12 февруари – VI Неделя през годината

Четива:
Левит 13, 1-2.45-46
Псалм 31
1 Коринтяни 10, 31-11, 1
Марко 1, 40-45

 

Катехизис на Папа Бенедикт XVI по време на генералната Аудиенция на площад „Свети Петър“ във Ватикана - 7 септември 2011 г.

„СТАНИ, ГОСПОДИ, СПАСИ МЕ!“: Псалм 3

Скъпи братя и сестри,

Днес подновяваме Аудиенциите на площад „Свети Петър“, и в „школата за молитва“, която изживяваме заедно по време на тези Катехизиси в сряда, бих искал да започна с размишление над някои Псалми, които, както казах през юни, са „книга за молитва“ в най-точния смисъл на думата. Първият Псалм, на който ще се спра, е Псалм -  вопъл и моление, изпълнен с дълбоко доверие, в който сигурността за Божието присъствие е в основата на молитвата, породена от ситуацията на изключително затруднение, в която се намира молещият се. Става дума за Псалм 3, отнасян от еврейската традиция към Давид, в момента, когато бяга от сина си Авесалом (ср. ст. 1). Това е един от най-драматичните и болезнени епизоди в живота на царя, когато синът му узурпира неговия трон и го принуждава да напусне Йерусалим, за да спасява живота си (ср. 2 Сам. 15 сл.). Ситуацията на опасност и тревога, изживявана от Давид, е в основата на тази молитва и помага тя да бъде разбрана. Тази е характерната ситуация, при която този Псалм може да бъде рецитиран. Във вика на Псалмиста всеки човек ще разпознае чувствата на болка, горчивина, и заедно с това – упование в Бога, които, според библейския разказ, са придружавали бягството на Давид от светия град.

Псалмът започва с призоваване на Господа:

„Господи, колко се умножиха враговете ми!

Мнозина въстават против мене.

Мнозина казват за душата ми:

за него няма спасение в Бога!“ (ст. 2-3).

Поради това описанието, което молещият се прави на ситуацията, е изпълнено с изключително драматични тонове. Три пъти се подчертава идеята за множество – „многобройни“, „мнозина“, „колко много“ – думи, които в оригиналния текст имат един и същ еврейски корен, като подчертават още повече размерите на опасността чрез отекващите като удари от чук повторения. Това подчертаване на броя и силата на враговете служи, за да изрази усещането на Псалмиста за пълна диспропорция между него и преследвачите му – диспропорция, която обяснява и оправдава спешната му нужда от помощ: потисниците са много, те вземат надмощие, докато молещият се е сам и беззащитен, в плен на своите нападатели. И все пак първата дума, произнесена от Псалмиста, е: „Господи!“ – викът му за помощ започва с призоваване на Бога. Множество го заплашва и се надига срещу него, предизвиквайки страх, който увеличава заплахата, прави я да изглежда по-голяма и заплашителна. Но молещият се не позволява това видение на смъртта да го победи, запазва ненарушена връзката си с Бога на живота и се обръща най-напред към Него, за да търси помощ. Враговете му обаче се опитват да прекъснат дори тази връзка с Бога и да разрушат вярата на своята жертва. Те му внушават, че Бог е невъзможно да бъде намерен; твърдят, че дори Бог не може да го спаси. Агресията, следователно, не е само физическа – тя има и духовни измерения: „Господ не може да го избави“ – казват те – и така атакуват най-съкровеното в духа на Псалмиста. това е най-голямото изкушение, на което е подложен Псалмистът: изкушението да загуби вярата си, упованието си в близостта на Бога. Праведникът обаче устоява в това най-голямо изпитание, остава твърд във вярата си и сигурен в истината, с пълно доверие в Бога – и именно по този начин намира живота и истината. Мисля, че тук Псалмистът е много близо до нас: при толкова много проблеми и ние сме изкушавани да смятаме, че може би дори Бог не може да ни спаси, че не ни познава, че може би няма сили за това. Изкушението срещу вярата е най-страшната агресия на врага, и ние трябва да й устоим, за да открием Бога и да намерим живота.

Молещият се от нашия Псалм, следователно, е призван да отговори с вяра на атаките на нечестивците. Враговете, – както казах, – отричат, че Бог може да му помогне. Той, обаче, Го призовава, вика Го по име: „Господи!“, и след това се обръща към Него с доверие, на „Ти“, което изразява силна и здрава връзка и съдържа сигурност в Божия отговор:

„Но Ти, Гокподи, си щит пред мене,

моя слава, и Ти въздигаш главата ми.

с гласа си викам към Господа,

и Той ме чува от светата Си планина“ (ст. 4-5).

