20 август – Свети Бернард, Абат и Църковен Учител (Възпоминание)

Свети Бернард е роден през 1090 г. във Фонтен ( Бургундия, Франция), в благородно семейство. Почувствал монашеско призвание, започва монашески живот в Сито – главен манастир на Ордена на Цистерцианците. Впоследствие основава прочутото абатство в Клерво. Автор е на множество творби на духовна тематика, отличава се с особена почит към Дева Мария. Умира в Клерво на 20 август 1153 г. Канонизиран е от Папа Александър III, а Папа Пий VIII го провъзгласява за Църковен Учител.

Катехизис на Папа Бенедикт XVI по време на Генералната Аудиенция на площад „Свети Петър“ във Ватикана – 21 октомври 2009 г.

Скъпи братя и сестри,

Днес искам да ви говоря за Свети Бернард от Клерво, наричан „последен от Отците“ на Църквата, тъй като през XII в. за пореден път обновява и популяризира великото богословие на Отците. Не познаваме детайлно детските му години: знаем само, че е роден през 1090 г. във Фонтен (Франция), в голямо и относително заможно семейство. Съвсем млад се отличава много в изучаването на т. нар. „свободни изкуства“ – особено на граматиката, реториката и диалектиката, в училището на Канониците при църквата „Сен-Ворл“ в Шатийон-сюр-Сен, и в него постепенно узрява решението да започне богопосветен живот. Около двадесетгодишен постъпва в Сито – новооснован монашески Орден, по-действен в сравнение с древните и прочути тогава манастири, и същевременно – по-строг в практикуването на монашеските съвети. Няколко години по-късно – през 1115 г., Бернард е изпратен от Свети Стефан Хардлинг, трети Абат на Сито, да основе манастира в Клерво (Clairveaux). Там младият Абат, който е едва двадесет и пет годишен, има възможност да усъвършенства вижданията си за монашеския живот и да се заеме с прилагането им на практика. Виждайки дисциплината на други манастири, Бернард налага решително практикуването на трезв и умерен живот – на трапезата, както и в облеклото и в манастирските здания, наблягайки на помощта и грижата за бедните. Междувременно общността в Клерво става все по-многобройна и увеличава дъщерните си манастири.

През тези години – преди 1130 г., Бернард поддържа широка кореспонденция с много хора, както значителни, така и със скромно обществето положение. Към многото „Писма“ от този период трябва да добавим и многобройните „Слова“, както и неговите „Сентенции“ и „Трактати“. Пак от това време датира голямото приятелство на Бернард с Гийом, Абат на Сен-Тиери, и с Гийом дьо Шампо – едни от най-значимите фигури на XII в. От 1130 г. започва да се занимава с различни сериозни въпроси на Светия Престол и на Църквата. Затова му се налага все по-често да излиза от манастира си, а понякога дори да напуска Франция. Основава и някои женски манастири и е протагонист на оживена обмяна на писма с Петър Достопочтени, Абат на Клюни, за когото ви говорих миналата сряда. Също така насочва полемичните си писания срещу Абелар – един голям мислител, положил началото на нов метод в правенето на философия,  използвайки особено диалектико-философския метод в изграждането на богословското мислене. Друго явление, срещу което се бори Бернард, е ереста на катарите, които презират материята и човешкото тяло, и като следствие презират и Създателя. Чувства се обаче длъжен да поеме защитата на евреите, осъждайки все по-честите тогава изблици на антисемитизъм. Поради този последен аспект на апостолското му дело, няколко десетилетия по-късно Ефраим, равин от Бон, посвещава на Бернард вълнуващи думи. В същия период Светият Абат пише най-известните си творби – прочутите „Слова за Песен на Песните“. През последните години на живота си – смъртта му настъпва през 1153 г., – Бернард е принуден да ограничи пътуванията си, без обаче да ги прекрати напълно. Използва това като възможност да редактира окончателно своите „Писма“, „Слова“ и „Трактати“. Заслужава да бъде спомената една доста особена негова книга, която той завършва именно през този период, през 1145 г., когато ученикът му Бернардо Пинятелли бива избран за Папа под името Евгений III. По този случай Бернард, в качеството си на духовен Отец, пише за този свой духовен син един текст – „De Consideratione“ („За размишление“), който съдържа съвети към него как да бъде добър Папа. В тази книга, която остава полезно четиво за Папите от всички времена, Бернард разсъждава не само как Папата трябва да действа добре, а също така изразява задълбоченото си виждане за тайната на Църквата и тайната на Христос, която се разкрива в съзерцаването на тайната на троичния и единствен Бог: „Трябва да се продължи тогава търсенето на Този Бог, Който все още не е достатъчно търсен“, пише Светият Абат, „но със сигурност може да бъде търсен по-добре и да бъде намерен по-лесно чрез молитва, отколкото чрез дискусия“. Затова ще сложим тук край на тази книга, но не и на търсенето“ (XIV, 32: PL 182, 808) в нашето пътуване към Бога.

