21 октомври – XXIX Неделя през годината

Четива:
Исаия 53, 10-11
Псалм 32
Евреи 4, 14-16
Марко 10, 35-45

 

Катехизис на Папа Бенедикт XVI по време на Генералната Аудиенция от 19 октомври 2005 г.

Псалм 129

От дълбините към Теб викам

Първи Вечерни молитви – Неделя, IV Седмица

1. Провъзгласен бе един от най-прочутите и обичани от християнската традиция Псалми: „De profundis“, наречен така поради първите си думи на латински. Заедно с „Miserere“, той е станал един от покаятелните Псалми, любими на народното благочестие.

Освен приложението му в погребалните обреди, текстът преди всичко възпява Божието милосърдие и помирението между грешника и Господа – справедливия Бог, Който винаги е готов да се прояви като „човеколюбив и милосърден, дълготърпелив, многомилостив и истинен, Който пази правдата и показва милост в хиляди поколения, Който прощава вина, престъпление и грях (Изх. 34, 6-7). Именно по тази причина нашият Псалм е включен в Литургията на Вечерните Молитви за Рождество Христово и за цялата Октава на Рождество, както и в тази за IV Неделя на Пасха и за Тържеството на Благовещение Господне.

2. Псалм 129 започва с един глас, който се издига от дълбините на злото и на вината (ср. ст. 1-2). „Аз“-ът на молителя се обръща към Господа, казвайки: „Към теб викам, Господи!“ След това Псалмът продължава с три момента, посветени на темата за греха и за прошката. Насочен е преди всичко към Бога, призовавайки го директно на „Ти“: „Господи, ако Ти забелязваш беззаконията – кой ще устои, Господи? Но в Тебе е прошката; затова нека благоговеем пред Тебе“ (ст. 3-4).

Показателен е фактът, че страхът – поведение на уважение, примесено с любов, не е предизвикан от наказанието, а от прошката. Повече от Божия гняв, свят страх у нас трябва да предизвиква Божието щедро и обезоръжаващо великодушие. Защото Бог не е неумолим владетел, който наказва виновния, а е любящ Баща, Когото трябва да обичаме не поради страх от наказание, а поради Неговата доброта, готова да прощава.

3. В центъра на втория момент е „Аз“-ът на молителя, който не се обръща вече към Господа, а говори за Него: „Надявам се на Господа, душата ми се надява на Неговото слово. Душата ми очаква Господа повече, отколкото стража – утрото“ (ст. 5-6). В сърцето на разкайващия се Псалмист растат очакването, надеждата, сигурността, че Бог ще произнесе спасително слово и ще заличи греха му.

Третият и последен етап в развитието на Псалма се разширява над цял Израил, над този често грешащ народ,  който си дава сметка колко се нуждае от спасителната благодат на Бога: „Нека се уповава Израил на Господа, защото у Господа е милостта, и пълно у Него избавлението. И Той ще избави Израил от всичките му беззакония“ (ст. 7-8).

Личното спасение, изпросено първо от молителя, сега се разпростира над цялата общност. Вярата на Псалмиста се вписва в историческата вяра на народа на Завета, „изкупен от Господа не само от мъките на египетския гнет, а и от „всичките му вини“. Ако помислим, избраният народ, Божият народ сега сме ние. И нашата вяра се включва в общата вяра на Църквата. И именно така имаме сигурност, че Бог е добър с нас и ни освобождава от вините ни.

Тръгвайки от мрачната бездна на греха, молитвата „De profundis“ достига до бляскавия хоризонт на Бога, където царуват милосърдие и изкупление. – двете големи доказателства за това, че Бог е любов.

4. Да погледнем сега размишлението, което християнската традиция посвещава на този Псалм. Ще изберем словото на Свети Амброзий: в своите писания той се позовава често на мотивите, които ни карат да призоваваме Бога на прошката.

„Имаме добър Господ, Който желае да прости на всички ни“ – напомня ни той в трактата „За покаянието“, и добавя: „Ако искаш да бъдеш оправдан, изповядай злодеянието си: една смирена изповед на греховете унищожава възела на вините ни … Виждаш с каква надежда за прошка си призован да се изповядаш“ (2, 6, 40-41: SAEMO, XVII, Milano-Roma 1982, p.253).

В „Изложение върху Евангелието според Лука“, повтаряйки същия призив, Епископът на Милано изразява удивлението си пред даровете, които Бог прибавя към Своята прошка: „Виж колко добър е Бог, колко готов е да прощава греховете: не само възвръща онова, което е отнел, а дарява и неочаквани дарове“. Захария, бащата на Йоан Кръстител, остава ням, след като не повярва на ангела, но после Бог му прощава и му дава дара да пророчества в песента: „Онзи, който преди малко бе ням, сега пророчества“ – отбелязва Свети Амброзий, – „това е една от най-големите благодати на Господа, което изповядват именно онези, които са се отричали от Него. Затова никой да не губи упование в Него, никой да не се обезверява в Божията отплата, дори да е измъчван от древни грехове. Бог умее да променя присъдите Си, ако ти съумееш да поправиш вината си“ (2, 33: SAEMO, XI, Milano-Roma 1978, p. 175).