Тук образът на враговете изчезва – те не побеждават, защото онзи, който вярва в Бога, е сигурен, че Бог е негов приятел. Остава само онова „Ти“ на Господа: на „мнозината“ се противопоставя само Един, но много по-велик и по-могъщ от многото врагове. Господ е помощ, защита, спасение; като щит закриля оногова, който Му се уповава, и прави да се издигне главата му като израз на триумф и победа. Човекът не е повече сам, враговете не са непобедими, както са изглеждали, защото Господ чува вика на потиснатия и му отговаря от мястото на Своето присъствие – от светата Си планина. Човекът вика в своята тревога, когато е в опасност, когато изпитва болка. Човекът моли за помощ, и Бог отговаря. Тази взаимна връзка между човешкия вопъл и Божия отговор е диалектиката на молитвата и ключът към разчитането на цялата история на спасението. викът изразява нуждата от помощ и е насочен към верността на другия. „Да се вика“ означава да се изрази вярата в близостта и в готовността на Бога да отговори. Молитвата изразява сигурност във вече изпитаното  Божие присъствие, в което се вярва и което се проявява в пълнотата си в спасителния отговор на Бога. Това е най-важното: в нашата молитва да бъде водеща, да е налице сигурността в Божието присъствие. Така Псалмистът, който чувства, че го дебне смъртта, изповядва вярата си в Бога на живота, който го обгръща като щит и го прави неуязвим. И той, който е смятал, че загива, може да издигне глава, понеже Господ го спасява. Молещият се – заплашван и поругаван, се радва, защото Бог е неговата прослава.

Отговорът на послушалия молитвата Бог дарява на Псалмиста пълна сигурност. Сложен е край на страха, а викът му утихва в мир, в дълбоко вътрешно спокойствие:

„Лягам, спя и ставам,

защото Господ ме закриля.

Няма да се уплаша от десетки хиляди люде,

които отвред са се опълчили против мене“ (ст. 6-7).

Макар да е в опасност и да води битка, молещият се може да заспива спокойно. Той показва неоспоримо поведение на доверчиво себеотдаване. Около него се събират противниците му, обсаждат го, много са, надигат се срещу него, осмиват го и се опитват да го повалят, но той си ляга и спи – спокоен и ведър, сигурен в Божието присъствие. А на разсъмване намира Бог отново до себе си – като Страж, Който не спи (ср. Пс. 121, 3-4 ), закриля го, държи го за ръка и не го изоставя никога. Страхът от смъртта е победен от присъствието на Оногова, Който не умира. И именно нощта, изпълнена с атавистични страхове, болезнената нощ на самотата и на тревожното очакване, сега се преобразява: онова, което предизвиква смърт, става присъствие на Вечния.

На видимото, масирано, страшно нападение се противопоставя с цялата си непобедима мощ невидимото Божие присъствие. И след като изразява доверието си, Псалмистът отправя отново към Него своята молитва: „Стани, Господи! Спаси ме, Боже мой!“ (ст. 8а). Нападателите „въстават“ (ср. ст. 2) срещу своята жертва. Но Онзи, Който „ще се надигне“, е Господ, и това ще стане, за да ги разгроми. Бог ще го спаси, отговаряйки на вика му. затова Псалмистът завършва с картината на освобождението от смъртната опасност и от изкушението, което може да тласне към гибел. След молбата, отправена към Господа да стане и да го спаси, молещият се описва Божията победа. Враговете, с тяхното неправедно и жестоко потисничество са символ на всичко, което се противопоставя на Бога и на Неговия спасителен план, биват разбити. Поразени, те не ще могат вече да атакуват с разрушително насилие и не ще могат повече да сеят злото на съмнението в Божието присъствие и действие. Тяхната несмислена и богохулна реч е прекратена и сведена до мълчание пред спасителната намеса на Господа (ср. ст. 8бв). Така Псалмистът може да завърши молитвата си с една фраза с литургичен характер, която чества с благодарност и хвала Бога на живота: „От Господа е спасението, върху Твоя народ е Твоето благоволение“ (ст. 9).

Скъпи братя и сестри, псалм 3 ни представя една молитва, изпълнена с доверие и утеха. Молейки се с този Псалм, ние можем да направим наши чувствата на Псалмиста – образ на преследвания Праведник, достигнал своята завършеност в Исус. В болката, в опасността, в горчивината на неразбирането и обидата, нека словата на този Псалм отварят сърцата ни за крепката сигурност на вярата. Бог е винаги близо – и в трудностите, и в проблемите, и в мрачните моменти на живота. той изслушва, отговаря и спасява по Свой начин. Но трябва да можем да разпознаваме Неговото присъствие и да приемаме пътищата Му, като Давид в унизителното си бягство от сина си Авесалом, като преследвания праведник от Книгата Премъдрост, и накрая и по най-съвършен начин – като Господ Исус на Голгота. Защото когато в очите на нечестивците изглежда, че бог не се намесва, а Синът умира, именно тогава за всички вярващи се проявява истинската слава и окончателното осъществяване на спасението. Нека Господ ни дарява с вяра, да ни идва на помощ в нашата слабост и да ни направи способни да вярваме и да се молим при всяка тревога, в болезнените нощи на съмнението и в дългите дни на болката, като се предаваме с упование на Него, Който е наш „щит“ и наша „слава“. Благодаря.