28 юни – Свети Ириней Лионски (Възпоминание)

Свети Ириней е роден ок. 130 г. в Смирна (Мала Азия). Получава отлично класическо и философско образование, както и богословска подготовка под ръководството на смирненския Епископ Свети Поликарп. С евангелизаторска...

Свети Ириней е роден ок. 130 г. в Смирна (Мала Азия). Получава отлично класическо и философско образование, както и богословска подготовка под ръководството на смирненския Епископ Свети Поликарп. С евангелизаторска цел заминава за Римска Галия (дн. Франция), където през 177 г. е избран за Епископ на Лион. Той стои в действителност начело на всички християни в Галия, като винаги подчертава примата на Римския Епископ – Папата, в универсалната Христова Църква. Защитава усърдно вярата и учението на Църквата срещу различните разпространени тогава ереси, особено срещу тази на гностиците. С тази цел написва и един от първите богословски трактати на Ранната Църква – съчинението „Срещу ересите“. Претърпява мъченическа смърт в Лион ок. 202 г.

Катехизис на Папа Бенедикт XVI по време на Генералната Аудиенция на площад „Свети Петър“ във Ватикана – 28 март 2007 г.

Скъпи братя и сестри,

В катехизисите върху великите фигури на Църквата от първите векове днес стигаме до забележителната личност на Свети Ириней Лионски. Биографичните сведения за него черпим от собственото му свидетелство, достигнало до нас чрез Евсевий в четвъртата книга на неговата „Църковна история“. Ириней е роден най-вероятно в Смирна (днес Измир в Турция) ок. 135-140 г., където още като млад е в школата на епископ Поликарп – на свой ред ученик на апостол Йоан. Не знаем кога се преселва от Мала Азия в Галия, но това му преместване трябва да се свърже с първите стъпки на християнската общност в Лион: тук през 177 г. откриваме Ириней като част от колегията на презвитерите. Именно през тази година той бива изпратен в Рим, за да отнесе на Папа Елевтерий едно послание от Лионската общност. Римската му мисия спасява Ириней от преследванията на Марк Аврелий, по време на които загиват поне 48 мъченици, сред които самият Епископ на Лион, деветдесетгодишния Потин, умрял вследствие издевателствата в затвора. Така след завръщането си Ириней е избран за Епископ на града. Новият Пастир се отдава изцяло на епископското служение, което приключва към 202-203 г., може би с мъченичество.

Ириней е преди всичко човек на вярата и Пастир. Като добър Пастир има усет за мярка, богатство на учението, мисионерски устрем. Като писател преследва двойна цел: да защитава истинското учение от посегателствата на еретиците, и да излага ясно истините на вярата. На тези цели отговарят напълно двете останали от него творби: петте книги на „Срещу ересите“ и „Изложение на апостолската проповед“ (което може да се нарече най-древният „катехизис на християнското учение“). Ириней е най-вече шампион в борбата срещу ересите. Църквата през II в. е застрашена от т. нар. „гноза“ – учение, което твърди, че вярата, излагана от Църквата, е само символизъм за простите, които не са в състояние да разберат по-сложните неща. Посветените, обаче, интелектуалците – гностиците, както наричат себе си, – разбирали какво се крие зад тези символи, и така формирали едно елитарно, интелектуално християнство. Това интелектуално християнство обаче се разпада все повече на различни течения, често със странни и екстравагантни, но привлекателни за мнозина твърдения. Общ елемент в тези различни течения е дуализмът, който отхвърля вярата в единствения Бог – Отец на всички, Създател и Спасител на човека и на света. За да обяснят злото в света, те твърдят, че наред с добрия Бог съществува и едно отрицателно начало. И това отрицателно начало е произвело материалните неща, материята.

Вкоренен твърдо в библейското учение за сътворението, Ириней оборва гностическия дуализъм и песимизъм, отричащи стойността на телесните неща. Той отстоява решително първоначалната святост на материята, на тялото, на плътта, не по-малко от тази на духа. Но съчинението му стига много по-далеч от оборването на ереста: затова може да се каже, че той е първият голям богослов на Църквата, поставил началото на систематичното богословие; сам той говори за системата на богословието, тоест за вътрешното единство на цялата вяра. В центъра на неговото учение стои въпросът за „Правилото на вярата“и за нейното предаване на другите. За Ириней „Правилото на вярата“ на практика съвпада с Апостолското „Верую“ и ни дава ключа за тълкуването на Евангелието. Апостолският Символ на вярата, който е един вид синтез на Евангелието, ни помага да разберем какво иска да ни каже самото Евангелие, как трябва да го четем.

