5 април – ВЕЛИКИ ЧЕТВЪРТЪК

Четива:
Изход 12, 1-8.11-14
Псалм 115
1 Коринтяни 11, 23-26
Йоан 13, 1-15

 

Проповед на Папа Бенедикт XVI на Литургията за Велики Четвъртък в Базиликата „Свети Йоан Латерански“ в Рим – 5 април 2007 г.

Скъпи братя и сестри,

В четивото от Книгата Изход, което току що чухме, е описано честването на Пасхата Израилева по начина, по който Мойсеевият Закон й дава задължителна форма. В самото си начало тя най-вероятно е била номадски пролетен празник. За Израил обаче тя се е превърнала в празник на възпоминание, на благодарност, и в същото време – на надежда. Централно място в пасхалната вечеря, приготвена по точно определени литургични правила, има агнето, като символ на освобождението от Египетското робство. Затова пасхалната haggadah е интегрална част от яденето на агнеца: тя е разказ, който възпоминава факта, че Самият Бог е освободил Израил „с вдигната десница“. Той, тайнственият и скрит Бог, се е разкрил като по-силен от фараона с цялата мощ, която онзи е имал на свое разположение. Израил не е трябвало да забравя, че Бог лично се е заел да ръководи историята на Своя народ и че тази история постоянно намира основата си в общението с Бога. Израил не е трябвало да забравя за Бога.

Възпоминателните думи са били придружавани от думи на възхвала и благодарност, почерпени от Псалмите. Благодарността и благослова към Бога са достигали своя връх в berakha, която дума на гръцки се превежда като eulogia или eucharistia: благославянето на Бога става благослов за онези, които Го благославят. Дареното на Бога се завръща при човека като благослов. Всичко това е изграждало мост от миналото към настоящето и от настоящето – към бъдещето: защото още не е било осъществено освобождението на Израил. Той все още е страдал като малък народ, оказал се на кръстопът между велики сили. Затова възпоминанието с благодарност на действията на Бога в миналото е било едновременно и молба, и надежда: Изпълни докрай започнатото от Тебе! Дари ни дълго чаканата победа!

Тази вечеря, изпълнена с толкова смисъл, Исус отслужва заедно с учениците Си в навечерието на Своите Страдания. Този е контекстът, в който трябва да разберем новата Пасха, която Той ни е дарил в Светата Евхаристия. В разказите на евангелистите съществува видимо различие между Евангелието според Йоан, от една страна, и онова, което ни предават, от друга страна, Матей, Марко и Лука. Съгласно Йоан, Исус умира на кръста точно в момента, в който в Храма заколват пасхалните агнета. Неговата смърт съвпада с жертвоприношението на агнетата. Което обаче означава, че Той е умрял в навечерието на Пасхата и,  следователно, не е могъл лично да отслужи пасхалната вечеря – така поне излиза на пръв поглед. Според трите синоптични Евангелия обаче, Тайната Вечеря на Исус е била пасхална вечеря, в чиято традиционна форма Той привнася новото: дара на Своето Тяло и Своята Кръв. Това противоречие изглеждаше непреодолимо само до преди няколко години. Повечето екзегети бяха на мнение, че Йоан не е искал да ни съобщи истинската историческа дата на смъртта на Исус, а е избрал една символична дата, за да прояви по този начин най-съкровената истина: че Исус е новият и истински Агнец, пролял кръвта Си за всички нас.

Откриването на писанията от Кумран обаче ни отведе междувременно до едно убедително възможно разрешение на тови проблем, което, макар все още да не е прието от всички, притежава една висока степен на вероятност. Сега вече можем да твърдим, че казаното от Йоан е исторически точно. Исус наистина пролива кръвта Си в навечерието на Пасхата, в часа на заколването на агнетата. Той обаче е чествал Пасхата с учениците Си най-вероятно според календара на Кумран, т. е. един ден преди това. Празнувал я е без агне, както общността от Кумран, която не е признавала Храма на Ирод и е очаквала новия Храм. Исус, следователно, е отпразнувал Пасхата без агне – но не, не без агне: на мястото на агнето Той е дарил Сам Себе Си, Своето Тяло и Своята Кръв. Така е антиципирал смъртта Си по начин, съвпадащ с казаното от Него: „Никой не Ми отнема живота, но Аз Сам от Себе Си го давам“ (Йоан 10, 18). В момента, в който дава на учениците Си Своето Тяло и Своята Кръв, Той осъществява наистина казаното от Него. Сам принася в жертва живота Си. Само така древната Пасха получава истинския си смисъл.

Свети Йоан Златоуст някога бе написал в евхаристичните си катехизиси: Какво говориш, Мойсей? Нима кръвта на едно агне може да очисти хората? Да ги спаси от смъртта? Как може кръвта на едно животно да очиства хората, да ги спасява, да има власт над смъртта? Фактически, – продължава Златоуст, – агнето можеше да бъде единствено символичен образ, и следователно – израз на очакването и на надеждата в Някого, Който ще съумее да осъществи онова, което жертвоприношението на едно животно не е можело да направи. Исус чества Пасхата без агне и без храм, но все пак не без агне и не без храм. Той Самият е бил очакваният Агнец, истинският Агнец, както бе предизвестил Йоан Кръстител в началото на публичното служение на Исус: „Ето Агнецът Божи, ето Онзи, Който отнема греховете на света!“ (Йоан 1, 29). Той също е и истинският Храм, живият Храм, в който живее Бог и в който можем да срещнем Бога и да Му се поклоним. Неговата Кръв, любовта на Оногова, Който е едновременно и Божи Син, и истински Човек, един от нас, може да спасява. Носталгичният жест, определено лишен от ефикасност, какъвто е било заколването на невинното и непорочно агне, намира отговор в Онзи, който за нас е станал едновременно и Агнец, и Храм.

В центъра на новата Пасха на Исус стои Кръстът. От него произтича новият дар, донесен от Исус. Затова Кръстът остава завинаги в Светата Евхаристия, в която заедно с Апостолите можем да честваме във всички времена новата Пасха. От Кръста Христов произтича дарът. „Никой не Ми отнема живота, а Аз Сам от Себе Си го давам“. Сега Той го дава на нас. Пасхалната haggadah, възпоминанието на спасителното действие на Бога, е станала възпоминание на Кръста и Възкресението на Христос – едно възпоминание, което не просто припомня миналото, а насочва вниманието ни към Христовото присъствие в любовта. Както и berekha, молитвата на благослов и благодарност на Израил, е станала нашето евхаристично честване, в което Господ благославя даровете ни – хляб и вино, – за да ни дари в тях Самия Себе Си. Да се молим Господ да ни помага да разбираме все по-дълбоко тази чудесна тайна, да я обичаме все повече, и в нея да обичаме все повече Него Самия. Да Го молим да ни привлича със Светото Причастие все повече към Себе Си. Да Го молим да ни помага да не пазим живота си само за себе си, а да го даряваме на Него, и така да действаме заедно с Него, та да помагаме на хората да намират живота – истинския живот, който може да дойде само от Оногова, Който Сам е Пътят, Истината и Животът. Амин.