17 януари – Свети Антоний, Абат (Възпоминание)

Свети Антоний е един от първите монаси в историята на Църквата. Неговото „Житие“, написано от Свети Атанасий Александрийски, е ръководство през вековете за много поколения богопосветени хора. Роден е ок. 250 г. в заможно християнско семейство в египетското село Кома. Съвсем млад остава сирак и, почувствал призвание за отшелнически живот, решава да се посвети изцяло на Господа. Продава цялото си имущество, раздава спечеленото на бедните и заживява в пустинята в самота, постоянна молитва и труд, следвайки евангелските съвети на Исус. Неговото упование в Бога и усърдната му молитва му помагат да извоюва победа в тежката борба с изкушенията, на които го подлага дяволът. С времето около него се събират последователи, за да следват примера му, и така възниква монашеска общност, на която той е абат (игумен). Свети Антоний умира на 106-годишна възраст на 17 януари 356 г. в Тиваида, Горен Египет, след като полага началото на много манастири. Почитан е като отец на източното монашество.

Из „Житие на Свети Антоний“ от Свети Атанасий Александрийски, Епископ и Църковен Учител

(Гл. 15-19)

Под неговото наставление за кратко време възникнали много манастири, а той ги ръководил като баща. Когато един ден излизал, дошли насреща му всички монаси и го помолили да им говори. И той им казал следното на египетски език: „Писанията са достатъчни, за да ни научат на всичко. Но е добре и ние да се насърчаваме взаимно във вярата и да се подкрепяме със слова. Вие, като чеда, обръщайте се към мен като към баща, и ми казвайте каквото знаете. А аз, бидейки по-стар от вас, ще споделям с вас онова, което знам и което съм изпитал. Нека обща цел на всички ни да бъде това: да не отстъпваме, след като веднъж сме започнали; да не се обезкуражаваме в усилията си; никога да не казваме: „Твърде дълго практикувахме аскезата“. По-скоро да увеличаваме усърдието си, като че започваме всичко отначало. В сравнение с бъдещите векове човешкият живот е много кратък; цялото наше време е нищо пред вечния живот. Всяко нещо на този свят се продава на своята цена и едно нещо се разменя за друго на същата стойност; но обещанието за вечния живот се купува на ниска цена. Защото е писано: „Годините на живота ни са седемдесет, осемдесет – за по-силните, но почти всички те са труд и болка“ (Пс. 89, 10). Ако сме усърдни в аскетичната практика през всички тези осемдесет или сто години, няма да царуваме някакви си сто години, а ще царуваме във вековете на вековете. Ако се борим на земята, няма да имаме земно наследие, а обещание за небесата. И когато оставим тленното тяло, ще получим нетленно (1 Кор. 15, 42).

Затова, чеда, да не губим кураж и да не мислим, че ще живеем дълго или че ще сторим нещо велико: „Страданията на сегашното време не са нищо в сравнение с онази слава, която ще се яви в нас“ (Рим. 8, 18). Нито пък, гледайки вселената, да си мислим, че сме се отказали от големи неща. Цялата земя в сравнение с небето е много малка. Ако сме господари на цялата земя и се откажем от нея, то нищо, от което сме се отказали, няма да бъде достойно за небесното царство. Както някой отхвърля една медна драхма, за да спечели сто златни, така и който е господар на цялата земя и се откаже от нея, губи малко, а печели стократно повече. Щом цялата земя не е достойна за небесното царство, който загуби малко имот, не губи почти нищо; ако пък остави дом и много злато, не бива нито да се гордее с това, нито да се плаши. Винаги трябва да помним, че ако не оставим нашите притежания в името на добродетелта, ще ги оставим по-късно, когато умрем, и то – често на хора, на които не бихме искали да ги оставим, както ни припомня Еклисиаст ( Екл. 4, 8). Защо тогава не ги оставим в името на добродетелта, за да наследим небесното царство? Затова нека никой от нас не допуска да го обземе страстта към притежание. Какво печелим, ако притежаваме неща, които не можем да отнесем със себе си? Защо да не се грижим да придобиваме неща, които ще можем да вземем със себе си, като: благоразумие, правда, смелост, разум, милост, любов към бедните, вяра в Христа, кротост, гостоприемство? Ако придобием тези неща, ще ги намерим там, където ще бъдем приети като гости в земята на обещанията.

Нека поради това никой от вас да не губи смелост, особено ако се смята за слуга на Господа и знае, че трябва да Му служи. Би ли могъл един слуга да дръзне да каже: „Понеже вчера съм работил, днес няма да работя“ …, или пък, отчитайки изминалото време, ще се отдаде на почивка в следващите дни. Но всеки ден, както е писано в Евангелието (Лука 7, 7-10), ще показва все същото старание, за да се хареса на господаря си и да не изпадне в опасност. Така и ние всеки ден трябва да постоянстваме в аскетичната практика, знаейки, че дори ден да пропуснем да правим това, Господ няма да ни прости заради изминалото време, а ще бъде строг с нас поради небрежността ни. Така е писано в Йезекиил (Йез. 13, 30); така и Юда само за една нощ загуби придобитото през изминалото време (Йоан 13, 30). Чеда, да се отдадем на аскетичната практика и да не бъдем небрежни. Имаме за това помощ от Господа, защото „всичко съдейства за доброто на онези, които обичат Бога“ (Рим. 8, 28). За да не бъдем небрежни, добре е да размишляваме над думите на Апостола: „Всеки ден умирам“ (1 Кор. 15, 31). Ако живеем така, като че ще умрем всеки ден, тогава няма да грешим. Това означава, че когато всеки ден ставаме от сън, не бива да мислим, че ще живеем до вечерта, и когато отиваме да спим, не бива да мислим, че ще се събудим. Животът ни по природа е несигурен и всеки ден ни е отмерен от Провидението. Ако имаме тази нагласа и всеки ден живеем по този начин, няма да грешим и няма да ни обземе страст към нищо. На никого няма да се гневим, нито ще трупаме съкровища на земята, а всеки ден, очаквайки смъртта, няма да притежаваме нищо, а всичко ще прощаваме на всички ( … ).