Фактически Евангелието, проповядвано от Ириней, е онова, което той е получил от Поликарп, Епископа на Смирна; а Евангелието на Поликарп идва от апостол Йоан, чийто ученик е Поликарп. Следователно, истинското учение не е измисленото от интелектуалците  извън простата вяра на Църквата. Истинското Евангелие е наученото от Епископите, които са го получили по една непрекъсната права линия от Апостолите. А те не са поучавали нищо по-различно от тази проста вяра, която е и истинската дълбочина на Божието откровение. Така че, – казва ни Ириней, – няма никакво тайно учение отвъд общото „Верую“ на Църквата. Не съществува някакво по-висше християнство за интелектуалци. Вярата, изповядвана публично от Църквата, е общата вяра на всички. Само тази вяра е апостолска, идва от Апостолите, тоест – от Исус и от Бога. Възприемайки тази вяра, предадена публично от Апостолите на техните наследници, християните трябва да спазват казаното им от Епископите, трябва да уважават особено учението на Римската Църква, която е водеща и най-древна. Тази Църква, поради своята древност, има най-много апостолски черти, тъй като води началото си от Стълбовете на апостолската колегия – Петър и Павел. С Римската Църква трябва да са в съгласие всички Църкви, признавайки в нея измерението на истинското апостолско предание, на единствената обща вяра на Църквата. С такива аргументи, обобщени много накратко тук, Ириней оборва в основата им претенциите на тези гностици, на тези интелектуалци: най-вече защото те не притежават една истина, която да е по-висша от общата вяра, защото онова, което те говорят, няма апостолски произход, а е измислено от самите тях. На второ място, истината и спасението не са привилегия и монопол на малцина, а всички могат да ги постигнат чрез проповедта на наследниците на Апостолите, и най-вече на Римския Епископ. В частност, полемизирайки винаги с „тайния“ характер на гностическото предание и отбелязвайки многобройните и противоречащи си негови твърдения, Ириней се заема да изложи правилната концепция на Апостолското Предание, което можем да обобщим в три пункта:

а) Апостолското Предание е“публично“, не е частно или тайно. За Ириней няма никакво съмнение за съдържанието на вярата, завещана от Апостолите и от Исус, от Сина Божи. Не съществува друго учение освен това. Затова, който иска да познае истинското учение, достатъчно е да познава „Преданието, което идва от Апостолите и вярата, възвестявана на хората“: Предание и вяра, които „са достигнали до нас чрез наследството на Епископите“ (Contro le eresie 3, 3, 3-4). Така наследството на Апостолите (персоналният принцип) и Апостолското Предание (доктриналният принцип) се покриват взаимно.

б) Апостолското Предание е „единствено“. Докато гностицизмът се разделя на множество секти, Преданието на Църквата е единствено с фундаменталното си съдържание, което, както видяхме, Ириней нарича именно „regula fidei“ или „veritatis“ („правило на вярата“ или „на истината“). И тъй като е единствено, то създава единство между народите, между различните култури, между различните народи; съдържанието му е общо като истината, въпреки различията в езиците и културите. Има една много ценна фраза на Свети Ириней в първата книга на „Срещу ересите“: „Църквата, макар да е разпръсната по целия свят, пази грижовно [вярата на Апостолите] и като че живее в един единствен дом; по един и същ начин вярва в тези истини, като че има само една душа и само едно сърце. Езиците по света са различни, но мощта на Преданието е една единствена и една и съща. Църквите, основани в германските земи, не са получили, нито предават на другите по-различна вяра, нито онези, основани в испанските предели или сред келтите, или в източните региони, или в Египет, или в Либия, или в центъра на света“ (1, 10, 1-2). Още в този момент се вижда – намираме се около 200 г. – универсалността на Църквата, нейната католичност и обединяващата сила на истината, която свързва в едно тези толкова различни реалности: от Германия до Испания, Италия, Египет, Либия – въз основа на общите истини, разкрити от Христос.

в) Накрая, Апостолското Предание е, – както казва той на гръцкия език, на който е написана неговата книга, – „пневматично“, тоест водено от Светия Дух (на гръцки „pneuma“ означава „дух“). Защото не става дума за разпространение, поверено на уменията на повече или по-малко способни хора, а за Духа Божи, Който гарантира верността при предаването на вярата. Този е животът на Църквата, който я прави винаги свежа и млада, тоест богата на многобройни харизми. Църква и Дух за Ириней са неделими: „Тази вяра“, четем в третата книга на „Срещу ересите“, „получихме от Църквата и я пазим: вярата, под действието на Светия Дух, е като скъпоценно вещество, съхранявано в ценен съд:  винагище бъде ценна и ще придава стойност и на съда, в който се пази … Където е Църквата, там е и Божият Дух; а където е Божият Дух, там е Църквата и всяка благодат“ (3, 24, 1).

Както виждаме, Ириней не се ограничава да дефинира концепцията за Преданието. Преданието, за което говори той – много различно от традиционализма, – е Предание, винаги вдъхновявано вътрешно от Светия Дух, Който го оживява и прави така, че то да бъде валидно за цялата Църква. Основа на нейното учение, вярата на Църквата се предава по начин, който показва каква трябва да бъде тя – тоест „публична“, „единствена“, „пневматична“, „духовна“. Ако се тръгне от всяка от тези характеристики, може да се стигне до плодоносното разбиране за това, какво трябва да бъде автентичното предаване на вярата в настоящето на Църквата. По особен начин в доктрината на Ириней достойнството на човека – тяло и душа, е здраво основано върху божественото сътворение, в образа на Христос и в постоянното освещаващо действие на Духа. Тази доктрина е като „магистрален път“, който да изяснява на всички хора с добра воля обекта и границите на диалога за стойностите, и да дава винаги нов подтик на мисионерското действие на Църквата, на силата на истината, която е извор на всички истински ценности на света.