Раймунд Колбе е роден на 7 януари 1894 г. в работническо семейство в Здунска Вола (Полша, тогава под руска власт). Постъпва в Ордена на Францисканците Конвентуалци и приема името Максимилиан Мария. Учи в Рим и е ръкоположен за свещеник през 1918 г.
Завръща се във вече независима Полша и в Краков му е поверена задачата да разпространява почитта към Мария чрез молитвени групи – т. нар. „Милиция на Непорочната“, включващи хора от всички възрасти и социални групи. Основава списанието „Рицар на Непорочната“, придобило огромна популярност в Полша. Впоследствие поставя началото край Варшава на „Града на Мария“ – Непокаланов: един от големите центрове на почитта към Мария в страната. Продължава тази своя дейност и в Япония, където е мисионер в Нагасаки няколко години. Завръща се в Полша в самото навечерие на Втората Световна Война. На 19 септември е арестуван и изпратен в концлагер, където остава до декември с. г. След като е освободен, не щади сили да превърне Непокаланов в убежище за страдащите, нуждаещите се и преследваните в суровите условия на германската окупация. На 17 февруари 1941 г. е арестуван отново и попада в концлагера Аушвиц (Освиенцим).
Жертва живота си, доброволно заемайки мястото на един осъден на смърт свой сънародник – баща на семейство. Загива мъченически, умъртвен от нацистите в Аушвиц на 14 август 1941 г. Канонизиран е през 11982 г. от Бл. Папа Йоан Павел II.
Четиво от Римския Бревиарий за Възпоминанието на Свети Максимилиан Мария Колбе, Свещеник и Мъченик
Из Писмата на Свети Максимилиан Мария Колбе
(cfr. Scritti di Massimiliano M. Kolbe, traduzione italiana, Vol. I, Firenze 1975, pp. 44-46.113-114)
Изпълнен съм с радост, възлюбени брате, заради пламенната ревност, която те подтиква да работиш за Божията слава. В наше време наблюдаваме не без съжаление разпространението на „индиферентността“ – едно почти епидемично заболяване, което прониква под различни форми не само сред верните като цяло, а дори сред членовете на богопосветените институти. Бог е достоен за безкрайна прослава. Наша първа и основна грижа трябва да бъде тази: да Му въздаваме хвала според възможностите на нашите слаби сили, съзнавайки, че не сме в състояние да Го прославяме така, както Той заслужава.
Божията слава блести най-вече в спасението на душите, които Христос изкупи с кръвта Си. Оттук следва, че първостепенната задача на нашата апостолска мисия ще бъде да осигуряваме спасението и освещаването на колкото се може повече души. Ето с няколко думи най-подходящите средства, за да осигуряваме Божията слава в освещаването на душите: Бог – безкрайно знание и премъдрост, Който познава съвършено онова, което трябва да правим, за да увеличаваме Неговата слава, проявява обикновено Своята воля чрез представителите Си на земята.
Покорството, и единствено то, е, което ни показва със сигурност Божията воля. Вярно е, че супериорът може да сгреши, но който се покорява, никога не греши. Единственото изключение може да бъде, когато супериорът разпореди нещо, което открито, дори и минимално, противоречи на Божия закон. В този случай той не е вече изразител на Божията воля.
Бог е всичко: само Той е безкраен, премъдър, най-милостив Господ, Създател и Отец, начало и край, Премъдрост, Всемогъщество и Любов. Всичко, което съществува извън Бога, има стойност дотолкова, доколкото е свързано с Него, Който е Творец на всички неща, Изкупител е на хората, крайна цел на всяко създание. Той ни разкрива Своята воля и ни привлича към Себе Си чрез Своите представители на земята, като иска да си послужи с нас, за да привлече към Себе Си другите души и да ги обедини в съвършено единство.
Помисли, брате, колко е велико по милостта на Бога достойнството на нашето състояние. По пътя на покорството ние преодоляваме ограниченията на нашата нищожност и се съединяваме с Божията воля, която ни направлява да действаме правилно с безкрайната Си премъдрост и разум. Присъединени към тази Божия воля, на която никое създание не може да устои, ние ставаме по-силни от всичко.
Този е пътят на премъдростта и на разума, единственият път, по който можем да въздадем на Бога най-голяма слава. Ако имаше друг, по-различен и по-добър път, Христос без съмнение би ни го посочил със словото и с примера Си. Дългият период на скрития Му живот в Назарет е предаден в Писанието със следните думи: „И им се покоряваше“ (Лука 2, 51). Всичко останало в живота Му е поставено под знака на покорството, показвайки по този начин, че Божият Син е слязъл на земята, за да изпълни волята на Отца.
Затова, братя, да обичаме с всички сили небесния Отец, изпълнен с любов към нас. И изпитанието на съвършената ни любов нека бъде покорството, към което трябва да прибягваме най-вече тогава, когато се налага да жертваме нашата воля. Защото не познаваме по-възвишено писание от разпнатия Исус Христос, за да напредваме в Божията любов.
Всички тези неща ще постигнем по-лесно чрез застъпничеството на Непорочната Дева, която Бог в добротата Си направи да раздава Неговото милосърдие. Няма никакво съмнение, че волята на Мария е самата воля на Бога. Да се посветим на нея, да станем в ръцете й инструменти на Божието милосърдие, както тя е станала такъв инструмент в Божиите ръце.
Затова да се оставим да бъдем водени от нея, да й позволим да ни води за ръка, спокойни и сигурни под нейното ръководство. Мария ще мисли за всичко вместо нас, ще се грижи за всичко, и като отдалечи от нас всяко безпокойство и трудност, ще ни идва бързо на помощ в нашите телесни и духовни нужди.
Коментари
Няма добавени коментари!