Бих искал сега да се спра на два централни аспекта в богатото учение на Бернард: те са свързани с Исус Христос и с Пресвета Дева Мария, Неговата Майка. Грижата му за интимното и витално участие на християнина в Божията любов в Исус Христос не носи нови насоки в научния статут на богословието. Но по изключително решителен начин Абатът на Клерво свързва богослова със съзерцателя и с мистика. Единствено Исус – подчертава Бернард пред комплексните диалектически разсъждения на своето време, – единствено Исус е „мед в устата, песен в ухото, ликуване в сърцето“ („mel in ore, in aure melos, in corde iubilum“). Именно оттук идва и титлата, приписвана му от преданието – „Doctor mellifluus“ („Медословен Учител“): защото възхвалата му на Исус Христос „се стича като мед“. На фона на изтощителните сблъсъци между номиналисти и реалисти – двете философски течения от онази епоха, – Абатът на Клерво неуморно повтаря, че само едно е Името, което има значение – това на Исус от Назарет. „Суха е тази храна за душата“, изповядва той, „ако не е напоена с този елей; безвкусна е, ако не е подправена с тази сол. Онова, което пишеш, няма вкус за мен, ако не прочета в него Името на Исус“ (Sermones in Cantica Canticarum XV, 6: PL 183, 847). За Бернард истинското познание на Бога се състои в личния дълбок опит с Исус Христос и с Неговата любов. И това, братя и сестри, е валидно за всеки християнин: вярата е преди всичко лична, интимна среща с Исус, опит от Неговата благодат, и само така той се научава да Го опознава все повече, все повече да Го обича и да Го следва. Дано това се случи във всекиго от нас!

В друго едно прочуто „Слово за Неделя в октавата на Отнасянето на Дева Мария в небето“, Светият Абат описва със страстни термини интимното участие на Мария в изкупителната жертва на нейния Син. „О, Свята Майко, – възкликва той, – наистина меч прониза душата ти! … До такава степен силата на болката прониза душата ти, че с право можем да те наречем повече от мъченица, защото в тебе участието в Страданията на твоя Син надмина многократно силата на физическите страдания на мъченичеството“ (14: PL 183q 437-438). Бернард не се съмнява: „Per Mariam ad Iesum“ – чрез Мария достигаме до Исус. Той говори ясно за подчиненото положение на Мария спрямо Исус, съгласно основите на традиционната мариология. Но целостта на изложението на „Словото“ документира също привилегированото място на Девата в домостроителството на спасението, вследствие особеното участие на Мария (compassio) в жертвата на Сина. Неслучайно век и половина след смъртта на Бернард, Данте Алигиери в последната песен на „Божествена Комедия“ ще постави в устата на „Медословния Учител“ възвишена молитва към Мария: „Дево и Майко, Дъщеря на твоя Син,/смирена и възвишена повече от всяка твар,/неизменно слова на вечния съвет … (Paradiso 33, vv. 1 ss.).

Тези размисли, характерни за човек, влюбен като Бернард в Исус и в Мария, провокират и днес по благотворен начин не само богословите, но и вярващите. Понякога се претендира, че единствено със силата на разума могат да бъдат разрешени фундаменталните въпроси за Бога, за човека и за света. Свети Бернард обаче, опирайки се твърдо на Библията и на Отците на Църквата, ни припомня, че без дълбока вяра в Бога, подхранвана от молитвата и съзерцанието, от интимна връзка с Господа, нашите размишления над божествените тайни рискуват да се превърнат в напразно интелектуално упражнение и не са достойни за доверие. Богословието говори за „науката на светците“, за усещането им за тайните на живия Бог, за тяхната мъдрост – дар на Светия Дух, които стават основа на богословската мисъл. Заедно с Бернард от Клерво, и ние трябва да признаем, че човекът търси по-добре и намира Бога по-лесно чрез молитва, отколкото чрез дискусия. Всъщност най-истинската фигура на богослова и на всеки евангелизатор е тази на апостол Йоан, склонил глава на сърцето на Исус.

Бих искал да завърша тези размисли за Свети Бернард с призоваването на Мария, което четем в една негова хубава проповед: „В опасностите, в тревогите, в несигурността – казва той, – мисли за Мария, призовавай Мария. Нека тя никога не напуска устата ти, никога не напуска сърцето ти. И за да получиш наистина помощ заради молитвата си, никога не забравяй примера на нейния живот. Ако я следваш, няма да се отклониш от пътя; ако я молиш, няма да загубиш надежда;ако мислиш за нея, няма да сгрешиш. Ако тя те подкрепя, няма да паднеш; ако те закриля, няма да се страхуваш; ако те води, няма да се умориш; ако е благосклонна към тебе, ще достигнеш целта ….“ (Hom. II super „Missus est“, 17: PL 183, 70-71).