3 септември – Свети Григорий I Велики, Папа и Църковен Учител (Възпоминание)

Свети Григорий I е роден в Рим през 540 г. Произхожда от патрицианската фамилия на Анициите, дала на християнството освен него още двама Папи. Изпълнява длъжността префект на града, но, воден от призванието да служи на Бога, превръща родния си дом на хълма Целий в манастир и се оттегля там като негов абат. На 3 септември 590 г. е избран за Папа. Направеното от него за Църквата с право му донася прозвището „Велики“. Освен с пасторалната, благотворителната и мисионерската си дейност (по негово време започва повторната евангелизация на Англия), той е прочут и с богословските си съчинения, заради които е провъзгласен за Църковен Учител. Има голям принос в областта на литургиката, както и на църковното пеене, което носи неговото име. Умира на 12 март 604 г. Възпоминанието му се чества в деня на избора му за Римски Първосвещеник.

Катехизис на Папа Бенедикт XVI по време на Генералната Аудиенция на площад „Свети Петър“ във Ватикана – 28 май 2008 г.

Скъпи братя и сестри!

Миналата сряда ви говорих за един Отец на Църквата, малко познат на Запад – Роман Сладкопевец. Днес бих искал да ви представя фигурата на един от най-великите Отци в историята на Църквата, един от четиримата западни Учители – Папа Свети Григорий, който е Епископ на Рим от 590 до 604 г., който е получил заслужено прозвището „Magnus“ („Велики“). Григорий е наистина велик Папа и велик Църковен Учител! Роден е в Рим ок. 540 г., в богато патрицианско семейство от gens Anicia (рода на Анициите), което се отличава не само с благородството на кръвта, но и с привързаността си към християнската вяра и със служението си на Апостолическия Престол. От това семейство произлизат двама Папи: Феликс III (483-492) – прапрадядо на Григорий, и Агапит (535-536). Домът, в който израства Григорий, се намира на Clavus Scauri, заобиколен ат великолепни здания, свидетелстващи за величието на древния Рим и за духовната сила на християнството. Възвишени християнски чувства вдъхновява в него и примерът на родителите му Гордиан и Силвия, и двамата почитани като светци, както и на двете му лели по бащина линия – Емилиана и Тарсилия, живели в същия дом като девици, посветили се на живот, изпълнен с молитва и аскеза.

Григорий започва стремителна административна кариера, каквато е имал и баща му, и през 572 г. достига върха й, като става префект на града. Тази длъжност не е лека поради трудните времена тогава, налага му да се занимава с широк спектър административни проблеми, което ще му бъде от полза в бъдещите му задължения. В частност, оттогава в него остава дълбокото чувство за ред и дисциплина: когато става Папа, той съветва Епископите да вземат като модел, който да следват в църковните дела, усърдието и уважението към законите на гражданските чиновници. Този живот обаче не го задоволява, затова не след дълго той решава да остави всичките си граждански длъжности, за да се усамоти и да започне монашески живот, превръщайки бащиния си дом на хълма Целий в манастир „Свети Андрей“.Към този период на монашески живот – на живот в постоянен диалог с Господа и в слушане на Неговото Слово, ще остане в него постоянна носталгия, която мното често и все повече ще се проявява в проповедите му: сред злободневните пасторални грижи той ще си го спомня много пъти в писанията си като щастливо време на живот с Бога, на отдаденост на молитвата, на ведра посветеност на учението. Така успява да придобие дълбоко познание на Светото Писание и на Отците на Църквата, с което си служи по-късно в своите творби.

Но усамотението на Григорий не трае дълго. Скъпоценният опит, натрупан в гражданската администрация в период, изпълнен с тежки проблеми, отношенията, установени с византийците, докато заема този пост, всеобщото уважение, с което се сдобива, карат Папа Пелагий да го ръкоположи за Дякон и да го изпрати в Константинопол като свой „апокрисиарий“ – днес бихме казали: „Апостолически Нунций“, за да работи за преодоляването на последните следи от монофизитските раздори и най-вече – да осигури помощта на императора, за да бъде задържан натискът на лангобардите. Престоят му в Константинопол, където заедно с група монаси подновява монашеския си живот, е изключително важен за Григорий, защото има възможността да получи пряк опит от византийския свят, както и да опознае проблема с лангобардите, които по-късно ще поставят на сурово изпитание уменията и енергията му по време на неговия Понтификат. След няколко години е повикан отново в Рим от Папата, който го назначава за свой секретар. Тези години са трудни: постоянни дъждове, преливане на реки, глад опустошават много райони на Италия и самия Рим. Накрая се появява и чума, която взема много жертви, сред които и Папа Пелагий II. Клирът, народът и сенатът са единодушни, когато избират за негов наследник на Престола на Петър именно Григорий. Той се опитва да се съпротивлява, дори мисли да бяга, но не успява да стори нищо. Накрая е принуден да отстъпи. годината е 590.

