Четиво за Възпоминанието на Свети Антоний от Римския Бревиарий

Из „Житие на Свети Антоний” от Свети Атанасий Александрийски

Останал сам с още съвсем малката си сестра след смъртта на своите родители, Антоний, осемнадесет или двадесетгодишен, поел грижата за дома и за сестра си. Но не минали и шест месеца от смъртта на родителите му, когато веднъж, отивайки както обикновено на евхаристичното честване, той вървял и разсъждавал за причините, накарали апостолите да последват Господа, като изоставят всичко. Мислел за хората, за които се говори в Деянията на Апостолите, които продавали имуществото си и оставяли полученото в нозете на апостолите, за да бъде раздадено на бедните. Размишлявал и за това, какви и колко големи ще да са благата, които те са очаквали да получат на небето.

С мисълта за това влязал в църквата точно когато се четяло Евангелието и чул Господ да казва на богатия младеж: „Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си и раздай на бедните. После ела и ме следвай и ще имаш съкровище на небесата” ( Мат. 19,21).

Тогава Антоний разбрал, че разказът за живота на светците му е бил изпратен от Провидението и онези слова са били четени точно за него. Излязал веднага от църквата, раздал на жителите на селото всичко, което бил наследил от семейството си – а притежавал тридесет много хубави и плодородни ниви, – за да не бъдат в тежест на него и на сестра му. Продал също цялото си движимо имущество и раздал спечелените пари на бедните, като запазил само малка част за сестра си.

Когато друг път участвал в евхаристичното събрание, чул думите, които Господ казва в Евангелието: „Не се грижете за утрешния ден!” ( Мат. 6, 34). Като не можел да издържа повече, излязал отново и раздал и малкото, което му било останало. Поверил сестра си на едни девици, посветили се на Бога, а сам се отдал недалеч от дома си на аскетични подвизи и започнал непоколебимо суров живот, лишавайки се от всичко.

Работел с ръцете си, защото бил чул да се казва, че „който не иска да се труди, не бива и да яде” (2 Сол. 3,10). С част от спечелените пари купувал хляб за себе си, а останалото раздавал на бедните.

Прекарвал много време в молитва, защото бил научил, че трябва да остава сам и да се моли постоянно (ср. 1 Сол. 5,17). Бил толкова внимателен, в четенето на Писанието, че не му убягвало нищо от написаното, и съхранявал всичко в духа си до такава степен, че паметта му замествала книгите. Всички жители на селото и добрите хора, които му помагали, виждайки такъв човек, го наричали „Божи приятел” и някои се отнасяли с него като със син, други – като с брат.