5 февруари – V Неделя през годината

Четива:
Йов 7, 1-4.6-7
Псалм 146
1 Коринтяни 9, 16-19.22-23
Марко 1, 29-39

 

Катехизис на Папа Бенедикт XVI по време на Генералната Аудиенция на площад „Свети Петър“ във Ватикана – 5 октомври 2011 г.

ПСАЛМ 23

Скъпи братя и сестри,

Да се обърнеш с молитва към Господа – това е радикален акт на упование, изразяващ съзнанието, че се обръщаш към Бога, Който е добър, „човеколюбив и милосърден, дълготърпелив и богат на любов и вярност“ (Изх. 34, 6-7; Пс. 86, 15; ср. Йоил 2, 13; Бит. 4, 2; пс. 103, 8; 145, 8; Неем. 9, 7). Затова днес бих искал да размишляваме заедно с вас над един Псалм, изпълнен изцяло с упование, в който Псалмистът изразява ведрата си сигурност, че е воден и закрилян, че е защитен от всяка опасност, защото Господ е неговият Пастир. Става дума за Псалм 23 (22 според гръцко-латинската традиция) – текст, познат на всички и обичан от всички.

„Господ е моят Пастир, от нищо не се нуждая“: така започва тази прекрасна молитва, която черпи образите си от номадския пастирски начин на живот и от опита на взаимното опознаване, което се установява между пастира и овцете, събрани в малкото му стадо. Образът създава атмосфера на доверие, близост, нежност: пастирът познава всяка една от своите овце, вика ги по име и те го следват, защото го познават и му се доверяват (ср. Йоан 10, 2-4). Той се грижи за тях, пази ги като свои скъпоценности, готов е да ги брани, да им осигурява всичко необходимо, да прави така, че животът им да е спокоен. Нищо не им липсва, щом техният пастир е с тях. На този опит се позовава Псалмистът, когато нарича Бога свой Пастир и се оставя да бъде воден от Него на сигурни пасбища:

„Той ме настанява на злачни пасбища

и ме води на тихи води.

Подкрепя душата ми,

насочва ме по пътя на правдата

заради Своето име“ (ст. 2-3).

Пред очите ни се разкрива картина на зелени поляни и извори с бистра вода – мирен оазис, към който пастирът придружава стадото: символи на местата на живота, към които Господ води Псалмиста. Той се чувства като овцете, полегнали на тревата край извора, в състояние на почивка, а не на напрегнатост или на тревога, а доверчиви и спокойни, защото мястото е сигурно, водата е студена, а пастирът бди над тях. Да не забравяме, че сцената, описана в Псалма, се разиграва в земя, която в по-голямата си част е пустинна, изгаряна от палещо слънце, където близкоизточният пастир – полуномад обитава със стадото си в безводните полета, простиращи се край селата. Но пастирът знае къде да намери трева и прясна вода, които са жизненоважни. Знае как да заведе стадото до оазис, в който душата „укрепва“ и може да възстанови силите си и да се изпълни с нова енергия. за да продължи по пътя си.

Както казва Псалмистът, Бог го води към „злачни пасбища“, където всичко е в изобилие, всичко е дарено щедро. Щом Господ е Пастир, дори и в пустинята – място на пустош и смърт, не намалява сигурността му за едно радикално наличие на живот, така че може да каже: „От нищо не се нуждая“. Защото пастирът мисли в сърцето си за доброто на своето стадо, приспособява своя ритъм и изискванията си към тези на овцете си, пътува и живее с тях, води ги по „пътищата на правдата“ – онези, които са подходящи за тях, грижи се за техните, а не за своите нужди.  На първо място за него стои сигурността на стадото му, и като го води, той прави всичко, за да я осигури.

Скъпи братя и сестри, и ние, като Псалмиста, ако следваме „Добрия Пастир“, колкото и трудни, мъчителни или дълги да изглеждат пътищата на живота ни, дори често да минаваме през места – духовни пустини, безводни и изгаряни от унищожителен рационализъм, под водачеството на Добрия Пастир – Христос, ще бъдем сигурни, че вървим по „пътищата на правдата“ и че Господ е, Който ни води, винаги е близо до нас и никога не ще ни липсва нищо.

Затова Псалмистът може да говори за спокойствие и сигурност, без тревоги и страхове:

„Да тръгна и по долината на смъртната сянка,

няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мене.

Твоят жезъл и Твоята палица

ме успокояват“ (ст. 4).

Който върви с Господа, се чувства сигурен дори и из мрачните долини на страданието, безпокойството и всички човешки проблеми. Ти си с мене: тази е нашата сигурност, която ни крепи. Нощният мрак е страшен със своите променящи се сенки, с трудно доловимите опасности, с тишината си, изпълнена с неопределени шумове. Ако стадото върви след залез слънце, когато видимостта намалява, нормално е овцете да са неспокойни, има опасност да се препънат или да се отдалечат и да се изгубят. Съществува и опасност от възможни нападатели, които дебнат в мрака. Когато говори за „мрачна“ долина, Псалмистът използва един еврейски израз, който прави асоциация с мрака на смъртта, поради което долината, която трябва да се прекоси, е място на тревога, на ужасни заплахи, на смъртна опасност. Но въпреки това молещият се върви смело напред, без страх, защото знае, че Господ е с него. Това: „Ти си с мене“ изразява непоклатимо доверие и е синтез на опита от радикалната вяра. Божията близост преобразява действителността; мрачната долина губи своята заплашителност и всяка заплаха изчезва. и стадото може да напредва спокойно, придружавано от познатото почукване на палицата по земята, което бележи успокоителното присъствие на пастира.

