20 август – Свети Бернард, Абат и Църковен Учител (Възпоминание)

maranatha.it

Свети Бернард е роден през 1090 г. във Фонтен (Бургундия, Франция), в благородно семейство. Почувствал призвание за монашески живот, той става член на общността на Сито – главния манастир на Ордена на Цистерцианците. Впоследствие основава прочутото абатство в Клерво. Автор е на множество творби с духовна тематика, отличава се с особена почит към Дева Мария. Умира в Клерво на 20 август 1153 г. Канонизиран е от Папа Александър III, а Папа Пий VIII го провъзгласява за Църковен Учител.

Свещ. Гуидо Петинати SSP. Свети Бернард от Клерво (1090-1153)

(Sac. Guido Pettinati SSP, I Santi canonizzati del giorno, vol. 8, Udine: ed. Segno, 1991, pp. 213-218)

Бернард е Отец на Цистерцианския Орден. Заради благото на Църквата той често взема участие в най-сериозните политически и религиозни въпроси на своето време. Той е духовен учител и ръководител, както и възпитател на поколения Светци. Вдъхновяван е от благочестиво възхищение към човешката природа на Христос и към Дева Мария. Умира от тумор на стомаха. Погребан е в манастирската църква в Клерво, но по време на Френската революция мощите му са загубени, с изключение на главата, днес в Катедралата на Троа. Папа Александър III го провъзгласява за Светец през 1174 г. През 1830 г. Папа Пий VIII му дава титлата Църковен Учител.

Този най-велик гений на XII в., наречен от Мабийон „последен, и наред с това най-велик от Отците“, е роден през 1090 г. в замъка Фонтен-ле-Дижон (Кот-д’Ор). Син е на Теселин и Алета дьо Монбар, васали на херцога на Бургундия. Първоначално образование получава при канониците от „Сен-Ворл“ в Шатийон-сюр-Сен. Расте болнав и много срамежлив, но е склонен към благочестие и размисъл. Двадесетгодишен, той се свъзва с лекомислени приятели, но успява да запази чистотата си. За да победи едно силно изкушение, един ден не се поколебава дори да се хвърли в заледено езеро. За да умре напълно за света, след като получава видение на Младенеца Исус в една нощ на Рождество, през 1112 г. пожелава да облече бялата дреха на цистерцианците, заедно с чичо си Годрик, с четирима свои братя и още 24 благородници, след шест месеца живот в самота в един феод на баща му в Шатийон.

В абатството Сито, основано през 1098 г. от Свети Роберт, Абат на Молем, бенедиктинското Правило се живее във всяка своя буква. Монасите прекарват деня си в хорово отслужване на Литургията на Часовете, ръчен труд, духовно четене, постоянен пост, изключителна бедност и постоянно мълчание. За интелектуалната си формация Бернард „нямал други учители, освен дъбовете и буките“. Когато обаче чете Писанието или Отците, размишлява над прочетеното по време на полската работа. След година на изпитание полага обети заедно с тридесетимата си другари. Тогава Орденът започва да процъфтява. През 1113 г. е основано абатството Ла Ферте, през 1114 г. – Понтиньи, през 1115 г. – Клерво, които заедно с Моримон и Сито образуват петте огнища, от които цистерцианците се разпространяват в цяла Европа. През 1300 г. те имат вече 700 манастира.

Стефан Хардинг, Генералният Абат, изпраща Бернард, заедно с още 12 монаси, сред които са братята му, да живеят в абатството Клерво. Бернард е ръкоположен за свещеник от Епископа на Шалон-сюр-Марн, Гийом дьо Шампо, който го въвежда в богословието и се грижи за болестите му. Светецът остава 38 години там, за да озарява с учението си и да помирява монаси, свещеници, Епископи, Папи и крале. През първите десет години се занимава изключително със своето стадо. Спазва строго бенедиктинското Правило, налага строго покаяние, изисква от всички абсолютна бедност, пълно откъсване от света и съвършено покаяние. Сам той е героичен пример за всяка добродетел. Ден и нощ се моли прав, а коленете му, отслабнали от поста, и стъпалата му, отекли от работата, отказват да крепят тялото му, облечено във власеница, хранено само с хляб и мляко, зеленчукова супа и малко вино. Докато е жив, почти винаги е болен и измъчван от хронично повръщане. Лекарите са удивени от мъченията, на които се подлага, но Светият Дух говори чрез него и върши безброй чудеса. През 1118 г. е съставена „Хартата на Любовта“ – фундаменталния Статут на Ордена. Свети Бернард защитава нейната строгост, въпреки протестите на монасите клюнийци, изоставили първоначалния си плам заради лукс, удобства и изискана храна. Техният Абат Петър Достопочтени остава силно впечатлен от него. След остра полемика, той слага край на злоупотребите, допускани в Клюни от неговия предшественик,  последван от великия Сугер, Абат на „Сен-Дени“ в Париж. Една четвърт от писмата на Светеца е посветена на монашески въпроси. На събора в Троа (1128 г.), Бернард дава на Тамплиерите, чийто Орден е основан в Йерусалим през 1119 г. от приятеля му Юг дьо Пайен, Правилото на Свети Бенедикт, адаптирано към условията на военния живот. Може би Свети Бернард се е надявал да прекара живота си в съзерцание и покаяние, но става така, че взема активно участие във всички събития на своето време. Получил във висша степен дара на любовта, той го разпространява с удивителни действия. Не се ограничава само да изисква стриктно спазване на Правилото, а също на капитулите, синодите и съборите, в които участва, настоява Епархиите да бъдат оглавявани от свети и образовани Епископи, както и увещава низшия клир да пази чистотата, смирението и милосърдието си в духа на грегорианската реформа. Когато Евгений III, монах от абатството „Три Фонтана“ в Рим, бива избран за Папа, Бернард му посвещава „De Consideratione“ – свая зрял труд, за да му даде насоки как да се освещава на Престола на Свети Петър и да му начертае обширен план за реформи на римската курия и на амбициозния и жаден за пари клир. Много пъти призовава да се придържат към задълженията си френските крале Луи VI Дебели и Луи VII Млади, когато те се месят безпричинно в управлението на Църквата. Много пъти защитава селяните, потискани от техните господари, и упреква дамите за прекаления им лукс, скандален на фона на мизерията на бедните.

