1 август – Свети Алфонс Мария де’Лигуори, Епископ и Църковен Учител (Възпоминание)

Свети Алфонс Мария де’Лигуори е роден в благородно семейство в неапол на 27 септември 1696 г. Учи право и започва кариера на адвокат, но свещеническото му призвание го кара да изостави светския живот и да постъпи в семинария. Ръкоположен е за свещеник през 1726 г. Работи в бедните квартали на Неапол и бързо се прочува като блестящ проповедник и изповедник. През 1732 г. основава Конгрегацията на Пресветия Изкупител (на Отците Редемптористи). През 1762 г. става Епископ на Сант’Агата деи Готи (Южна Италия). Напуска този свят в Ночера де’Пагани на 11 август 1787 г. Канонизиран е от Папа Григорий XVI през 1839 г. Заради многобройните си ценни богословски и вравствени произведения е провъзгласен за Църковен Учител през 1871 г. от Бл. Папа Пий IX.

Катехизис на Папа Бенедикт XVI по време на Генералната Аудиенция на площад „Свети Петър“ във Ватикана – 30 март 2011 г.

Скъпи братя и сестри,

Днес бих искал да ви представя фигурата на един свят Църковен Учител, на когото дължим много, тъй като той е забележителен богослов – моралист и учител на духовен живот за всички, особено за обикновените хора. Той е автор на думите и музиката на една от най-популярните в Италия и не само там рождественски песни: „Ти слизаш от звездите“ („Tu scendi dalle stelle“).

Потомък на знатно и богато неаполитанско семейство, Алфонс Мария де’Лигуори е роден през 1696 г. Надарен с изключителни интелектуални качества, едва 16-годишен се дипломира по гражданско и църковно право. Става най-блестящия адвокат в съдилището на Неапол: в продължение на осем години печели всички дела, с които се заема. Обаче Господ помага на жадната му за Бога и копнееща за съвършенството душа да разбере, че друго е призванието, към което го е повикал. Така през 1723 г., отвратен от корупцията и несправедливостта, опорочаващи съдебната система, изоставя професията си, – а заедно с нея богатството и успеха, – и решава да стане свещеник, въпреки че баща му се противопоставя на това. Има прекрасни учители, които го въвеждат в изучаването на Светото Писание, на Историята на Църквата и на мистиката. Придобива обширна богословска култура, която дава своите плодове, когато след няколко години той започва писателското си дело. Ръкоположен е за свещеник през 1726 г. и в своето служение се свързва с епархийната Конгрегация на Апостолските Мисии. Алфонс започва да евангелизира и катехизира най-низшите слоеве на неаполитанското общество, сред които обича да проповядва и да ги учи на основните истини на вярата. Не малко от хората, бедни и скромни,  към които се обръща той, много често са отдадени на пороци или са извършвали криминални деяния. Той търпеливо ги учи да се молят, окуражава ги да подобряват начина си на живот. Алфонс постига отлични резултати: в най-мизерните квартали на града се увеличават групите хора, които вечерно време се събират в частни домове и в работилници, за да се молят и да размишляват над Божието Слово под ръководството на катехисти, формирани от Алфонс и от други свещеници, които посещават редовно тези групи на верните. Когато по искане на Архиепископа на Неапол тези срещи започват да се провеждат в капелите на града, те получават названието „вечерни капели“ („cappelle soratine“). Те са истински извор на морално възпитание, на обществено оздравяване, на взаимна помощ между бедните: тогава почти изчезнат кражбите, сбиванията, проституцията.

Макар социалният и религиозен контекст в епохата на Свети Алфонс да е много различен от нашия, „вечерните капели“ стават модел на мисионерско действие, от който можем да черпим вдъхновение и днес за една „нова евангелизация“,  особено на най-бедните, и за изграждането на по-справедливо, братско и солидарно човешко съжителство. На свещениците е поверена задачата за духовното им ръководство, докато добре формирани миряни могат да бъдат успешни християнски аниматори – истински евангелски квас в лоното на обществото.

След като в началото възнамерява да замине, за да евангелизира езическите народи, на 35-годишна възраст Алфонс влиза в контакт със селяните и пастирите от вътрешните райони на Неаполитанското Кралство и, поразен от религиозното им невежество и от състоянието на изостаналост, в което се намират, решава да напусне столицата и да се посвети на тези хора, които са духовно и материално бедни. През 1732 г. основава богопосветената Конгрегация на Пресветия Изкупител, която поставя под опеката на Епископ Томмазо Фалкоя и на която впоследствие сам става предстоятел. Тези богопосветени мъже, водени от Алфонс, стават истински пътуващи мисионери, които достигат до най-отдалечените села, призовавайки към обръщане и постоянство в християнския живот, особено чрез молитвата. И днес Редемптористите, разпръснати из много страни по света, чрез нови форми на апостолат продължават тази евангелизаторска мисия. Мисля за тях с признателност, като ги призовавам да бъдат винаги верни на примера на своя свят Основател.

