4 април – ВЕЛИКА СРЯДА

Четива:
Исаия 50, 4-9а
Псалм 68
Матей 26, 14-25

 

Проповед на Папа Бенедикт XVI на Литургията на Маслата в Базиликата „Свети Петър“ във Ватикана – Велики Четвъртък, 13 април 2006 г.

Скъпи братя в Епископата и в Свещенството,

Скъпи братя и сестри,

Велики Четвъртък е денят, в който Господ дава на Дванадесетте свещеническата задача до завръщането Му да отслужват с хляба и виното Тайнството на Неговото Тяло и Кръв. На мястото на пасхалния агнец и на всички жертвоприношения на Стария Завет идва дарът на Неговото Тяло и Неговата Кръв – дарът на Самия Него. Новият култ се основава върху факта, че Бог преди всичко прави дар за нас и ние, изпълнени с този дар, ставаме Негови: творението се завръща при Твореца. Така и свещенството се превръща в нещо ново: то не е вече наследствено, а се осъществява в тайната на Исус Христос. Той винаги е Онзи, Който дарява и ни въздига към Себе Си. Само Той може да каже: „Това е Моето Тяло; това е Моята Кръв“. Тайната на свещенството на Църквата се крие във факта, че ние, нещастните човешки същества, поради Тайнството можем да говорим от името на Неговото „Аз“: in persona Christi. Той желае да осъществява Своето свещенство чрез нашето свещенство. Тази вълнуваща тайна, до която се докосваме отново при всяко отслужване на Тайнството, ние възпоминаваме по особен начин на Велики Четвъртък. За да не може ежедневието да похабява онова, което е велико и тайнствено, имаме нужда от едно особено завръщане към онзи час, в който Той положи ръцете Си над нас и ни направи участници в Своята тайна.

Затова нека размислим отново над знаците, чрез които ни е било дадено Тайнството. В центъра му е много древният жест на полагането на ръцете, с който Той ме прие под своя власт, като Ми каза: „Ти си под закрилата на ръцете Ми. Ти си под закрилата на сърцето Ми. Пазя те между дланите Си и така Ти се намираш в безкрая на любовта Ми. Остани в ръцете Ми и дай Ми твоите ръце“.

Да си спомним след това, че ръцете ни са били помазани с елей, който е знак на Светия Дух и на силата Му. Защо именно ръцете?  Ръката е инструментът на човешкото действие. Тя е символ на способността на човека  да въздейства на света, като  го „държи в ръцете си“. Господ ни е дал ръцете и сега желае те да станат Негови. Иска те да не бъдат повече инструмент, с който да завладяваме нещата, хората, света, за да ги сведем до наше притежание, а точно обратното – да предават божественото докосване, като се разтварят в служба на любовта Му. Иска те да станат инструмент на служение и следователно – израз на мисията на цялата човешка личност, която става Негов гарант и Го отнася на хората. Ако ръцете на човека по символичен начин изразяват неговите способности, и в частност – техническите му умения като мощ, с която да бъде управляван светът, тогава помазаните ръце трябва да бъдат знак на човешката способност да дарява, на креативността му при въздействието върху света с любов – и затова имаме такава нужда от Светия Дух. В Стария Завет помазанието е знак за издигане в някакво служение: царят, пророкът, свещеникът вършат и даряват много повече от онова, което е по силите им. По определен начин те биват лишени от същността си в името на тяхното служение, в което се поставят на разположение на Някой по-велик от тях. Ако Исус се представя в днешното Евангелие като Божи Помазаник – Христос, то е, защото с това иска да ни каже, че изпълнява мисията, получена от Неговия Отец, в единство със Светия Дух, и по този начин дарява на света една нова царственост, едно ново свещенство, един ново пророческо служение – изразяващо се не търсене на себе си, а в живот за Онзи, заради Когото е бил създаден светът. Да поставим днес отново ръцете си на Негово разположение и да го помолим винаги да ни държи за ръка и да ни води.

В тайнството на ръкополагането, извършено от Епископа, Сам Господ е положил на нас ръцете Си. Този сакраментален знак е израз на един цял начин на съществуване. Веднъж и ние, като първите ученици, сме срещнали Господа, и сме чули думите Му: „Следвай Ме!“ Може би в началото сме тръгнали след Него малко несигурно, може би сме се обръщали назад и сме се питали дали този път е наистина нашият. И някъде по пътя може би сме имали опита на Петър след чудния улов на риба, тоест – може би сме се уплашили от Неговото величие, от величието на задачата и от ограничеността на нашата бедна личност, и сме пожелали да се върнем назад: „Господи, иди си от мен, защото съм грешник!“ (Лука 5, 8). Но тогава Той в голямата Си доброта ни е вземал за ръка, привличал ни е към Себе Си и ни е казвал: „Не бой се! Аз съм с тебе. Няма да Те оставя, и ти също няма да Ме оставиш!“ Може би неведнъж на всекиго от нас се е случвало онова, което се е случило с Петър, когато, вървейки по водата към Господа, внезапно си дава сметка, че вълните не го удържат и че потъва. И като Петър сме викали: „Господи, спаси ме!“ (Мат. 14, 30). Виждайки как беснеят стихиите, сме се питали как сме могли да преминем през ревящите и пенещи се вълни на миналия век и на миналото хилядолетие? Но тогава сме поглеждали към Него …, и Той ни е хващал за ръка и ни е давал ново, „особено тегло“: една лекота, която зависи от вярата и ни тегли към висините. След това ни подава десница, която ни подкрепя и ни води. Той ни помага. Да обръщаме винаги поглед към Него и да протягаме към Него ръце. Да се оставяме ръката Му да ни хване, и тогава няма да потънем, а ще служим на живота, който е по-силен от смъртта, и на любовта, която е по-силна от омразата. Вярата в Исус, Сина на живия Бог, е средството, благодарение на което отново и отново поемаме ръката на Исус и чрез което той ни хваща за ръка и ни води. Една моя любима молитва е онази молба, която Литургията ни предписва преди Причастието: “ … не позволявай никога да се отделя от Тебе“. Да се молим да не отпаднем никога от общението с Неговото Тяло, със Самия Христос. Да не отпаднем никога от Евхаристичната тайна. Да се молим Той да не пуска никога ръката ни.

