2 май – Свети Атанасий Александрийски, Епископ и Църковен Учител (Възпоминание)

Свети Атанасий е роден през 295 г. в християнско семейство в Александрия, главен град на римски Египет и един от най-значителните културни центрове на Античността. Получава великолепно класическо образование и подготовка при прочути духовни учители, сред които е Свети Антоний Абат. Посвещава се на Църквата и през 325 г., вече дякон, придружава Александрийския Епископ Свети Александър като негов секретар на Първия Вселенски Събор в Никея. През 328 г. е избран за Епископ на Александрия. С проповедта и писанията си води упорита борба срещу много разпространената тогава на Изток арианска ерес, отричаща единосъщието на Отца и Сина. Неколкократно е принуждаван да напуска Египет и да отива в изгнание, но винаги защитава твърдо вярата на Църквата. Умира през 373 г. на епископската си катедра в Александрия. Оставя забележително литературно и богословско наследство. Сред най-известните му творби са: „Въплъщението на Словото“, „Житие на Свети Антоний“, „Трактати срещу арианите“, „Никейският Символ“, както и множество послания.

Катехизис на Папа Бенедикт XVI по време на Генералната Аудиенция в Аулата „Павел VI“ на Ватикана – 20 юни 2007 г.

Скъпи братя и сестри,

Продължавайки нашия преглед на великите Учители на древната Църква, бихме желали днес да насочим вниманието си към Свети Атанасий Александрийски. Този истински протагонист на християнската традиция само няколко години след смъртта си вече е наречен „стълб на Църквата“ от големия богослов и Епископ на Константинопол Григорий Назианзин (Discorsi 21, 26) и винаги е бил смятан за образец на ортодоксалност – както на Изток, така и на Запад. Затова не е случайно, че Джан Лоренцо Бернини поставя статуята му сред четиримата свети Църковни Учители – източни и западни, – заедно с Амброзий, Йоан Златоуст и Августин, които във възхитителната абсида на Ватиканската Базилика заобикалят Престола на Свети Петър.

Без съмнение, Атанасий е един от най-значителните и уважавани Отци на древната Църква. Но преди всичко този велик Светец е страстен богослов на Въплъщението на Logos’а, на Божието Слово, Което, както казва прологът на четвъртото Евангелие, „стана плът и живя между нас“ (Йоан 1, 14). Именно затова Атанасий е и най-забележителният и последователен противник на арианската ерес, която по онова време заплашва вярата в Христа, свеждайки Го до създание, „по средата“ между Бога и човека – и това е една повтаряща се тенденция в историята, която виждаме да се повтаря по различен начин и днес. Роден вероятно в Александрия, в Египет, ок. 300 г., Атанасий получава добро образование, преди да стане дякон и секретар на Александър, Епископ на египетския метрополис. Близък сътрудник на своя Епископ, младият клирик взема участие заедно с него в Никейския Събор – първия събор с вселенски характер, свикан от император Константин през май 325 г., за да осигури единство на Църквата. Тогава никейските Отци успяват да обсъдят редица въпроси и по-специално – тежкия проблем, появил се няколко години преди това и свързан с проповядваното от александрийския презвитер Арий.

Със своята теория той заплашва истинската вяра в Христа, заявявайки, че Logos-ът не е истинският Бог, а е един сътворен Бог, същество „по средата“ между Бога и човека, и така истинският Бог остава винаги недостъпен за нас. Епископите, събрани в Никея, отговарят на това, като изработват и установяват „Символа на вярата“, който, допълнен по-късно от Първия Константинополски Събор, остава в традицията на различните християнски вероизповедания и в Литургията като „Никео-Константинополски Символ“. В този фундаментален текст, който изразява вярата на неделимата Църква и който изричаме всяка неделя и днес по време на Евхаристичното честване, фигурира гръцкият термин homoousios, на латински consubstantialis: смисълът му е, че Синът, Logos, има „същата същност“ като Отца; че е Бог от Бога; че има Неговата природа – и така се изразява пълната божественост на Сина, отричана от арианите.

След смъртта на Епископ Александър, през 328 г. Атанасий го наследява като Епископ на Александрия и веднага показва, че е решен да отхвърли всеки компромис по отношение на арианските теории, осъдени от Никейския Събор. Неговата неотстъпчивост, упорита и понякога много твърда, макар и необходима, спрямо онези, които се противопоставят на избора му за Епископ, и по-специално – спрямо противниците на Никейския Символ, му донася непримиримата враждебност на арианите и на филоарианите. Въпреки неоспоримите решения на Събора, който ясно утвърждава, че Синът е с еднаква същност като Отца, малко по-късно грешните представи отново започват да надделяват – в тази ситуация дори Арий бива реабилитиран, и по политически причини ги подкрепя дори самия император Константин, а след него – и синът му Констанций II, който обаче не се интересува толкова от богословската истина, колкото от единството на Империята и от политическите си проблеми, и желае да политизира вярата, като я направи по-приемлива – както си мисли, – за всички поданици на империята.