Когато започва схизмата на антипапа Анаклет II, на събора в Етамп (1130 г.), Свети Бернард се изказва в полза на Папа Инокентий II, макар в избора и на двамата да не липсват пропуски. Тъй като привържениците на антипапата в Италия са много, Светият Абат пътува три пъти дотам, за да успокоява жителите на Милано, римляните и норманите. Наричат го „Баща на Отечеството“ и няколко пъти му предлагат да стане Епископ, но той отказва. Сред предложените му катедри е и тази на Генуа. По-късно Сенатът на Генуа ще го провъзгласи за покровител на града.

Когато се завръща във Франция, му се налага да се занимава с догматичните въпроси, повдигнати от Пиер Абелар, схоластик от Париж. На събора в Санс (1140 г.) допринася за осъждането на 19-те му предложения, защото те представят по дързък и двусмислен начин тайната на Пресветата Троица. Един ученик на Абелар  – Арналдо от Бреша, бунтува известно време духовете на французите, проповядвайки подчинение на Църквата спрямо Държавата, заради това, че притежава материални блага. Светецът издейства прогонването му, преследва го в Швейцария и в Германия, обвинява го пред Папата, че е смутител на обществения ред. На събора в Реймс (1148 г.) принуждава да подпише едно ортодоксално изповедание на вярата Жилбер дьо ла Пор, Епископ на Поатие, който дотогава учи, че божествеността е реалност, различна от Бога. По онова време Франция е заплашена от манихейската ерес. Особено в Лангедок, свещеникът Пиер дьо Брюи и бившият бенедиктинец Анри от льо Ман бунтуват народа срещу клира, отричат Кръщението, Евхаристията и Литургията, и рушат църквите. Свети Бернард обикаля градовете на Юга и навсякъде с огнено слово и с дара си да прави чудеса спира, поне за известно време, разпространението на ереста.

Вследствие падането на Едеса (1144 г.) в ръцете на мюсюлманите, френският крал Луи VII и Папа Евгений III призовават рицарите да тръгнат на Втория кръстоносен поход. С голяма ревност Бернард подкрепя тази идея във Везле (1146 г.), където с проповедта си подтиква стотици хиляди младежи да вземат кръста и оръжието. Пише писма до всички. Прекосява Рейнската област и на сейма в Шпайер убеждава Конрад III, суверен на Германия, да застане начело на рицарите си. Поради липсата на организация и несъгласията между ръководителите това начинание не успява и походът приключва след напразен опит да бъде превзет Дамаск. Религиозните цели на похода постепенно биват изместени от политически, военни и особено икономически интереси. Свети Бернард е силно огорчен от това, но се защитава от обвиненията с една блестяща апология. Неуспехът не му попречва да изготви заедно със Сугер проект за нов кръстоносен поход и за малко не го оглавява, но монасите му се противопоставят на това.

Последните години на Светеца са вгорчени от всякакъв вид неприятности, особено от измяната на секретаря му Никола. Винаги неуморен, няколко месеца преди да умре, той отива още веднъж в Мец, за да възстанови след проливането на много кръв мира между Епископа и херцога на Лотарингия. Умира на 20 август 1153 г. Папа Александър III го канонизира през 1174 г., а Папа Пий VIII го обявява за Църковен Учител през 1830 г.

Литературното му дело съдържа проповеди, произнасяни пред монасите, трактати и 540 писма, важни за историята на неговото време, за богословието и аскетиката.

През живота си Свети Бернард основава 68 абатства. Когато умира, в Клерво има около 700 монаси. Всеки път, когато се завръща от апостолските си пътувания, Светецът е придружаван от тълпа кандидати за богопосветен живот, на ввсякаква възраст и от всички съсловия, впечатлени от неговото слово и от чудесата му. Само от Рейнската област, където проповядва кръстоносния поход, довежда със себе си около 350 души.

 

 

 

Коментари

Няма добавени коментари!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *



Social Media Auto Publish Powered By : XYZScripts.com