4 март – II Неделя на Великия Пост

Четива:
Битие 22, 1-2.9а.10-13.15-18
Псалм 115
Римляни 8, 31б-34
Марко 9, 2-10

 

Катехизис на Папа Бенедикт XVI по време на Генералната Аудиенция на площад „Свети Петър“ във Ватикана – 11 май 2011

ЧОВЕКЪТ В МОЛИТВА (2)

Скъпи братя и сестри,

Днес бих желал да продължа размишленията си над това, как молитвата и религиозното чувство са свързани с човека през цялата му история.

Ние живеем в епоха, в която са ясно видими знаците на секуларизма. Като че ли Бог е изчезнал от хоризонта на много хора или е станал реалност, към която мнозина остават безразлични. Същевременно виждаме обаче много знаци, които ни разкриват събуждане на религиозното чувство, преоткриване на значението на Бога в живота на човека, желание за духовност, за преодоляване на чисто хоризонталното, материалното възприемане на човешкия живот. Ако се обърнем към съвременната история, ще видим, че не се е осъществило предвиждането на онези, които в епохата на Просвещението бяха предсказали изчезването на религиите и възхваляваха една абсолютна религия, откъсната от вярата – една религия, която да прогони мрака на религиозните догми и да унищожи „света на свещеното“, връщайки на човека неговата свобода, достойнство и независимост от Бога. Опитът на миналия век с неговите две трагични световни войни, постави в състояние на криза онзи прогрес, който автономният разум, човекът без Бог, си мислеше, че може да гарантира.

Катехизисът на Католическата Църква казва: „Чрез Сътворението Бог извиква всяко същество от небитието към битие … Дори след като загуби подобието с Бога чрез греха, човекът остава подобие на своя Създател. Той пази желанието на Този, който го вика към съществуване. Всички религии свидетелстват, че у хората съществува това най-важно търсене“ (n. 2566). Можем да кажем – както показах това в предишния катехизис,  – че и в най-отдалечените от наши дни времена не е имало велика цивилизация, която да не е била религиозна.

Човекът е религиозен по природата си. Той е homo religiosus (религиозен човек), така, както е homo sapiens (мислещ човек) и homo faber (творящ човек). „Стремежът към Бога, – казва още Катехизисът, – е вписан в човешкото сърце, защото човекът е създаден от Бога и за Бога“ (n. 27). Образът на Твореца е отпечатан в същността му и той изпитва нужда да намери светлина, за да получи отговор на въпросите, засягащи съкровения смисъл на действителността – отговор, който не може да намери в себе си, в прогреса, в емпиричната наука. Homo religiosus не е характерен единствено за древните времена, той изпълва цялата история на човечеството. Във връзка с това, богатата сфера на човешкия опит познава възникването на най-различни форми на религиозност, в опит да се отговори на желанието за пълнота и щастие, на нуждата от спасение, на търсенето на смисъла. „Дигиталният“ човек, също като човека от пещерите, търси в религиозния опит път, по който да преодолее своята ограниченост и да осигури временния си престой на земята. Защото животът без трансцендентален хоризонт не би могъл да има смисъл и щастието, към което всички ние се стремим, се проектира спонтанно към бъдещето, към едно „утре“, което тепърва предстои да се осъществи. Вторият Ватикански Събор в Декларацията „Nostra aetate“ подчертава това и го синтезира по следния начин: „Хората очакват от различните религии отговор на неясните загадки на човешкото положение, които и вчера, и днес дълбоко смущават човешкото сърце: Какво е човекът? Какви са смисълът и целта на нашия живот? Какво е добро и какво е грях? Какви са произходът и целта на страданието? Какъв е пътят за постигане на истинското щастие? Какво е смърт, какво е съд и какво е наказание след смъртта? И накрая – каква е последната и неописуема тайна, обгърнала нашето съществуване, от която произхождаме и към която се стремим?“ (n.1). Човекът знае, че не може да отговори сам на фундаменталната си нужда да разбира. Тъй като се е лъгал и все още се лъже, че е самодостатъчен, той е придобил опита, че не е достатъчен сам за себе си. Изпитва нужда да се отвори към другия, към нещо или към някого, който може да му дари онова, което му липсва.

