11 септември – XXIV Неделя през годината

Четива:

Исус Сирахов 27, 30 – 28, 7

Псалм 102

Римляни 14, 7-9

Матей 18, 21-35

Четиво от Римския Бревиарий за XXIV Неделя през годината

Начало на „Слово за пастирите“ на Свети Августин, Епископ и Църковен Учител

(Слово 46, 1-2; CCL 41, 529-530)

Всяка наша надежда е положена в Христа. Той е цялото наше спасение и истинската слава. Това е истина, очевидна и близка за вас, които сте в стадото на Онзи, Който слуша гласа на Израел и го пасе. Но понеже има и такива пастири, които искат да бъдат наричани пастири, но не желаят да изпълняват задълженията на пастири, да видим какво казва за тях пророкът. Вие чуйте това с внимание, а ние ще го изслушаме с боязън.

„Биде към мене слово Господне: Сине човешки! Изречи пророчество против Израилевите пастири, изречи пророчество и кажи на тях, на пастирите“ (Йез. 34, 1-2). Вече чухме четенето на този откъс, затова решихме да поговорим за него с вас. Бог ще ни помогне да кажем истинни неща, дори да говорим от себе си. Защото ако бихме говорили само неща от себе си, ще бъдем пастири, които пасат сами себе си, а не стадото. Ако обаче говорим неща, които идват от Него, Сам Той ще ви пасе, служейки си с нас.

„Тъй казва Господ Бог: Горко на Израилевите пастири, които пасат сами себе си! Нали пастирите трябва да пасат стадото?“ (Йез. 34, 2). С други думи: Пастирите трябва да пасат не себе си, а стадото. Такова е първото обвинение към такива пастири: те пасат сами себе си, а не стадото. Кои са тези, които пасат сами себе си? Онези, за които Апостолът казва: „Всички търсят своето, а не онова на Исус Христос“ (Филип. 2, 21).

И сега ние, които Господ в добротата Си, а не по наша заслуга, постави на този пост, – за което трябва да си даваме сметка, и то каква сметка! – трябва да разберем много добре две неща: първото е, че сме християни, а второто – че сме поставени начело. Фактът, че сме християни, засяга нас самите; а това, че сме начело, засяга вас.

Поради това, че сме християни, трябва да мислим колко сме полезни; а тъй като сме поставени начело, трябва да се грижим за вашето спасение.

Може би мнозина обикновени християни достигат до Бога, изминавайки по-лесен от нашия път и напредват толкова по-бързо, колкото по-малък е товарът на отговорността, който носят на плещите си.  Ние обаче трябва да даваме сметка на Бога най-напред за живота си, а след това ще отговаряме по особен начин за това, как сме изпълнявали служението си на пастири.