Господ положи ръката Си върху нас. Значението на този жест Той изрази с думите: „Не ви наричам вече слуги, защото слугата не знае какво върши господарят му. А ви нарекох приятели, защото ви казах всичко, което съм чул от Отца Си“ (Йоан 15, 15). Не ви наричам вече слуги, а приятели: именно в тези думи бихме могли да видим установяването на свещенството. Господ ни прави Свои приятели: поверява ни всичко; поверява ни Себе Си, така че да можем да говорим от Негово име – „in persona Christi capitis“. Какво доверие! Той наистина се поверява в ръцете ни. Всички знаци на свещеническото ръкоположение са в основата си проява на това Слово: полагането на ръцете; връчването на книгата – на Неговото Слово, което Той поверява на нас; връчването на чашата, с което ни се предава Неговата най-дълбока и лична тайна. Във всичко това участва и способността да се снемат греховете: чрез нея Той ни позволява да участваме в Неговото отношение към вищетата на греха и към целия мрак на света, и ни дава ключ в ръцете, за да отваряме вратите към дома на Отца. Не ви наричам вече слуги, а приятели. Това е дълбокото значение на свещенството: да станем приятели на Исус Христос. За това приятелство трябва да работим все повече и всеки ден. Приятелството означава общност в мисленето и във волята. Трябва да се упражняваме в тази общност в мисленето с Исус, ни казва Свети Павел в Посланието до Филипяни (ср. 2, 2-5). Тази общност в мисленето не е само интелектуална, а е и общност на чувствата и на желанията, а оттук – и на действията. Което означава, че трябва да опознаваме Исус все по-дълбоко, като Го слушаме, като живеем с Него, като сме винаги близо до Него. Да Го слушаме – в lectio divina, тоест – като четем Светото Писание не по академичен , а по духовен начин. Така ще се научим да се срещаме с Исус, Който присъства в него и Който ни говори. Трябва да мислим и да разсъждаваме над думите Му и над поведението ни пред Него и с Него. Четенето на Светото Писание е молитва, трябва да бъде молитва – трябва да произтича от молитвата и да води към нея. Евангелистите ни разказват, че Господ постоянно – за цели нощи- се е оттеглял „на планината“, за да се моли сам. От тази „планина“ се нуждаем и ние: тя е вътрешна височина, която трябва да изкачим – планината на молитвата. Само така се развива приятелството. Само така бихме могли да развиваме нашето свещеническо служение, само така ще можем да носим Христос и Неговото Евангелие на Хората. Активизмът сам по себе си може да бъде дори героичен. Но в крайна сметка чисто външното действие остава безплодно и губи своята ефикасност, ако не се поражда от дълбоко вътрешно общение с Христос. Времето, което отделяме за това общение, е наистина време за пасторална активност, за истинска пасторална активност. Свещеникът трябва да бъде преди всичко човек на молитвата. В своя френетичен активизъм светът често губи ориентация. Действията и способностите му стават деструктивни, ако намалее силата на молитвата, от която извират водите на живота, способни да напоят сухата земя.

Не ви наричам вече слуги, а приятели. Същността на свещенството е, че сме приятели на Исус Христос. Само така можем да говорим наистина in persona Christi, макар вътрешното ни отдалечаване от Христос да не отменя валидността на Тайнството. Да си приятел на Исус, да си свещеник означава да си човек на молитвата. Така Го познаваме и губим незнанието на обикновени слуги. Така се учим да живеем, да страдаме и да действаме с Него и за Него. Приятелството с Исус означава винаги приятелство и с онези, които са Негови. Можем да бъдем приятели на Исус единствено в общение с целия Христос – с Главата и с Тялото, в клонестата лоза, която е Църквата, оживявана от своя Господ. Само в нея, благодарение на Господа, Светото Писание е живо и актуално Слово. Без живия субект на Църквата, който е във вековете, Библията би се раздробила на отделни, често хетерогенни писания и така би се превърнала в книга от миналото. В настоящето тя е красноречива само там, където има „Присъствие“ – там, където Христос остава винаги наш съвременник: в тялото на Светата Църква.

Да бъдеш свещеник означава да станеш приятел на Исус Христос; при това все повече, с цялото си съществуване. Светът се нуждае от Бога – не от какъвто и да е бог, а от Бога на Исус Христос, от Бога, станал плът и кръв, Който ни е обикнал дотам, че да умре за нас, Който е възкръснал и е създал в Себе Си място за човека. Този Бог трябва да живее в нас и ние в Него. Това е нашето свещеническо призвание: само така действията ни като свещеници могат да принасят плод. Бих искал да завърша тази проповед с думите на Андреа Санторо – онзи свещеник от Римската Епархия, който бе убит в Трабзон, докато се молеше. Кардинал Че ни ги каза по време на духовните упражнения. Тези думи гласят: „Аз съм тук, за да живея сред тези хора и да позволя на Исус да прави същото,  като Му заема тялото си … Ставаме годни за спасението, само като предоставяме собствената си плът. Можем да понесем злото в света и да споделим болката, само като ги приемаме в плътта си, изцяло, както стори това Исус“. Исус прие нашата плът. Да Му дадем и ние своята – по този начин Той ще може да дойде в света и да го промени. Амин.