По този начин арианската криза, която изглежда разрешена в Никея, продължава още десетилетия, създавайки трудности и болезнени разделения в Църквата. Поне пет пъти за тридесет години – между 336 и 366 г., – Атанасий е принуждаван да напуска своя град и прекарва 17 години в изгнание. Но по време на принудителните си отсъствия от Александрия Епископът намира начин да подкрепи и да разпространява на Запад – първо в Трир, а след това и в Рим, никейската вяра, както и идеалите на монашеството, въплътени в Египет от великия отшелник Антоний и изразяващи се в един житейски избор, винаги много близък на Атанасий. С духовната си сила, Свети Антоний е най-влиятелната личност, подкрепила вярата на Свети Атанасий. Завърнал се окончателно на своя престол, Епископът на Александрия получава възможността да се отдаде на възстановяване на религиозния мир и на реорганизацията на християнските общности. Умира на 2 май 373 г. – в деня, когато честваме литургичното му възпоминание.

Най-прочутото доктринално произведение на светия Александрийски Епископ е трактатът „Въплъщението на Словото“ – на божествения Logos, станал плът, станал като нас за наше спасение. В него Атанасий казва, използвайки един с право станал прочут израз, че Божието Слово „стана Човек, за да станем ние Бог. То стана видимо в тялото, за да получим ние представа за невидимия Отец, и Само понесе насилието на хората, та ние да наследим нетлението“ (54, 3).

И наистина, със Своето възкресение Господ направи да изчезне смъртта като „слама в огън“ (8, 4). Фундаменталната идея на цялата богословска творба на Свети Атанасий, е именно тази: че Бог е достъпен. Не е някакъв второстепенен Бог – Той е истинският Бог, и чрез нашето общение с Христа можем да се съединим истински с Него. Той е станал наистина „Бог с нас“.

Сред другите произведения на този велик Отец на Църквата – които в голямата си част са свързани със събитията около арианската криза, – ще припомним четирите послания, които той изпраща до приятеля си Серапион, Епископ на Тмуис, за божествеността на Светия Дух, която бива аргументирана прецизно, както и тридесетината „празнични“ послания, изпращани от него в началото на всяка година до Църквите и манастирите в Египет, за да посочи датата на пасхалния празник, но най-вече – за да утвърди връзките между верните, като укрепи вярата им и по този начин ги приготви за големия празник.

Атанасий е, накрая, и автор на медитативни текстове върху Псалмите, много разпространени след това, както и на едно произведение, станало best seller на християнската литература: „Житието на Антоний“, т. е. биография на Свети Антоний Абат, написано малко след смъртта на този Светец – именно когато Епископът на Александрия, прогонен, живее при монасите в египетската пустиня. Атанасий е приятел на великия отшелник до такава степен, че получава в наследство една от двете овчи кожи, останали от Антоний, заедно с плаща, който сам той, Епископът на Александрия, му бил подарил. Станала бързо много популярна, преведена почти веднага два пъти на латински език, а след това – и на различни източни езици, биографията и примерът на тази личност, така скъпа на християнската традиция, допринасят много за разпространението на монашеството на Изток и на Запад. Неслучайно четенето на този текст в Трир е тема на емоционалния разказ за обръщането на двама императорски сановници, който Августин помества в „Изповеди“ (Confessioni VIII, 6, 15) като предпоставка за собственото си обръщане.

Впрочем, самият Атанасий показва, че добре е съзнавал колко голямо е било над християнския народ влиянието на фигурата и примера на Антоний. Той пише в заключението на тази творба: „Да бъде познат навсякъде, обект на възхищение и подражание за всички, дори за онези, които никога не са го виждали – това е знак за неговата доблодетелност и за душата му – приятелка на Бога. И наистина, не чрез писание, нито чрез светска мъдрост, нито пък чрез някакви свои качества е познат Антоний, а единствено чрез благочестието си пред Бога. И никой не може да отрече, че това е дар Божи. Щеше ли да се говори в Испания и в Галия, в Рим и в Африка за този човек, оттеглил се сред планините, ако Бог не бе направил така, че да бъде познат навсякъде – както прави с онези, които Му принадлежат и както бе обявил на Антоний от самото начало? И дори те да дейсват тайно и да искат да останат скрити, Господ ги показва на всички като светилник, та когато хората чуят да се говори за тях, да знаят, че е възможно да следват заповедите и да се изпълтят със смелост, за да извървят пътя на добродетелта “ (93, 56).

Да, братя и сестри! Имаме толкова много причини да бъдем благодарни на Свети Атанасий. неговият живот, както и животът на Антоний и на безбройните други Светци, ни показва, че „който върви към Бога, не се отдалечава от хората, а наистина се доближава до тях“ (Deus caritas est, 42).