Свети Лаврентий е роден в Римска Испания през 230 г. Ръкоположен е за Дякон в Рим и е натоварен със задачата да раздава помощи от името на Църквата на бедните християни. Когато император Валериан (254-260) започва гонения срещу християните, мъченическа смърт претърпяват Папа Сикст II (257-258), шестима негови дякони и много верни. Дякон Лаврентий също е арестуван – от него искат да се отрече от вярата си и да предаде имуществата на Църквата. Той приема с героично търпение и упование в Бога жестоките изтезания, на които е подложен. Накрая е умъртвен, като го изгарят жив върху нагорещена решетка. Загива мъченически на 10 август 258 г.
Катехизис на Папа Бенедикт XVI по време на Генералната Аудиенция в Кастел Гандолфо – 11 август 2010 г.
Мъченичеството
Скъпи братя и сестри,
Днес в Литургията възпоминаваме Света Клара от Асизи, основателка на Кларисите, светла фигура, за която ще говоря в един от следващите катехизиси. През тази седмица, обаче, както споменах миналата неделя и в „Angelus“, отбелязваме паметта на някои Свети Мъченици – както от първите векове на Църквата, като Свети Лаврентий, Дякон, Свети Понциан, Папа и Свети Иполит, Свещеник, така и от по-ново време, като Света Тереза Бенедикта от Кръста (Едит Щайн), Покровителка на Европа, и Свети Максимилиан Мария Колбе. Затова бих искал да се спра накратко на мъченичеството – форма на тоталната любов към Бога.
На какво се основава мъченичеството? Отговорът е прост: на смъртта на Исус, на Неговото върховно жертвоприношение на любовта, осъществено на Кръста, за да можем ние да имаме живот (ср. Йоан 10, 10). Христос е страдащият Слуга, за Когото говори пророк Исаия (ср. Ис. 52, 13-15), Който дарява Себе Си в откуп за мнозина (ср. Мат. 20, 28). Той призовава Своите ученици да вземат всеки ден кръста си и да Го следват по пътя на тоталната любов към Бога Отец и към човечеството: „Който не взема кръста си и не Ме следва, – казва ни Той, – не е достоен за Мен. Който е запазил душата си, ще я загуби, а който е изгубил душата си заради Мен, ще я запази“ (Мат. 10, 38-39). Тази е логиката на житното зърно, което умира, за да покълне и да донесе живот (ср. Йоан 12, 24). Самият Исус „е житното зърно, дошло от Бога – божественото житно зърно, което се оставя да бъде хвърлено в земята, оставя се да бъде преломено, пречупено в смъртта, и именно по този начин се отваря и може така да принесе плод за целия свят“ (Benedetto XVI, Visita alla Chiesa luterana di Roma [14 marzo 2010]). Мъченикът следва Господа чак до края, приемайки свободно да умре за спасението на света, в едно върховно изпитание на вярата и любовта (cfr Lumen Gentium, 42).
И пак: откъде се поражда силата да се посрещне мъченичеството? От дълбокото и интимно единство с Христос, защото мъченичеството и призванието към мъченичество не са резултат от човешко усилие, а са отговор на една инициатива и на едно призвание, които идват от Бога; дар са на Неговата благодат, която прави хората способни да сасат живота си от любов към Христос и Църквата, и така – за света. Когато четем житията на мъчениците, оставаме поразени от спокойствието и смелостта, с които те приемат страданията и смъртта: мощта на Бога се проявява напълно в немощта, в бедността на оногова, който се уповава на Него и единствено в Него полага надеждата си (ср. 2 Кор. 12, 9). Но е нужно да се подчертае, че Божията благодат не унищожава, нито задушава свободата на приемащия мъченичество, а напротив – обогатява я и я въздига. Мъченикът е изключително свободна лачност, свободна пред властта, пред света. Една свободна личност, която чрез един – единствен решителен акт дарява на Бога целия си живот, и чрез един върховен акт на вярата, надеждата и любовта се оставя в ръцете на Своя Творец и Изкупител; жертва живота си, за да се присъедини тотално към Христовото жертвоприношение на Кръста. С една дума – мъченичеството е велик акт на любовта, в отговор на огромната любов на Бога.
Скъпи братя и сестри, както казах миналата сряда, може би ние не сме призвани към мъченичество, но никой от нас не е изключен от Божието призвание към святост – да живее по възвишен начин християнското си съществуване. А това означава да поема всеки ден кръста върху себе си.
Всички ние, особено в нашето време, в което изглежда, че вземат връх егоизмът и индивидуализмът, трябва да приемем като първа и фундаментална наша задача да израстваме всеки ден все повече в любовта към Бога и братята, за да се преобразим в нашия живот и да преобразим по този начин и нашия свят. Чрез застъпничеството на Светците и на Мъчениците да молим Господа да разпали сърцата ни, за да бъдем способни да обичаме така, както той възлюби всекиго от нас.
Коментари
Няма добавени коментари!