Проповед на Папа Бенедикт XVI на Литургията на Пасхалното Бдение в Базиликата „Сан Пиетро“ във Ватикана – 8 април 2007 г.
Скъпи братя и сестри,
От най-древни времена Литургията в деня на Пасхата започва с думите: „Resurrexi et adhuc tecum sum“ – „Възкръснах и съм винаги с Тебе“; Ти постави върху Мен ръката си“. Чрез тях тя повтаря първите думи на Сина, отправени към Отца след Възкресението – след завръщането Му от нощта на смъртта в света на живите. Ръката на Отца бе с Него в онази нощ и така Той се бе изправил, бе възкръснал.
Думите са от Псалм 138 и отначало са имали друго значение. Този Псалм е възпяване, възхита от всемогъществото и всеприсъствието на Бога, песен на упование в Онзи Бог, Който никога не позволява да отпаднем от ръцете Му. А ръцете Му са добри ръце. Молещият се мисли за едно пътуване из всички измерения на вселената – какво би могло да му се случи? „Възляза ли на небето – Ти си там; сляза ли в преизподнята – и там си Ти. Ако взема крилете на зората и се преселя на край-море – и там Твоята ръка ще ме поведе, и Твоята десница ще ме удържи. Кажа ли: Може би тъмата ще ме скрие, … нощта за Тебе е светла като ден“ (Пс. 138 [139], 8-12).
В деня на Пасха Църквата ни казва: Исус Христос извърши за нас това пътуване през измеренията на вселената. В Посланието до Ефесяни четем, че Той се е спуснал в най-дълбоките бездни на земята и че Онзи, Който е слязъл там, е същият, Който се е въздигнал над всички небеса, за да изпълни вселената (ср. Еф. 4, 9 сл.). Така казаното от Псалма се превръща в реалност. Той е навлязъл като светлина в непроходимия мрак на смъртта – и нощта е станала светла като ден, а мракът е станал светлина. Затова Църквата има правото да приеме думите на благодарност и доверие като думи на Възкръсналия, отправени към Отца: „Да, Аз извърших Моето пътуване чак до най-далечните дълбини на земята, в бездната на смъртта, и отнесох там светлината. А сега възкръснах и съм завинаги в ръцете Ти“. Но тези думи – думите на Възкръсналия към Отца, са също така думи, които Господ отправя към нас. „Аз възкръснах и сега съм завинаги с тебе“, казва Той на всекиго от нас. ръката Ми те подкрепя. Откъдето и да паднеш, ще те поемат ръцете Ми. Аз съм навсякъде, чак до вратите на смъртта. Там, където никой друг не може да Те придружи и където не можеш да отнесеш със себе си нищо, там те очаквам и за тебе превръщам мрака в светлина.
Тези думи на Псалма, възприети като думи на Възкръсналия към нас, също така ни обясняват случващото се в Кръщението. Защото Кръщението е нещо повече от умиване, от очистване. То е нещо повече от включване в една общност. То е ново рождение. Ново начало на живота. Откъсът от Посланието до римляни , което прочетохме преди малко, ни казва по загадъчен начин, че в Кръщението сме „срастнати“ с подобието на Христовата смърт. В Кръщението ние се даряваме на Христа и Той ни приема в Себе Си, така че да не живеем повече за себе си, а чрез Него, с Него и в Него. Да живеем с Него и така – за другите. В Кръщението ние изоставяме себе си и поставяме живота си в Неговите ръце, за да можем да кажем заедно със Свети Павел: „Вече не аз живея, а Христос живее в мен“. Ако се даряваме по този начин, ако приемаме смъртта на нашето „Аз“, това означава също, че границата между смъртта и живота е вече преодолима. И отсам, и отвъд смъртта ние сме с Христос, и затова отсега нататък смъртта за нас не е повече истинска граница. Павел ни го казва по много ясен начин в Посланието си до римляните: „За мен животът е Христос. Ако мога да бъда при Него (тоест да умра) – това за мен е придобивка. Но ако оставам в този живот, това е, защото все още мога да принасям плодове. Така че съм раздвоен между тези две неща: да се освободя – тоест да бъда екзекутиран, – и да бъда с Христа: това би било по-доброто. Но това, че оставам в този живот, е по-нужно за вас“ (ср. Рим. 1, 21 сл.). И отсам, и отвъд границата на смъртта той е с Христа – защото не съществува повече истинска разлика. Да, това е истина: „Отзад и отпред Ти ме обгръщаш. Винаги съм в ръцете Ти“. Павел бе написал до римляните: „Никой … не живее за себе си и никой не умира за себе си …, но живеем ли, или умираме – Господни сме“ (Рим. 14, 7 сл.).
