15 юли – Свети Бонавентура, Епископ и Църковен Учител (Възпоминание)

Джовани да Фиданца е роден през 1218 г. в Баньореджо (Централна Италия). Като малък е излекуван от Свети Франциск, който при това възкликва: „Bona ventura!“ („Щастливо събитие!“). С това име Бонавентура остава в историята. Учи в Парижкия Университет и там постъпва във Францисканския Орден. Преподава в същия Университет и създава там блестяща школа. През 1257 г. е избран за Генерал на Францисканския Орден и остава на тази длъжност 17 години. Наричат го „Втори Основател на францисканците“. Оставя множество богословски произведения, както и биография на Свети Франциск. Папа Григорий X го назначава за Епископ на Албано и Кардинал. Свети Бонавентура участва във Втория Лионски Вселенски събор, свикан за обединение на Западната и Източната Църкви. Умира в Лион по време на Събора на 15 юли 1274 г. Канонизиран е през 1482 г. от Папа Сикст IV, а през 1588 г. Папа Сикст V го провъзгласява за Църковен Учител.

Катехизис на Папа Бенедикт XVI по време на Генералната Аудиенция в Аулата „Павел VI“ на Ватикана – 10 март 2010 г.

Свети Бонавентура (2)

Скъпи братя и сестри, Миналата седмица говорих за живота и личността на Свети Бонавентура от Баньореджо. Тази сутрин бих искал да продължа неговото представяне, като се спра на част от литературното му дело и на учението му. Както вече казах, Свети Бонавентура, наред с всички останали свои заслуги, е имал и тази да интерпретира истински и вярно фигурата на Свети Франциск от Асизи, когото той почита и изследва с голяма любов. По особен начин във времето на Свети Бонавентура, едно течение сред Малките Братя, наречено „спиритуали“, поддържа тезата, че със Свети Франциск е започнала напълно нова фаза в историята, че се е появило „вечното Евангелие“, за което говори Откровението, и което ще замести Новия Завет. Тази група твърди, че Църквата е изиграла вече историческата си роля и на нейно място ще се появи харизматична общност от свободни хора, водена вътрешно от Духа – тоест „Францисканците спиритуали“. В основата на идеите на тази група са писанията на един цистерциански абат – Йоаким Флорски, умрял през 1202 г. В своите трудове той говори за тринитарния ритъм на историята. Смята Стария Завет за време на Отца, последвано от времето на Сина – времето на Църквата. Трябва да се очаква една трета епоха – на Светия Дух. Така цялата история бива интерпретирана като история на прогреса: от суровостта на Стария Завет, през относителната свобода по времето на Сина – в Църквата, до пълната свобода на Божиите чеда в периода на Светия Дух, който най-сетне ще стане период на мир между хората, на помирение на народите и на религиите. Йоаким Флорски слага начало на надеждата, че началото на новото време ще бъде положено от едно ново монашество. От това се разбира, че една група францисканци е смятала да признае в Свети Франциск от Асизи инициатора на новото време, а в неговия Орден – началото на новия период – общността от времето на Светия Дух, който оставя зад себе си йерархичните Църкви, за да сложи началото на нова Църква на Духа, която не е свързана със старите структури. Следователно, във всичко това съществува риск от едно голямо разминаване между посланието на Свети Франциск, на смирената му вярност към Евангелието и на Църквата, който води също така до погрешно виждане за християнството в неговата цялост. Свети Бонавентура, който през 1257 г. става Генерален Министър на Францисканския Орден, е изправен пред голямо изпитание в собствения си Орден заради онези, които подкрепят споменатото течение на „Францисканците спиритуали“, което се позовава на Йоаким Флорски. Именно за да отговори на тази група и да възстанови единството на Ордена, Свети Бонавентура изследва грижливо автентичните писания на Йоаким Флорски, както и онези, които му се приписват, и като си дава сметка за нуждата да бъде представена по конкретен начин фигурата и посланието на неговия обичан Свети Франциск, той желае да направи едно правилно изложение на историята. Свети Бонавентура се спира на този проблем в последната си творба – сборник монашески конференции от парижкия период, останали незавършен и достигнал до нас благодарение на записки на слушател, наречени „Hexaemeron“, тоест алегорично обяснение на шестте дни на Сътворението. Отците на Църквата гледат на шестте или седем дни на разказа за Сътворението като пророчество