Приемайки случилото се за Божия воля, новият Понтифекс се заема веднага трескаво за работа. Още от самото начало показва много добро познаване на реалностите, с които трябва да се справя, изключителна работоспособност в разрешаването както на църковни, така и на граждански проблеми, постоянна уравновесеност в решенията си – често много смели, които длъжността му налага да взема. От управлението му е запазена обширна документация благодарение на „Регистъра“ на неговите послания (над 800), в които размишлява над ежедневния си сблъсък със сложни въпроси, които валят отвсякъде върху писалището му. Това са въпроси, идващи както от абатите и от clerici (клириците), така и от гражданските власти от всякакъв вид и степен. Сред проблемите, които измъчват тогава Италия и Рим, е един, еднакво сериозен и за гражданската, и за църковната област: лангобардският въпрос. На него Папата посвещава цялата си енергия, за да намери истински мирното му решение. За разлика от византийския император, който се ръководи от предубеждението, че лангобардите са единствено нецивилизовани хора и грабители, които трябва да бъдат победени и унищожени, Свети Григорий гледа на този народ с очите на добър пастир, загрижен да им възвестява словото на спасението, установявайки с тях братски отношения с оглед на бъдещия мир, основан върху взаимно уважение и спокойно съжителство между италианци, поданици на империята и лангобарди. Грижи се за обръщането на младите народи и за новия граждански ред в Европа: вестготите в Испания, франките, саксите – преселници в Британия и лангобардите, са главен обект на неговата евангелизаторска мисия. Вчера отбелязахме литургичното възпоминание на Свети Августин от Кентърбъри, глава на групата монаси, натоварени от Григорий да отидат в Британия, за да евангелизират Англия.

Папата се ангажира много, за да осигури траен мир в Рим и в Италия – той е истински миротворец,  – уреждайки среща за преговори с лангобардския крал Агилулф. Тези преговори водят до примирие, което продължава около три години (598-601), след което става възможно подписването през 603 г. на по-стабилен мир. Този положителен резултат е постигнат и благодарение на паралелните контакти, които Папата междувременно установява с кралица Теодолинда – баварска принцеса и, за разлика от другите германски народи – дълбоко вярваща католичка. Запазена е серия писма между Папа Григорий и тази кралица, в които той показва уважението и приятелските чувства, които изпитва към нея. Теодолинда постепенно успява да доведе краля до католицизма, подготвяйки така пътя към мира. Папата се грижи също така да й изпрати мощи за базиликата „Свети Йоан Кръстител“, която тя изгражда в Монца по повод раждането и кръщението на сина си Адалоалд. Извършеното от тази кралица е прекрасно свидетелство за значението на жените в историята на Църквата. Накратко, целите, които Григорий преследва непрекъснато, са три: да задържи експанзията на лангобардите в Италия; да предпази кралица Теодолинда от влиянието на схизматиците  и да я утвърди в католическата вяра; да посредничи между лангобарди и византийци с оглед на едно съглашение между тях, което да осигури мира на полуострова и същевременно да направи възможно евангелизаторското дело сред самите лангобарди. Двойнствена е, следователно, постоянната му цел в тази сложна история: да прокара път за осъществяването на дипломатическо-политическия си план и да разпространи възстановяването на истинската вяра сред народите.

Наред с чисто духовната и пасторалната си дейност, Папа Григорий е активен протагонист и на многообразна социална дейност. С доходите от значителните владения, които Светият Престол има в Италия, особено в Сицилия, той купува и раздава зърно, помага на нуждаещите се, подпомага свещеници, монаси и монахини, живеещи в оскъдица, плаща откуп за граждани, попаднали в плен у лангобардите, осигурява примирия и прекратяване на конфликти. Освен това разгръща в Рим, както и в други части на Италия, значително дело по възстановяването на административния ред, издавайки точни инструкции относно имотите на Църквата, нужни за издръжката й и за евангелизаторското й дело по света: те трябва да бъдат управлявани абсолютно прецизно и съгласно правилата на справедливостта и милосърдието. Изисква и колоните да бъдат защитавани от злоупотребите на концесионерите на земите – църковна собственост, и в случай на измама да бъдат своевременно компенсирани, за да не бъде опетнено с непочтени постъпки лицето на Христовата Невяста.

Григорий разгръща тази интензивна дейност въпреки разклатеното си здраве, което го принуждава често да остава дълги дни на легло. Постът, който практикува през годините на монашеския си живот, води до сериозни проблеми с храносмилателната му система. Освен това, гласът му е много слаб, така че често е принуден да поверява на дякона четенето на проповедите си, та верните, присъстващи в римските базилики, да могат да го чуят. Прави обаче всичко възможно, за да отслужва в празничните дни Missarum solemnia, т. е. тържествена Литургия, и тогава се среща лично с Божия народ, който му се възхищава, защото вижда в него онзи авторитет, от който може да почерпи сигурност: неслучайно много скоро му е дадено прозвището „consul Dei“ („консул на Бога“). Въпреки изключително трудните обстоятелства, в които е принуден да работи, успява да си спечели, благодарение на светостта на живота си и на голямата си човечност, доверието на верните, постигайки наистина грандиозни резултати за времето си и за бъдещето. Той е човек, „потопен в Бога“: желанието на Бога е винаги живо в дълбините на душата му и именно затова той е винаги много близо до ближния, до нуждите на хората от своето време. в едно ужасно, почти безнадеждно време, той успява да създава мир и да дава надежда. Този Божи човек ни показва къде са истинските извори на мира, откъдето идва истинската надежда, и по този начин остава и днес водач за нас.