Човекът носи в себе си жажда за безкрая, носталгия по вечността, търсене на красотата, желание за любов, нужда от светлина и истина, които да го заведат при Абсолюта. Човекът носи в себе си желанието за Бога. И знае по какъв начин да се обърне към Бога – знае, че може да Го моли. Свети Тома Аквински, един от най-големите богослови в историята, дефинира молитвата като „израз на желанието, което човекът има за Бога“. Това влечение към Бога, което Сам Бог е заложил в човека, е душата на молитвата, която след това се облича в така различни форми и изрази – съгласно историята, времето, момента, благодатта, дори греха на молещия се. Историята на човека познава различни форми на молитва, защото той е имал различни начини на отваряне към Другия и към Отвъдното – така че можем да определим молитвата като опит, присъстващ във всяка религия и култура.

И наистина, скъпи братя и сестри, както видяхме миналата сряда, молитвата не е свързана с някакъв определен контекст, а я откриваме вписана в сърцето на всяка личност и на всяка цивилизация. Естествено, когато говорим за молитвата като за опит на човека като такъв, за homo orans (молещ се човек), нужно е да имаме предвид, че преди да стане поредица от практики и формули, тя е вътрешна нагласа, начин да се застане пред Бога, преди да се извършат култови действия и да се произнесат думи. Молитвата има свой център и се корени в най-съкровените дълбини на човешката личност. Затова не е лесно да бъде дешифрирана и по същата причина може да бъде разбрана зле или да стане обект на мистифициране. В този смисъл можем да кажем, че е трудно да се молим. Защото молитвата е място на благодарност, на стремеж към Незримото, Неочакваното и Непостижимото. Затова за всички опитът от молитвата е предизвикателство, „благодат“, която трябва да просим, дар на Оногова, към Когото се обръщаме.

Във всяка историческа епоха чрез молитвата човекът е изразявал себе си и своето положение спрямо Бога, тръгвайки от Бога и приемайки установения от Бога ред. Уверявал се е, че е творение, което се нуждае от помощ, защото е неспособно само да си осигури пълнота на своето съществуване и на своята надежда. Философът Лудвиг Витгенщайн напомняше, че „да се молиш означава да чувстваш, че смисълът на света е извън света“. В динамиката на отношенията с Оногова, Който дава смисъл на съществуването – с Бога, молитвата сред типичните си изразни средства съдържа и жеста на колениченето. Този жест носи в себе си една радикална амбивалентност: защото мога да бъда принуден да коленича – и това ще изразява състояние на нищета и робство, но мога и да коленича спонтанно, декларирайки своята ограниченост и следователно: нуждата си от някой Друг. На Него казвам, че съм слаб, че съм нуждаещ се, че съм грешник. Чрез опита на молитвата човешката личност изразява цялото си себесъзнание, всичко, което е успяла да разбере за своето съществуване, и наред с това насочва изцяло себе си към Оногова, пред Когото стои; отправя душата си към Онзи Учител, от Когото очаква да изпълни най-съкровените й желания и да получи помощ, за да преодолее нищетата на своя живот. В това гледане към Другия, в това проектиране „отвъд“, се крие същността на молитвата като опит от една реалност, която отхвърля сетивното и случайното.

Само в Бога, който се разкрива, обаче, човешкото търсене намира пълното си осъществяване. Молитвата, която е отваряне и издигане на сърцето към Бога, по този начин става лична връзка с Него. И дори човекът да забрави своя Създател, живият и истински Бог не престава да зове пръв човека към тайнствена среща в молитвата. Както казва Катехизисът: „Това действие на любовта на Бога, Който е верен, е винаги първо в молитвата; действието на човека е винаги отговор. Както Бог се открива постепенно на човека и открива човека на самия него, молитвата се явява като взаимен призив, драма на Завета. Чрез думите и делата тази драма обвързва сърцето. Тя се разкрива през цялата история на Спасениета“ (n. 2567).

Скъпи братя и сестри, да се научим да се спираме все повече пред Бога – пред Бога, Който ни се е открил в Исус Христос. Да се научим да разпознаваме в мълчанието, в най-съкровеното, което носим в нас, Неговия глас, който ни зове и ни води към същността на нашето съществувани, към източника на живота, към извора на спасението, за да ни помогне да преодолеем ограниченията на нашия живот и да се отворим към измерението на Бога и към връзката с Него, Който е Безкрайна Любов. Благодаря.