С този успокоителен образ приключва първата част на Псалма и започва представянето на по-различна сцена. намираме се все още в пустинята, където пастирът живее със стадото си, но сега биваме отведени в една шатра, която се отваря за нас, за да ни приеме.

„Ти приготви пред мене трапеза

пред очите на враговете ми.

Помаза главата ми с елей;

чашата ми е препълнена“ (ст. 5).

Сега Господ е представен като Някой, Който приема молещия се със знаците на щедро и изпълнено с внимание гостоприемство. Божественият Домакин приготвя храна на „трапезата“ – термин, който на еврейски означава в първоначалното си значение животинска кожа, която простирали върху земята и на нея поставяли ястията за общия обяд. Това е жест на споделяне не само на храната, но и на живота; предложение за общение и приятелство, което създава връзки и изразява солидарност. Освен това, има го и щедрият дар на благоуханния елей, с който се помазва главата на госта и който лекува изгарянията от пустинното слънце, освежава и облекчава кожата и радва духа с аромата си. Пълната чаша, накрая, привнася усещането за празник с подбраното вино, споделено с голяма щедрост. Храна, елей, вино: това са даровете, които дават живот и радват, защото са нещо повече от най-необходимото, и изразяват безкористността и изобилието на любовта. Псалм 104 възвестява грижовната към всички доброта на Господа: „Ти правиш да расте трева за добитъка и злак за полза на човека, за да произведеш от земята храна, и вино, което укрепва сърцето на човека“ (ст. 14-15). Псалмистът е станал обект на такова внимание; представен е като пътник, намерил подслон в гостоприемна шатра, докато враговете му са принудени да се спрат и да гледат отдалече, без да могат да сторят нищо, защото онзи, на когото са гледали като на плячка, е станал свещен, неприкосновен гостенин. Този псалмист сме ние, ако наистина вярваме в общението с Христа. Когато Бог отваря шатрата Си, за да ни приеме, нищо не може да ни навреди.

А когато пътникът си тръгва, Божията закрила продължава да го придружава в пътуването му:

„Тъй благостта и милостта ще ме придружават

през всички дни на живота ми,

и аз ще пребъдвам в дома Господен

много дни“ (ст. 6).

Добротата и верността на Бога са свитата, която придружава Псалмиста, който излиза от шатрата и продължава пътя си. Но пътуването му придобива нов смисъл и се превръща в поклонничество към Храма Господен – святото място, където молещият се желае „да пребъдва“ завинаги и където желае „да се завърне“. Еврейският глагол, използван тук, означава „завръщам се“, но с малка промяна на гласните може да бъде възприет и като „обитавам“ – именно така го намираме в древните версии и в повечето съвременни преводи. И двата смисъла са приемливи: да се завърне в Храма и да обитава в него е желанието на всеки израилтянин, и да живее близо до Бога, в Неговото присъствие и доброта, е копнежът и носталгията на всеки вярващ: да може да живее наистина там, където е Бог – близо до Него. Следването на Пастира води към Неговия дом, и тази е целта на всяко пътуване – желан оазис в пустинята, спасителна шатра в бягството от враговете, място на мир, където се изпитва вярната любов на Бога, ден след ден, във ведрата радост на едно време, което некога няма да свърши.

Образите в този Псалм, с тяхното богатство и дълбочина, придружават цялата история и религиозен опит на народа на Израил; придружават и християните. Фигурата на Пастира, в частност, ни припомня времето на Изхода, дългото пътуване през пустинята, като стадо, под водачеството на Божествения Пастир (ср. Ис. 63, 11-14; Пс. 77, 20-21; 78, 52-54). И в Обетованата Земя царят е имал задачата да пасе господнето стадо, като Давид – пастирът, избран от Бога и предобраз на Месията (ср. 2 Сам. 5, 1-2; 7-8; Пс. 78, 70-72). После, след Вавилонския плен, като в нов Изход (ср. Ис. 40, 3-5.9-11; 43, 16-21), Израил е върнат в отечеството сикато загубена и отново намерена овца, отведена от Бога на злачни пасбища и места за почивка (ср. Йез. 34, 11-16.23-31). Но в Господа Исус цялата образна сила на нашия Псалм намира своята завършеност и пълнота на значението. Исус е „Добрият Пастир“, Който търси загубената овца, познава овцете си и дава живота Си за тях (ср. Мат. 18, 12-14; лука 15, 4-7; Йоан 10, 2-4.11-18). Той е Пътят – правилният Път, който ни води към живота (ср. Йоан 14, 6), Светлината, която озарява мрачната долина и побеждава всеки наш страх (ср. Йоан 1, 9; 8, 12; 9, 5; 12, 46). Той е щедрият Домакин, който ни приема и ни спасява от враговете ни, приготвяйки за нас трапезата на Своето Тяло и Своята Кръв (ср. Мат. 26, 26-29; Марк. 14, 22-25; Лука 22, 19-20) и окончателната трапеза на месианския пир в Небето (ср. Лука 14, 15 сл.; Откр. 3, 20; 19, 9). Той е царственият Пастир, Цар в Своята красота и прошка, възкачен на трона на славното дърво на Кръста (ср. Йоан 3, 13-15; 13, 32; 17, 4-5).

Скъпи братя и сестри, Псалм 23 ни приканва да обновим нашето упование в Бога, да се предадем изцяло в ръцете Му. Затова да се молим с вяра Господ да ни даде и в трудните пътища на нашето време да вървим по Неговите пътеки, като послушно и покорно стадо, да ни приеме в дома Си, на Своята трапеза, и да ни отведе при „тихи води“, та в приемането на дара на Неговия Свети Дух да можем да пием от Неговите извори – източници на тази жива вода, „която тече за живот вечен“ (Йоан 4, 14; ср. 7, 37-39).