише Пий X, – това винаги е било девиз на Църквата, и особено на Нашата в трудните моменти, които преживяваме. Да се възстанови всичко, но не по какъвто и да е начин, а в Христа. „В Него е всичко, което е на Небето и на земята“, добавя Апостолът. Да се възстанови в Христа онова, което принадлежи не само на божествената мисия на Църквата да води душите към Бога, но и онова, което ( … ) спонтанно произтича от тази божествена мисия – християнската цивилизация и отделните елементи, които я изграждат“ (Pio X, Lettera enciclica Il fermo proposito).
Така че реформаторското дело на Папа Сарто е наистина многообразно и засяга различни сфери на църковния живот – катехетичната, литургичната, пасторалната, дисциплинарната, стремейки се винаги към духовно обновление на клира и на верните, с други думи – към salus animarum (спасението на душите).
Коментари
Няма добавени коментари!