5 юни – Свети Бонифаций, Епископ и Мъченик (Възпоминание)

Свети Бонифаций е роден през 673 (или 680) г. в благородно семейство в английската област Девоншир. При кръщението си получава името Уинфрид. Постъпва в Бенедиктинския Орден, където узрява решението му да се посвети на мисионерска дейност сред езическите народи. В Рим това негово намерение е благословено от Папа Григорий II (715-731), след което Уинфрид заминава за Германия, отскоро включена във Франкската империя на Карл Велики и неговите наследници. Проповядва с голям успех Благата Вест сред саксите, заради което получава епископско ръкоположение в Рим, както и ново име – Бонифаций. Една от главните му задачи е да основе духовен център за утвърждаването на християнството сред германските народи – прочутото абатство Фулда. Организира Църквата по десния бряг на Рейн, като избира за свое седалище Майнц, и евангелизаторското му дело се увенчава с богати плодове. Въпреки напредналата си възраст, Епископ Бонифаций пожелава лично да проповядва Евангелието на племената на фризите (обитаващи земите на дн. Северна Нидерландия и Долна Саксония). Там загива мъченически, убит от езичници, на 5 юни 754 г. По негово желание е погребан в основаното от него абатство Фулда.

Четиво от Римския Бревиарий за Възпоминанието на Свети Бонифаций, Епископ и Мъченик

Из „Послания“ на Свети Бонифаций, Епископ и Мъченик

(Послание 78; MGN, Epistolae, 353.354)

Църквата е подобна на голям кораб, който плува по морето на света. И тъй като я връхлитат бурните талази на враждебността, не трябва да бъде изоставяна, а ръководена.

Велики нейни кормчии са били първите Отци, като Климент и Корнелий, както и много други в Рим, Киприан в Картаген и Атанасий в Александрия. Във времето на езическите императори те са направлявали Кораба на Христа – нещо повече, неговата възлюбена Невяста. Поучавали са, борили са се, трудили са се и са страдали дори дотам, че да пролеят кръвта си.

Когато мислех за тези неща, обземаха ме страх и ужас, и едва не ме сразиха (ср. Пс. 54, 6) сенките на греховете ми. И дори мислех да изоставя напълно кормилото на Църквата, ако намеря подобен прецедент у Отците или в Светите Писания. Но тъй като не открих такъв, уморената ми душа се обърна към Оногова, Който казва чрез Соломон: „Надявай се на Господа от все сърце и не се осланяй на твоя разум. Във всичките си пътища познавай Него, и Той ще изправи твоите пътеки“ (Притч. 3, 5-6). И още: „Името на Господа е яка кула: побегне ли в нея праведник – в безопасност е“ (Притч. 18, 11).

Да бъдем твърди в правдата и да приготвим душите си за изкушенията, за да получим помощ от Бога и да Му казваме: „Господи, Ти си нам прибежище от рода в род“ (Пс. 89, 1).

Да се доверим на Него, Който е поставил този товар на раменете ни. Онова, което не сме способни да носим със своите сили, ще го носим с Неговата помощ. Той е всемогъщ и казва: „Игото Ми е благо и бремето Ми – леко“ (Мат. 11, 30).

Да не се огъваме в битката до деня на Господа, защото предстои да преживеем дни на мьки е тревоги. Да умрем, ако такава е Божията воля, за светите закони на отците ни, за да можем да споделим, заедно с тях, вечното наследство.

Да не бъдем неми кучета, да не бъдем мълчаливи зрители, да не бъдем наемници, които бягат пред вълка, а грижовни и бдителни пастири на Христовото стадо. Да проповядваме Божиите планове на малки и големи, на богати и бедни. Да ги възвестяваме на всички съсловия и на всички възрасти, докато Господ ни дава сили за това, навреме и ненавреме, както пише Свети Григорий в своето „Пастирско Правило“.