16 ноември – XXXIII Неделя през годината

Четива:
Притчи 31, 10-13.30-31
Притчи 127
1 Солуняни 5, 1-6
Матей 25, 14-30

 

Катехизис на Папа Франциск по време на Генералната Аудиенция на Прощад „Свети Петър“ във Ватикана – 29 октомври 2014 г.

Църквата – видима духовна реалност

digilander.libero.it

В предишните катехизиси имахме възможността да покажем, че Църквата има духовна природа: тя е тяло Христово, изграждано от Светия Дух. Когато говорим за Църквата обаче, мисълта ни веднага се насочва към нашите общности, нашите енории, нашите Епархии, структурите, с които сме свързани и, със сигурност, по-институционалните компоненти и фигури, които стоят начело на нея, които я ръководят. Тази е видимата реалност на Църквата. Затова трябва да се запитаме: за две различни неща ли става дума, или за една единствена Църква? И ако Църквата е една, как можем да обясним отношението между нейната видима и нейната духовна реалност?

1. Преди всичко, когато говорим за видимата реалност на Църквата, не бива да мислим единствено за Папата, Епископите, свещениците, монахините и всички богопосветени. Видимата реалност на Църквата е съставена от множеството кръстени братя и сестри, които в света вярват, надяват се и обичат. Много пъти обаче чуваме някой да казва: „Но Църквата не прави това, Църквата не прави онова …“ – „Но кажи ми, кой е Църквата?“ – „Това са свещениците, Епископите, Папата …“ – „Църквата сме всички ние! Всички кръстени сме Църквата – Църквата на Исус. Всички, които следват Господа Исус, и които в Негово име са близки до последните и страдащите, стремейки се да им дадат поне малко подкрепа, утеха и мир. Всички, които правят онова, което Господ им е заповядал, са Църквата. Така разбираме, че и видимата реалност на Църквата не е измерима, не е осезаема в цялата си пълнота: как се познава цялото добро, което тя прави? Всички дела на любовта, цялата вярност в семействата, цялата работа по възпитанието на децата, по предаването на вярата, цялото страдание на болните, които поднасят страданията си на Господа … Но това не може да се измери и е толкова велико! Как да се познаят всички чудеса, които чрез нас Христос успява да извърши в сърцето и в живота на всеки човек? Виждате ли: видимата реалност на Църквата излиза от нашия контрол, излиза извън нашите сили, и е тайнствена реалност, защото идва от Бога.

2. За да разберем отношението в Църквата: отношението между нейната видима и духовна реалност, няма друг път, освен да гледаме към Христос, Чието тяло е Църквата и от Когото тя е родена чрез един акт на безгранична любов. Защото в Христа, по силата на тайната на Въплъщението, ние познаваме човешката и божествената природа, съединени в едно и също Лице по чуден и неотделим начин. Което по аналогичен начин се отнася и за Църквата. И както в Христа човешката природа следва изцяло божествената и се поставя на нейна служба, с цел да се осъществи спасението, така става и в Църквата с видимата й реалност по отношение на духовната й такава. Следователно, и Църквата е тайна, в която онова, което не се вижда, е по-важно от онова, което се вижда, и може да бъде познато само с очите на вярата (cfr. Cost. dogm. sulla Chiesa Lumen gentium, 8).

3. В случая с Църквата обаче трябва да се запитаме: как видимата реалност би могла да се постави на служба на духовната й реалност? Можем да разберем отново това, като гледаме Христос. Христос е моделът на Църквата, защото Църквата е Негово тяло. Той е модел за всички християни, за всички нас. Когато гледаме към Христос, ние не бъркаме. В Евангелието според Лука се разказва как Исус, завърнал се в Назарет, където е израстнал, влиза в синагогата и чете, като го отнася към Себе Си, откъса, където е написано: „Духът Господен е върху мен. Затова Ме помаза да благовестя на бедните, прати Ме да лекувам онези, които имат съкрушени сърца, да проповядвам на пленените освобождение, на слепите – проглеждане, да пусна на свобода измъчените, да проповядвам благоприятната Господня година“ (Лука 4, 18-19). Ето: както Христос си е служил със Своята човешка природа – защото е бил и Човек, – за да възвестява и осъществява Божия план на изкуплението и спасението – защото е и Бог, – такава трябва да бъде и с Църквата. Чрез нейната видима реалност, чрез всичко, което се вижда – тайнствата и свидетелството на всички нас, християните, – Църквата е призвана да бъде всеки ден близо до всеки човек, да започва от бедния, страдащия и отхвърления, така че да продължава да помага на всички да почувстват състрадателния и милосърден поглед на Исус.

Скъпи братя и сестри, често като Църква ние изпитваме нашата слабост и ограничения. Всички ги имаме. Всички сме грешници. Никой от нас не може да каже: „Аз не съм грешник“. Но ако някой от нас чувства, че не е грешник, да вдигне ръка! Всички сме такива. И тази слабост, тези ограничения, тези наши грехове с право трябва да предизвикват в нас дълбоко отвращение, особено когато даваме лош пример и осъзнаваме, че ставаме причина за скандал. Колко пъти сме чували в квартала: „Но тази личност ходи винаги на църква, а говори зад гърба на всички …“ Това не е християнско, лош пример е. И така ние даваме лош пример: „И, всъщност, щом този или тази е християнин или християнка, то аз съм атеист“. Нашето свидетелство е това: да помагаме да се разбере какво означава да бъдеш християнин. Да се молим за дара на вярата, за да можем да разберем как, въпреки че сме малки и бедни, Господ ни е направил наистина инструмент на благодатта и видим знак на Своята любов към цялото човечество. Можем да станем причина за скандал, да. Но можем също така да станем причина за свидетелство, показвайки с живота си онова, което Исус иска от нас.