22 април – III Пасхална Неделя

Четива:
Деян. 3, 13-15.17-19
Псалм 4
1 Йоан 2, 1-5а
Лука 24, 35-48

 

Катехизис на Папа Бенедикт XVI по време на Генералната Аудиенция на площад „Свети Петър“ във Ватикана – 22 юни 2011 г.

Човекът в молитва (7)

Скъпи братя и сестри,

В предишните катехизиси се спряхме на някои фигури от Стария Завет, които са от особено значение за нашия размисъл за молитвата. Говорих за Авраам, който се застъпва за чуждите градове, за Яков, който в нощната борба получава благослов, за Мойсей, който иска прошка за своя народ, както и за Илия, който се моли за обръщането на Израил. С днешния катехизис бих искал да започна нов етап в тази тема: вместо да коментираме различни епизоди, свързани с личности в молитва, ние ще навлезем в „Книгата на молитвата“ в най-прекия смисъл на думата – в Книгата на Псалмите. В предстоящите катехизиси ще четем и ще размишляваме над някои от най-прекрасните и най-скъпи на църковната молитвена традиция Псалми. Днес бих искал да направя въведение в темата, като говоря за Книгата на Псалмите в нейната цялост.

Псалтирът ни се представя като молитвен „формуляр“ – сборник от 150 Псалма, които библейската традиция дарява на вярващия народ, за да станат те негова, наша молитва, наш начин да се обръщаме към Бога и да контактуваме с Него. В тази книга е изразен целият човешки опит със своята многостранност, както и цялата гама чувства, която придружава човешкото съществуване. В Псалмите са преплетени и изразени радост и страдание, копнеж за Бога и разбиране на човешката същност, щастие и усещане за изоставеност, упование в Бога и болезнена самота, пълнота на живота и страх от смъртта. Реалността на вярващия е оказала влияние на тези молитви, които първо народът на Израил, а след това и Църквата са възприели като най-добър израз на отношенията им с единствения Бог и адекватен отговор на откровението Му в историята. Като молитви, Псалмите са прояви на духа и на вярата, в които винаги може да се разпознае и в които се предава онзи опит на особената близост на Бога, към който е призван всеки човек. Тук е изразена цялата сложност на човешкото същество, която е концентрирана в сложността на различните литературни форми на Псалмите: химни, плачове, индивидуални и колективни просби, благодарствени песни, покаятелни псалми, псалми на Премъдростта и други видове, които могат да се открият в тези поетични композиции.

Въпреки тази многообразна изразност, могат да се идентифицират две главни области, в които е синтезирана молитвата в Псалтира: просбата, свързана с плача, както и възхвалата: те са взаимносвързани и като че неделими. Защото просбата се въодушевява от сигурността, че Бог ще отговори, и това води до възхвала и благодарност. И възхвалата, и благодарността произлизат от опита на полученото спасение, което предполага нуждата от помощ, изразена в просбата.

В просбата молителят се оплаква и описва ситуацията си на тревога, на опасност и на отчаяние, или пък, както в покаятелните Псалми, изповядва вината си, молейки се да бъде опростен. Той излага пред Господа състоянието си на нужда, с увереност, че ще бъде изслушан, и така изразява убедеността си, че Бог е добър,  че му желае доброто и „обича живота“ (ср. Прем. 11, 26); че е готов да му помогне, да го спаси, да му прости. Ето как например се моли Псалмистът в Псалм 31 (=30):  „На Тебе, Господи, се уповавам, да не се посрамя навеки [ ... ] Изведи ме от примката, която са ми поставили, защото Ти си моя крепост“ (ст. 2.5). Още в плача, следователно, се проявява елемент на възхвала, изразена в надеждата за Божията помощ, и после тя става още по-конкретна, когато Божието спасение е вече реалност. По аналогичен начин в Псалмите на благодарност и възхвала, възпоминавайки получения дар или съзерцавайки Божието милосърдие, ние признаваме също нашата нищожност, както и надеждата да бъдем спасени, която е в основата на просбата. Така човекът изповядва пред Бога своето състояние на творение, неизбежно белязано от смъртта, но едновременно с това и носител на радикално желание за живот. Затова Псалмистът възкликва в Псалм 86 (=85): „Ще Те възхвалям, Господи, Боже мой, от всичкото си сърце и вечно ще славя Твоето име, защото Твоята милост към мен е голяма. Ти избави душата ми от преизподния ад“ (ст. 12-13). По този начин в молитвата на Псалмите се преплитат просба и възхвала; те се сливат в една единствена песен, която възпява вечната благодат на Господа, Който се склонява над нашата слабост.

Именно за да позволи на вярващия народ да стане единен в тази песен, книгата на Псалтира е била дарена на Израил и Църквата. Защото Псалмите ни учат да се молим. В тях Божието Слово става молитвено слово – такива са словата на вдъхновения Псалмист, – става слово и на молещия се, който се моли с Псалмите. Такава е красотата и особеността на тази библейска книга: молитвите, които тя съдържа, за разлика от другите молитви, които намираме в Светото Писание, не са вписани в някаква наративна линия, която да характеризира техния смисъл и функция. Псалмите са дадени на вярващия именно като молитвен текст, чиято единствена цел е да стане молитва на някого, който ги приема и чрез тях се обръща към Бога. И тъй като са Божие Слово, който се моли с тях, говори с Бога със същите думи, които Бог ни е дарил; обръща се към Него с думите, които Сам Той ни дава. Така, молейки се с Псалмите, ние се учим да се молим. Те са училище за молитва.