Почитан заради добротата си и пастирската си ревност, през 1762 г. Алфонс е определен за Епископ на Сант’Агата деи Готи – служение, което поради заболяванията, от които страда, със съгласието на Папа Пий VI оставя през 1775 г. През 1787 г. същият Понтифекс, когато получава вестта за смъртта му, настъпила след много страдания, възкликва: „Той беше светец!“ И не греши: Алфонс е канонизиран през 1839 г., а през 1871 г. е провъзгласен за Църковен Учител. Тази титла му е дадена по много причини. Преди всичко, защото оставя богато учение по морално богословие, което отразява адекватно католическата доктрина, заради което е обявен от Папа Пий XII за „Покровител на всички изповедници и моралисти“. По негово време е разпространена една много ригористична интерпретация на моралния живот, донякъде под влиянието на янсенисткия начин на мислене, която, макар да потвърждава упованието и надеждата в Божието милосърдие, подхранва страх и представя лицето на един мрачен и суров Бог, много далечен от Онзи, Който е бил разкрит от Исус. Свети Алфонс, особено в главния си труд, озаглавен „Морално богословие“, предлага уравновесен и убедителен синтез между изискванията на Божия Закон, вписан в сърцата ни, разкрит напърно от Исус и интерпретиран авторитетно от Църквата, и динамиката на съвестта и на свободата на човека, които именно чрез свързването си с истината и с доброто позволяват на личността да узрее и да се реализира. На пастирите на душите и на изповедниците Алфонс препоръчва да бъдат верни на католическото морално учение, като възприемат наред с това любещо, разбиращо, добронамерено поведение, та покайващите се да могат да се почувстват подкрепени, подпомогнати, окуражени в пътя им на вярата и на християнския живот. Свети Алфонс не се уморява никога да повтаря, че свещениците са видим знак на безкрайното милосърдие на Бога, Който прощава и озарява ума и сърцето на грешника, за да се обърне той и да промени живота си. В наше време, когато са осезателни знаците на объркване на моралната съвест, и, трябва да признаем това, на известна липса на уважение към Тайнството Изповед, учението на Свети Алфонс е все още много актуално.

Наред с богословските си произведения, Свети Алфонс пише и много съчинения, посветени на религиозната формация на народа. Стилът му е прост и приятен. Четени и превеждани на много езици, творбите на Свети Алфонс допринасят за формирането на народната духовност през последните два века. Някои от тях са текстове, които и днес могат да се четат с голяма полза, като „Вечни максими“, „Прослави на Мария“, „Практиката да се обича Исус Христос“ – последното произведение е синтез на неговата мисъл и е негов шедьовър. Той набляга много на молитвата, която разбира като отваряне за Божията благодат, за да се изпълнява ежедневно Божията воля и да се осъществява собственото освещаване. За молитвата той пише: „Бог не отказва на никого благодатта на молитвата, с която се получава помощ, за да бъде победена всяка похот и всяко изкушение. И казвам, повтарям и ще повтарям това винаги, докато съм жив, че цялото ни спасение се състои в молитвата“. Оттук се стига до прочутата му аксиома: „Който се моли, се спасява“ (Del gran mezzo della preghiera e opuscoli affini. Opere ascetiche II, Roma 1962, p. 171). Във връзка с това ми идва на ум призивът на моя Предшественик, Достопочтения Божи Слуга Йоан Павел II: „Нашите християнски общности трябва да станат „школи за молитва“ … Възпитанието в молитвата трябва да стане отправна точка за всяко пасторално програмиране“ (Lett. ap. „Novo Millennio ineunte“, 33, 34).

Сред формите на молитва, препоръчвани горещо от Свети Алфонс, първо място заема посещението на Пресветото Тайнство, или, както бихме казали днес, обожаването – кратко или по-продължително, самостоятелно или в общност, на Евхаристията. „Разбира се, – пише Алфонс, – сред всички видове набожности тази да се обожава Исус в Пресветото Тайнство е първата след самите Тайнства, най-мила на Бога и най-полезна за нас … О, колко сладко е да стоиш с вяра пред олтара … и да Му представяш твоите нужди, както прави приятел на друг приятел, на когото има пълно доверие!“ (Visite al SS. Sacramento ed a Maria SS. per ciascun giorno del mese. Introduzione). Духовността на Алфонс е изключително христологична, концентрирана върху Христос и Неговото Евангелие. Медитирането на тайната на Въплъщението и на Страданията на Господа са постоянен обект на неговата проповед. В тези събития Изкуплението се предлага „изобилно“ на всички хора. И именно защото е христологично, благочестието на Алфонс е и подчертано Мариино. Изключително почитащ Мария, той описва така ролята й в историята на спасението: Спътница на Изкупителя и Посредница на благодатта, Защитница и Царица. Освен това, Свети Алфонс твърди, че почитта към Мария ще ни бъде голяма подкрепа в момента на нашата смърт. Той е убеден, че размишлението върху нашата вечна участ, върху нашето призвание да участваме завинаги в Божието блаженство, както и върху трагичната възможност за осъждането, допринася за това, да живеем спокойно и ангажирано и да посрещаме реалността на смъртта, запазвайки винаги пълно упование в добротата на Бога.

Свети Алфонс Мария де’Лигуори е пример за ревностен пастир, който покорява душите, проповядвайки Евангелието и раздавайки тайнствата, избрал начин на действие, белязан със сладостна и кротка доброта, която се ражда от интензивната връзка с Бога, Който е безкрайната Доброта. Той има реалистично-оптимистична визия за ресурсите на доброто, с които Господ дарява всеки човек и придава голямо значение на чувствата и на трепетите на сърцето, освен на разума, за да могат да бъдат обичани Бог и ближният.

В заключение бих искал да припомня, че нашият Светец, подобно на Свети Франциск Салски, – за когото говорих преди няколко седмици, – настоява за това, че светостта е възможна за всеки християнин: „Богопосветеният като богопосветен, светският човек като светски човек, свещеникът като свещеник, жененият като женен, търговецът като търговец, войникът като войник, – и така нататък: можем да говорим и за всяко друго положение“ (Pratica di amare Gesù Cristo. Opere ascetiche I, Roma 1933, p. 79). Да благодарим на Бога, Който със Своето Провидение вдъхновява светци и учители на различни места и в различно време, които да говорят на нашия език, за да ни призовават да растем във вярата и да живеем с любов и с радост нашия християнски живот в обикновените ни ежедневни действия, за да вървим по пътя на светостта, по пътя към Бога и към истинската радост. Благодаря.