за световната история, за историята на човечеството. Седемте дни за тях са седемте периода на историята, по-късно интерпретирани и като седем хилядолетия. С Христос ние сме навлезли в последния, шестия период от историята, който ще бъде последван от великата събота на Бога. Свети Бонавентура поставя тази историческа интерпретация във връзка с дните на сътворението, но по много свободен и новаторски начин. За него два феномена от неговото време правят необходима една нова интерпретация на хода на историята: Първият: фигурата на Свети Франциск – човек, напълно свързан с Христос, дори до получаването на стигматите – пълен alter Christus (друг Христос), и със Свети Франциск – с новата, създадена от него общност, различна от дотогава познатото монашество. Този феномен изисква нова интерпретация, както новостта на Бога, проявила се в този момент. Вторият: позицията на Йоаким Флорски, който възвестява едно ново монашество и един напълно нов период на историята, и, отивайки отвъд Новия Завет, изисква отговор. Като Генерален Министър на Ордена на Франисканците, Свети Бонавентура вижда веднага, че със спиритуалистката концепция, вдъхновена от Йоаким Флорски, Орденът ще престане да се управлява о логичен начин и ще изпадне в анархия. За него последиците от това са две: Първата – необходимостта от структури и от вписване в реалността на йерархичната Църква, на реалната Църква, се нуждае от богословски фундамент, както и защото другите – онези, които следват спиритуалистката концепция, показват добра богословска основа. Втората: макар да се държи сметка за необходимия реализъм, не бива да се пренебрегва новостта на фигурата на Свети Франциск. Как Свети Бонавентура отговаря на практическите и богословските изисквания? Мога да дам единствено много схематично някои обобщения на пунктовете в неговия отговор: Свети Бонавентура отхвърля идеята за тринитарния ритъм на историята. Бог е един за цялата история и не се дели на три божества. Като следствие от това, историята е една, макар да е същевременно и пътуване, и то, според Бонавентура, прогресивно пътуване. Исус Христос е окончателното Слово на Бога – в Него Бог е казал всичко, дарявайки и изразявайки Себе Си. Повече от Самия Себе Си Бог не би могъл нито да каже, нито да даде. Светият Дух е Дух на Отца и на Сина. Сам Христос казва за Светия Дух: “ … Той ще ви припомни всичко, което съм ви говорил“ (Йоан 14, 26), „от Моето ще вземе и ще ви възвести“ (Йоан 16, 15). Следователно, няма друго Евангелие, няма друга Църква, която да очакваме. Затова и Орденът на Свети Франциск трябва да се впише в тази Църква, в нейната вяра, в йерархичния й ред. Това не означава, че Църквата е неподвижна, застинала в миналото и в нея не може да има нищо ново. „Opera Christi non deficiunt, sed proficiunt“ („Делата Христови не отстъпват, не отслабват, а напредват“), казва Светецът в посланието си „De tribus quaestionibus“. Така Свети Бонавентура формулира ясно идеята за прогреса, и това е новото по отношение на Отците на Църквата и на голяма част от неговите съвременници. За Свети Бонавентура Христос не е повече, както за Отците на Църквата, краят, а центърът на историята. Историята не приключва с Христос, а започва свой нов период.   Друго следствие е следното: дотогава господства идеята, че Отците на Църквата са абсолютният връх на богословието – всички следващи поколения могат да бъдат единствено техни ученици. Свети Бонавентура признава на свой ред Отците за вечни учители, но феноменът на Свети Франциск му дава сигурността, че богатството на Христовото Слово е неизчерпаемо и че за новите поколения също може да заблести нова светлина. Уникалността на Христос гарантира също така новостта и обновлението във всички периоди на историята.

Разбира се, Францисканският Орден – подчертава той, – принадлежи на Църквата на Исус Христос, на апостолската Църква, и не може да се изгражда някакъв утопичен спиритуализъм. Но заедно с това е валидна новостта на този Орден по отношение на класическото монашество, и Свети Бонавентура – както казах в предешния Катехизис, – защитава тази новост срещу атаките на диоцезиалния парижки клир: францисканците нямат точно фиксиран манастир, те могат да са навсякъде, за да възвестяват Евангелието. Именно скъсването със стабилността, характерна за монашеството, в полза на една нова гъвкавост, възстановява в Църквата мисионерската й динамика.