Нещо аналогично става, когато детето започва да говори. То се научава да изразява своите чувства, своите нужди, с думи, които не му принадлежат по рождение, а ги усвоява от родителите си и от живеещите около него. Онова, което детето се стреми да изкаже, е преживяното от него, но изразните средства са на другите. И то постепенно ги усвоява, думите, получени от родителите, стават негови думи и чрез тях то усвоява и определен начин на мислене и чувства, навлиза в цял един свят от понятия и расте в него, влиза в контакт с действителността, с хората и с Бога. Накрая езикът на родителите му става негов език, то говори с получените от другите думи, станали вече негови думи. Същото е и с молитвата на Псалмите. Те ни се даряват, за да се научим да се обръщаме към Бога, да контактуваме с Него, да Му говорим с Неговите думи, да намерим изразни средства за срещата ни с Бога. И чрез тези думи за нас ще стане възможно да опознаем и да приемем критериите на Неговото действие, да се доближим до тайната на Неговите мисли и на Неговите пътища (ср. Ис. 55, 8-9), така че да можем да израстваме все повече във вярата и в любовта. И както думите ни не са наши, а ни учат на един реален и понятиен свят, така и тези молитви ни учат да познаем сърцето на Бога, чрез което не само да можем да говорим с Бога, а и да узнаем Кой е Той. А като се научим да говорим с Него, ще се научим да бъдем също хора, да бъдем нас самите.

Във връзка с това ми се струва показателно названието, което еврейската традиция дава на Псалтира. Той е наречен tehillim – еврейски термин, който означава „хвалебствия“, и има същия корен, който откриваме в израза „Halleluyah“, т. е. буквално: „Хвалете Господа!“ Тази книга с молитви, следователно, макар да е толкова многообразна и сложна, с различни литературни видове и с постоянно преминаване от възхвала към просба, в крайна сметка е книга с хвалебствия, която ни учи да благодарим, да честваме величието на Божия дар, да признаем красотата на Неговите дела и да прославим светото Му име. Този е най-подходящият отговор на разкриването на Господа и на опита на Неговата доброта. Учейки ни да се молим, Псалмите също така ни учат, че дори в моменти на отчаяние, на болка, Божието присъствие остава и е източник на чудо и на утешение. Ние може да плачем, да умоляваме, да се застъпваме, да се оплакваме, но винаги със съзнанието, че вървим към светлината, където възхвалата ни ще достигне своя връх. Както ни учи Псалм 36 (=35): „В Тебе е изворът на живота; в Твоята светлина ние виждаме светлината“ (Пс. 36, 10).

Но наред с това общо название на книгата, еврейската традиция е дала на много Псалми особени названия, като ги приписва в по-голямата им част на цар Давид. Фигура със забележителни човешки и богословски качества, Давид е сложна личност, преживяла най-разнообразни и фундаментални житейски изпитания. Като млад – пастир на бащиното си стадо, той преминава през различни и често драматични преживявания, става цар на Израил и пастир на Божия народ. Човек на мира, той побеждава в много войни; неуморен и усърден търсач на Бога, проявява любовта Му и това е най-характерно за него: винаги продължава да търси Бога, макар много пъти да съгрешава тежко. Искрен покаяник, той приема Божията прошка, както и Божието наказание; приема и участта си, белязана от болка. Така Давид, въпреки всичките си слабости, става цар „по сърцето на Бога“ (1 Сам.=1 Цар. 13, 14): страстен молител, човек, който знае какво означава да проси и да възхвалява. Много важно е, следователно, свързването на Псалмите с този забележителен цар на Израил, защото той е месианска фигура – Божи Помазаник, в когото по някакъв начин прозира Тайната Христова.

Също така важни и показателни са начинът и честотата, с които в Новия Завет са използвани словата на Псалмите, изразявайки и подчертавайки пророческата им стойност, произтичаща от връзката между Псалтира и месианската фигура на Давид. В Господ Исус, Който в земния Си живот се моли с Псалмите, тези слова намират окончателния си израз и разкриват най-пълния си и дълбок смисъл. Молитвите на Псалтира, с които говорим на Бога, ни говорят за Него, говорят ни за Сина, образ на невидимия Бог (Кол. 1, 15), Който ни разкрива окончателно лицето на Отца. Затова, молейки се с Псалмите, християнинът се моли на Отца в Христа и с Христа, и вижда тези песни в нова перспектива, чийто най-висш ключ на интерпретация се крие в Пасхалната Тайна. Така хоризонтът на молещия се се отваря към една неочаквана реалност, всеки Псалм придобива нова светлина в Христа и Псалтирът накрая заблестява в цялото си богатство.

Възлюбени братя и сестри, да вземем в ръце тази свята книга, да позволим на Бога да ни научи чрез нея как да се обръщаме към Него, да направим Псалтира наше ръководство, което да ни помага и да ни придружава всеки ден по пътя на нашата молитва. Да се молим и ние като учениците на Исус: „Господи, научи ни да се молим“ (Лука 11, 1), като отворим сърцата си, за да приемем молитвата на Учителя, в която всички молитви достигат пълнотата си. Така, станали синове в Сина, ще можем да говорим с Бога, като Го наричаме „Отче наш“. Благодаря.