Катехизис на Папа Бенедикт XVI по време на Генералната Аудиенция във Ватикана – 7 септември 2005 г.
Кантик, ср. Колосяни 1, 3.12-20
„Христос е начатък, първороден измежду мъртвите,
за да има във всички първенство“.
Вечерни Молитви – Сряда, III Седмица
1. И преди сме се спирали на грандиозната фреска на Христос, Господар на Вселената и на историята, която доминира в химна, поместен в началото на Посланието на Свети Павел до Колосяни. Този Кантик фигурира и в четирите Седмици, на които е разделена Литургията на Вечерните Молитви.
Сърцето на химна са стихове 15-20. Там по пряк и тържествен начин се явява Христос, наречен „образ“ на „невидимия Бог“ (ст. 15). Гръцкият термин „eikon“ – „икона, образ“, – е много обичан от Апостола. В своите Послания той го използва девет пъти, прилагайки го към Христос – съвършена „икона“ на Бога (ср. 2 Кор. 4, 4) и на човека който е образ и слава на Бога (ср. 1 Кор. 11, 7). С греха си обаче човекът „измени славата на нетленния Бог в образ, подобен на тленен човек“ (Рим. 1, 23), избирайки да се кланя на идоли и ставайки подобен на тях.
Затова трябва постоянно да моделираме нашия образ по образа на Божия Син (ср. 2 Кор. 3, 18), защото сме били „избавени от властта на тъмнината“ и „преместени в царството на възлюбения Му Син“ (Кол. 1, 13).
2. След това, Христос е провъзгласен за „първороден – роден преди всяка твар“ (ст. 15). Христос предшества цялото творение (ср. ст. 17), бидейки роден отвека. Затова“всичко чрез Него и за Него е създадено“ (ст. 16). Също и древната еврейска традиция твърди, че „целият свят е създаден заради Месията“ (Sanhedrin 98b).
За Апостола Христос е и принцип на обединение („всичко съществува в Него“), и посредник („чрез Него“), и крайна цел, към която е устремено всичко създадено. Той е „първороден между многото братя“ (Рим. 8, 29), както е и Син по преимущество в голямото семейство на Божиите чеда, в което ни е включило Кръщението.
3. После погледът преминава от света на сътвореното към този на историята. Христос е „Глава на тялото, сиреч Църквата“ (Кол. 1, 18), и е станал Такъв още със Своето Въплъщение. Защото Той е влязъл в човешката общност, за да я подкрепи и да я обедини в едно „тяло“, тоест в хармонично и плодотворно единство. Съществуването и развитието на човечеството се коренят в Христос – жизнената ос, „началото“.
Именно с това Си първенство Христос може да стане начало на възкресението на всички като „първороден измежду мъртвите“, та „всички да оживеят в Христа … Първо Христос, Който е начатък; след това, при Неговото пришествие, онези, които са Христови“ (1 Кор. 15, 22-23).
4. Към края си химнът провъзгласява „пълнотата“ – на гръцки „pleroma“, – която Христос има в Себе Си като дар на любовта на Отца. Пълнотата на божеството се излъчва както във вселената, така и в човечеството, ставайки извор на мир, на единство и на съвършена хармония (Кол. 1, 19-20).
Това „помирение“ и „умиротворение“ се извършва чрез „кръвта на кръста“, с която сме оправдани и осветени. Проливайки кръвта Си и дарявайки Себе Си, Христос излива мира, който в библейския език е синтез на месианските блага и спасителна пълнота, простираща се над цялата сътворена действителност.
Химнът завършва с бляскав хоризонт на помирение, единство, хармония и мир, над който се извисява тържествето фигурата на неговия автор – Христос, „възлюбения Син на Отца“.
5. Над този толкова богат на съдържание откъс са размишлявали писателите от древната християнска традиция. Свети Кирил Йерусалимски в един свой диалог цитира Кантика от посланието до Колосяни, за да отговори на анонимния си събеседник, който го пита: „“И така, ние казваме, че Словото, родено от Бога, е страдало за нас в плътта Си?“ Отговорът, в духа на този Кантик, е утвърдителен. Защото, заявява Кирил, „образът на невидимия Бог, първороден от всяко създание, видим и невидим, за Когото и в Когото всичко съществува, е даден – казва Павел, – за глава на Църквата. Освен това Той е първороден измежду мъртвите, тоест – първият от поредицата мъртви, които ще възкръснат. Той, продължава Кирил, направи всичко, което е от плътта на човека и „претърпя кръст, като презря срама“ (Евр. 12, 2). Ние казваме, че не един обикновен човек, макар и изпълнен с велика чест и не зная по какъв начин съединен с Него е бил разпнат за нас, а Самият Господ на славата е Онзи, Който е бил разпнат“ (Perch? Cristo ? uno: Collana di Testi Patristici, XXXVII, Roma, p. 101).
Пред Този Господ на славата – знак на въровната любов на Отца, и ние да издигнем нашата хвалебна песен и да се прострем пред Него, като Го обожаваме и Му благодарим.
Коментари
Няма добавени коментари!