На това място може би е нужно да кажа, че и днес съъществуват възгледи, според които цялата история на Църквата през второто хилядолетие е постоянен упадък; някои виждат упадъка веднага след Новия Завет. Всъщност „Opera Christi non deficiunt, sed proficiunt“ – делата Христови не отстъпват, а прогресират. Каква би била Църквата без новата духовност на цистерцианците, на францисканците и доминиканците, без духовността на Света Тереза от Авила и на Свети Йоан от Кръста, и т. н.? И днес е валидно твърдението: „Opera Christi non deficiunt, sed proficiunt“ – вървят напред. Свети Бонавентура ни учи освен на нужната, макар и сурова, способност за различаване на доброто от злото, и на трезв реализъм и на отвореност към новите харизми, дарени от Христос в Светия Дух на Неговата Църква. И докато се повтаря идеята за упадъка, има и друга идея – на „утопичния спиритуализъм“, която също се повтаря. Защото знаем как след Втория Ватикански Събор някои бяха убедени, че всичко ще бъде ново, че ще има някаква нова Църква, че предсъборната Църква е била в известна степен фалшива и че сега ще имаме друга, напълно „различна“ Църква. Това е анархистичен утопизъм! Но благодарение на Бога мъдрите кормчии на Петровата ладия – Папа Павел VI и Папа Йоан Павел II, от една страна, защитиха новостта на Събора, а от друга – защитиха уникалността и континюитета на Църквата, която е винаги Църква на грешниците, и винаги място на Благодатта.

В този смисъл Свети Бонавентура като Генерален Министър на Францисканците, възприема една идея за управлението, според която е твърде ясно, че новият Орден не може да живее като общност на същата „есхатологична висота“ като Свети Франциск, в която той вижда антиципиран бъдещия свят, – а, воден едновременно от здрав реализъм и отдуховна смелост, трябва да се доближи колкото се може повече до максималното осъществяване на Проповедта на Планината, която за Свети Франциск е правило, макар да си дава сметка за човешките ограничения, белязани от първородния грях.

Така виждаме, че за Свети Бонавентура управлението не е просто вършене на нещо, а е преди всичко размисъл и молитва. В основата на неговото управление намираме винаги молитвата и размисълът. Всички негови решения произтичат от размисъла, от мисленето, озарено от молитвата. Интимният му контакт с Христос придружава винаги работата му като Генерален Министър, и затова той пише серия богословско-мистични съчинения, които изразяват духа на неговото управление и изразяват намерението да ръководят вътрешно Ордена, тоест да управляват не само чрез команди и структури, а като водят и озаряват душите, насочвайкки ги към Христос.

От неговите писания, които изразяват душата на управлението му и показват пътя, който трябва да бъде извървян както от отделния човек, така и от общността, бих искал да спомена само едно – неговия шедьовър „Itinerarium mentis in Deum“, който е „учебник “ по мистична контемплация. Тази книга е зачената в едно място на дълбока духовност: планината Ла Верна, където Свети Франциск получава стигматите. В увода авторът разкрива обстоятелствата, довели до написването на тази книга: „Докато размишлявах за възможностите на душата да се възнася при Бога, представих си, между другото, онова чудно събитие, станало на мястото на Блажения Франциск, тоест видението на крилатия Серафим във формата на Разпятие. И докато мислех за това, веднага си дадох сметка, че това видение ми разкрива съзерцателния екстаз на същия Свети Франциск, и заедно с това – пътя, който води към него“ (Itinerario della mente in Dio, Prologo, 2, in Opere di San Bonaventura, Opuscoli teologici/1, Roma 1993, p. 499).

Така шестте крила на Серафима стават символ на шестте етапа, които водят прогресивно човека към познаието на Бога чрез наблюдението на света и на творенията, и чрез използването на самата душа чрез нейните дадености, до удовлетворителното единение с Троицата чрез  Христа, по примера на Свети Франциск от Асизи. Последните думи от „Itinerarium“ на Свети Бонавентура, които отговарят на въпроса как може да се достигне до това мистично общение с Бога, докосват дълбините на сърцето ни! „ако искаш сега да разбереш как става това (мистичното общение с Бога), попитай благодатта – не учението, желанието – не интелекта, вопъла на молитвата – не изучаването на буквата, Жениха – не учителя, Бога – не човека. Сумрака – не яснотата; не светлината, а огъня, който възпламенява всичко и води към Бога с мощни помазания и пламтящи чувства … Затова нека навлезем в сумрака, да накараме да млъкнат безпокойствата, страстите и привиденията; да преминем заедно с Разпнатия Христос от този свят към Отца, та, след като Го видим, да кажем заедно с Филип: „Това ми стига!“ (ibid. VII, 6).

Скъпи приятели, да приемем призива, отправен към нас от Свети Бонавентура, Серафичния Учител, и да застанем в училището на божествения Учител. Да слушаме Неговото слово на живота и истината, което отеква в дълбините на душата ни. Да очистим нашите мисли и действия, та Той да може да живее в нас, и ние да можем да чувстваме божествения Му глас, който ни води към истинското щастие.

 

Коментари

Няма добавени коментари!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *



Social Media Auto Publish Powered By : XYZScripts.com