19 август – XX Неделя през годината

Четива:
Притчи 9, 1-6
Псалм 33
Ефесяни 5, 15-20
Йоан 6, 51-58

 

Катехизис на Папа Бенедикт XVI по време на Генералната Аудиенция от 10 август 2005 г.

Псалм 130

Да се уповаваме на Бога като дете – на майка си

Вечерни Молитви – III седмица, Вторник

1. Чухме немного думи – около тридесет в еврейския оригинал на Псалм 130. Но тези думи са силни, развиват една тема, скъпа на цялата религиозна литература: темата за духовното детство. Мисълта ни веднага спонтанно се насочва към Света Тереза от Лизийо, към нейния „малък път“, към нейното „Да остана малка“, за да „бъда в прегръдките на Исус“ (cfr Manoscritto „С“, 2 r°-3v°: Opere complete, Città del Vaticano 1997, pp. 235.

Централно място в Псалма заема образът на майка с дете – знак на нежната и майчинска любов на Бога, както е изразена вече от пророк Осия: „Когато Израил беше млад, Аз го обичах … Влечах ги с човешки връзки, с връзки на любов. Аз бях за тях като такъв, който сваля хомота от челюстите им, и кротко им храна подлагах“ (Ос. 11, 1.4).

2. Псалмът започва с описание на поведение, напълно противопорожно на поведението на детето, което съзнава своята слабост, но се доверява на помощта на другите. В началото на Псалма обаче са изброени гордостта на сърцето, надменният поглед, „великите и непостижими неща“ (ср. Пс. 130, 1). Изобразена е надменна личност, описана посредством еврейски думи, означаващи „високомерие“ и „превъзнасяне“ – арогантното поведение на някого, който гледа другите отвисоко, смятайки ги за по-низши от себе си.

Голямото изкушение за горделивеца, за онзи, който иска да бъде като Бога – арбитър на доброто и злото (ср. Бит. 3, 5), решително се отхвърля от молещия се, който е изпълнен със смирено и спонтанно упование в единствения Господ.

3. Така преминаваме към незабравимия образ на детето и майката. Оригиналният еврейски текст не говори за новородено, а по-скоро за „отбито дете“ (Пс. 130, 2). Трябва да отбележим, че в Близкия Изток през Древтостта официалното отбиване на детето е ставало, когато то е било тригодишно, и се е отбелязвало с празник (ср. Бит. 21, 8; 1 Цар.=3 Цар. 1, 20-23; 2 Мак. 7, 27).

Детето, за което говори Псалмистът, е свързано с майка си с вече с една много по-личностна и интимна връзка, а не просто от чисто физически контакт и от нужда за храна. Става дума за по-съзнателна връзка, макар да изглежда все още непосредствена и спонтанна. Това е идеалната принча за истинското духовно „детство“, което се оставя на Бога не по сляп и автоматичен начин, а спокойно и отговорно.

4. Сред това изповядването на упование от страна на молещия се обхваща цялата общност: „Нека се уповава Израил на Господа отсега и довека“ (Пс. 130, 3). Надеждата вече изпълва целия народ, който получава от Бога сигурност, живот и мир, и преминава от настсящето към бъдещето – „отсега и довека“.

Лесно е да се продължи молитвата, когато отекват и други гласове от Псалтира, вдъхновени от същото упование в Бога: „Още от утроба на Тебе съм оставен; от утроба майчина Ти си мой Бог“ (Пс. 21, 11). „Баща ми и майка ми ме оставиха, но Господ ще ме приеме“ (Пс. 26, 10). „Ти си моя надежда, Господи Боже, мое упование от младините ми. На Тебе съм се крепил от рождение; Ти си ме извел от майчината ми утроба“ (Пс. 70, 5-6).

5. На смиреното упование, както видяхме, се противопоставя гордостта. Един християнски писател от IV-V в. – Йоан Касиан, обяснява на верните колко тежък е този порок, който разрушава всички добродетели в тяхната цялост, и се цели не само в посредствените и слабите, а главно в онези, които са на върха на силите си“. И продължава: „Тази е причината, поради която блаженият Давид пази така старателно сърцето си, дори дотам, че да дръзне да заяви пред Оногова, на Когото не убягват тайните на съвестта му: „Господи, сърцето ми не се е гордяло, очите ми не са се високо вдигали, и аз не съм се занимавал с велики и непостижими за мен неща“ … Разбирайки добре обаче, колко трудно би било дори за съвършените това, той не се задоволява да разчита единствено на своите способности, а умолява в молитвите си Господа да му помогне, за да успее да избегне стрелите на врага и да не бъде ранен от тях: „Да не ме настъпи ногата на гордостта, и ръката на грешника да не ме изгони“ (Пс. 35, 12) (Le istituzioni cenobitiche, XII, 6, Abbazia di Praglio, Bresseo di Teolo-Padova 1989, p. 289).

По същия начин един анонимен старец от Отците в пустинята, ни е завещал следните думи, които напомнят Псалм 130: „Аз никога не съм надвишавал ранга си, за да се издигам по-нагоре, нито пък съм се смущавал някога в случай на унижение, защото единствената ми мисъл е била тази: да се моля на Господа да съблече от мен стария човек“ (Padri del deserto. Detti, Roma 1980, p. 287).