Скъпи кандидати за Кръщението, това е новото, което Кръщението ни носи: че животът ни принадлежи на Христос, а не повече на нас самите. Именно затова не сме сами дори в смъртта, а сме с Него, Който винаги е жив. В Кръщението ние заедно с Христос вече извървяваме едно космическо пътуване чак до дълбините на смъртта. Придружавани от Него, дори нещо повече – приети от Него в любовта Му, ние се освобождаваме от страха. Където и да отидем, Той ни обгръща и ни води – Той, Който е Самият Живот.
Но да се върнем към нощта на Велика Събота. В „Credo“ по отношение на Христовото пътуване изповядваме следното: „Слезе в ада“. Какво се е случило там? Тъй като не познаваме света на смъртта, можем да си представим процеса на преодоляването й единствено чрез образи, които обаче си остават несъвършени. Но въпреки цялото си несъвършенство, те ни помагат да разберем нещо за тайната. Литургията отнася към слизането на Исус в нощта на смъртта думите на Псалм 23 [24]: „Повдигнете, порти, горнището си, повдигнете се, древни порти!“ Вратата на смъртта е затворена, никой не може да се върне оттам. Никой няма ключ за тази желязна порта. Христос обаче притежава ключ за нея. Неговият Кръст разтваря широко вратите на смъртта, непреодолимите порти. Те не са вече непревзимаеми. Неговият Кръст, радикалността на любовта Му, са ключът, който ги отваря. Пасхалните икони на Източната Църква показват как Христос влиза в света на мъртвите. Дрехата Му е светлина, защото Бог е светлина. „Нощта за Тебе е светла като ден, и тъмата – като светлина“ (ср. Пс. 138 [139], 12). Исус, Който влиза в света на мъртвите, носи Своите стигмати. Неговите рани, Неговите страдания са станали мощ. Те са любов, която побеждава смъртта. Той среща Адам и всички хора, които чакат в нощта на смъртта. При вида им ни се струва, че чуваме молитвата на Йона: „Извиках из утробата на преизподнята – и Ти чу гласа ми“ (Йона 2, 3). Във Въплъщението Божият Син става едно човешко същество с Адам. Но единствено в момента, когато осъществява върховния акт на любовта, спускайки се в нощта на смъртта, Той осъществява напълно пътуването на Въплъщението. Чрез смъртта Си Той взема за ръка Адам, всички хора, които са в очакване, и ги повежда към светлината.
Сега обаче някой би могъл да запита: Какво означава този образ? Но какво е новото, случило се наистина чрез Христа? Нали човешката душа е сама по себе си безсмъртна – какво е тогава новото, донесено от Христа? Да, душата е безсмъртна, защото човекът по особен начин се намира в мислите и в любовта на Бога, дори след своето грехопадение. Но силите му не достигат, за да се издигне до Бога. Ние нямаме криле, които да ни отнесат на такава висота. Нищо обаче не може да удовлетвори човека навеки, освен това – да бъде с Бога. Вечността без това единство би била наказание. Човекът не успява да се издигне до висините, но копнее за тях: „От дълбините към Теб викам …“ Само възкръсналият Христос може да ни отведе до единството с Бога – там, където собствените ни сили не могат да ни отведат. Той наистина поема загубената Си овца на рамене и я отнася вкъщи. Вкопчили се в Неговото тяло, ние живеем, и в общение с Неговото тяло достигаме до сърцето на Бога. Само така смъртта бива победена, ние ставаме свободни и животът ни е надежда.
Именно това е ликуването на Пасхалното Бдение: ние сме свободни! Чрез Възкресението на Исус любовта се разкрива като по-силна от смъртта, по-силна от злото. Любовта Го кара да слезе в ада и същевременно тя е силата, с която го напуска. Силата, с която ни взема със Себе Си. Единни с любовта Му, носени на крилете на любовта, като обичащи хора, и ние слизаме заедно с Него в мрака на света, знаейки, че именно така и ще се възнесем заедно с Него. Затова нека се помолим през тази нощ:Господи, покажи и сега, че любовта Ти е по-силна от омразата. Че е по-силна от смъртта. Слез в нощите и в ада на нашата съвременност и хвани за ръка онези, които Те очакват. Отведи ги при светлината! Бъди с мен в моите тъмни нощи и изведи ме навън! Помогни ми, помогни ми да се спусна с Тебе в мрака на онези, които са в очакване, които викат от дълбините към Тебе! Помогни ни да носим там Твоята светлина! Помогни ни да стигнем до онова „да“ на любовта, която ни помага да слизаме надолу и по този начин да се възкачваме заедно с Тебе! Амин.
Коментари
Няма добавени коментари!