2 януари – Св. Св. Василий Велики и Григорий Назианзин, Епископи и Църковни Учители (Възпоминание)

Св. Василий Велики е роден през 330 г. в Кесария Кападокийска (Мала Азия). Семейството му дава много светци на Църквата. Блестящо образован, той още съвсем млад се отдава на богопосветен живот и изработва монашески устав, следван и до днес от източното монашество. През 364 г. е ръкоположен за свещеник, а през 370 г. е избран за епископ на родния си град. Той е една от най-значителните духовни фигури на своето време: проповедник, пастир, духовен ръководител, литургист и велик християнски писател и богослов. Умира на 1 януари 379 г. в Кесария Кападокийска.

Свети Григорий Назианзин е роден през 329 г. в Арианза, предградие на град Назианза (Мала Азия). по време на следването си в Атина се сприятелява със Свети Василий Велики. През 371 г. е избран за епископ на Сосима (Мала Азия), а през 379 г. става епископ на Константинопол, където взема дейно участие в работата на II Вселенски събор. Отказва се от епископските си задължения в столицата през 381 г. и се завръща в Назианза, където е епископ две години (382-384). Умира в Арианза през 390 г. Забележителните му произведения му донасят прозвището „Богослов“.

Четиво от Римския Бревиарий за Възпоминанието на Светите Василий Велики и Григорий Назианзин, Епископи и Църковни Учители

Из „Слова“ на Свети Григорий Назианзин, Епископ и Църковен Учител

(Слово 43, 15.16-17.19-21; Patrologia Graeca 36, 514 )

Бяхме в Атина: отишли бяхме там от едно и също отечество, разделени, като речни ръкави, в различни райони, водени от желанието да се учим, и там се събрахме, уж по наша воля, а всъщност по Божие желание.

Тогава аз не само бях обзет ог възхищение към моя велик Василий заради сериозното му държание и заради зрелостта и мъдростта на думите му, но убеждавах да правят същото и онези, които още не го познаваха. Но мнозина вече го уважаваха много, след като го бяха познали и чули.

И какво се случи сле това? Единствено той сред всички дошли да учат в Атина бе смятан за изключителен и си бе спечелил почит, която го поставяше много над обикновените ученици. Това бе началото на нашето приятелство: изградихме помежду си близки отношения и се почувствахме обзети от взаимно чувство.

Когато  с течение на времето разкрихме един на друг нашите намерения и разбрахме, че и двамата търсим любовта към мъдростта, тогава станахме едно цяло: другари, сътрапезници, братя. Стремяхме се към едно и също добро и развивахме всеки ден е все повече плам и задълбоченост общия ни идеал.

Водеше ни общия ни стремеж към знанието – нещо, което много често поражда съперничество. Между нас обаче нямаше никакво съперничество, а по-скоро съревнование. И съревнованието ни се изразяваше не в стремежа всеки от нас да бъде първи, а да позволи на другия да бъде такъв.

Струваше ни се, че имаме една душа в две тела. Макар да не може да се вярва на онези, които твърдят, че всичко е във всички, за нас това можеше да се приеме безусловно, защото всъщност всеки един от нас беше едно с другия.

Единствената ни грижа и желание беше добродетелта, както и да живеем отдадени на надежди за бъдещето и да се държим така, като че сме изгнаници на света, преди още да сме напуснали този живот. Такава беше нашата мечта. Ето защо насочвахме живота и нравите си по пътя на Божиите заповеди и се окуражавахме взаимно в любовта си към добродетелта. И няма да бъде преувеличение, ако кажа, че бяхме един за друг норма и правило в различаването на доброто от злото.

И докато другите получаваха титли от родителите си или си ги осигуряваха сами чрез житейската си дейност и начинания, за нас велика реалност и чест беше да бъдем и да се наричаме християни.