4 ноември – Свети Карл Боромей, Епископ (Възпоминание)

Свети Карл Боромей е роден на 2 октомври 1538 г. в Арона, близо до Новара (Северна Италия), в семейството на граф Джилберто Боромео. От малък е предназначен за духовно поприще. Неговият вуйчо, Папа Павел IV, през 1560 г. го провъзгласява за Кардинал и го назначава за държавен секретар. Като такъв той взема дейно участие в заключителните заседания на Тридентския Събор. През 1566 г. става Архиепископ на Милано. Извършва огромно дело на пастирско обновление в своята Епархия, повлияло върху живота на цялата Църква. Още приживе е много почитан заради светостта на живота си. Умира на з ноември 1584 г. в Милано. Канонизиран е през 1610 г. от Папа Павел V.

Свети Карл Боромей. Господството на Христос на небето и на земята. Проповед в Миланската Катедрала на Тържеството „Corpus Domini“ – 9 юни 1583 г.

(San Carlo Borromeo. La Signoria di Cristo in cielo e sulla terra. L’omelia tenuta nel Duomo di Milano nella solennità del Corpus Domini, il 9 giugno 1583. Edizioni Paoline, Roma 1984)

www.fasolileonello.it

Всички тайни на нашия Спасител Исус Христос, възлюбени души, са възвишени и дълбоки, и ние ги почитаме в единство със Светата Майка Църква. Днешната тайна обаче – установяването на Пресветото Тайнство на Евхаристията, чрез която Господ се дава за храна на верните души, е толкова възвишена и велика че надхвърля всяко човешко разбиране. Толкова велико е благоволението на всевишния Бог, от Него се излъчва такава любов, че всеки разум се стъписва: никой не би могъл да обясни това с думи, нито да го разбере с ума си. Но тъй като е мое задължение да говоря поради пастирската си длъжност и сан, ще ви кажа нещо и за тази тайна. Накратко, тази проповед ще се съсредоточи най-вече върху два пункта: кои са причините за установяването на тази тайна и какви са причините, поради които я честваме в това време.

В Стария Завет е разказана прекрасната история за пасхалния агнец, който е трябвало да бъде изяден от всяко семейство в дома му, а останалото, което не успеят да изядат, трябва да бъде изгорено с огън. Онзи агнец е предобраз на нашия непорочен Агнец – Исус Христос, – принесъл Себе Си в жертва на вечния Отец върху олтара на кръста. Йоан Предтеча, виждайки Го, казва: „Ето Агнецът Божи, ето Който отнема греха на света“ (Йоан 1, 29). Този чуден предобраз ни учи, че пасхалният Агнец не е можел да бъде изяден напълно със зъбите на съзерцанието, а е трябвало да бъде изгорен напълно в огъня на любовта (ср. Изх. 12, 10 сл.). Но когато размислям в душата си, че божият Син се е дал напълно за храна на нас, струва ми се, че вече няма място за такива различия: тази тайна трябва да бъде погълната напълно от огъня на любовта. Има ли друга причина, освен единствено любовта, която да може да подтикне преблагия и всевишен Бог да се дари за храна на това мизерно създание, което е човекът – бунтовник от самото начало, прогонен от земния Рай в тази плачевна долина още от началото на сътворението, тъй като е вкусил от забранения плод? Този човек е бил създаден по образ и подобие на Бога, настанен в място на наслада, поставен в началото на цялото творение: всички други неща са били създадени заради него. Той престъпва божието предписание, като яде от забранения плод, и „докато беше в привилегировано положение, не разбра това“: затова „заприлича на животните нямащи разум“ (Пс. 49, 13). Затова би принуден да яде тяхната храна. Но Бог винаги е обичал толкова много хората, че е помислил как да им помогне веднага след тяхното падение. И за да не се хранят повече с храната, предназначена за животните – помислете колко необятна е Божията любов! – Той даде Себе Си за храна на човека. Ти, Христе Исусе, Който си ангелският хляб, не се поколеба да станеш храна за човеците: бунтовници, грешници, неблагодарници. О, величие на човешкото достойнство! Заради едно единствено престъпление, колко по-велико е делото на възстановяването, колко това възвишено достойнство надвишава нещастието! Бог ни е оказал изключителна милост! Непонятна е любовта Му към нас! Само тази любов може да подтикне Бога да извърши всичко това за нас. Затова колко неблагодарен е онзи, който в сърцето си не съзерцава и не размишлява често над тази тайна! Бог, Творецът на всички неща, е предвидил и узнал нашата слабост, както и това, че духовният ни живот ще се нуждае от материална храна. Затова е предвидил за нас изобилие от всяка от тези две храни: от една страна – тази за тялото; от друга – тази, на която се радват ангелите в Небето, а ние можем да я ядем тук, на земята, скрита под видовете на хляба и виното. Пресветата Божия рабиня Елисавета, при идването на Божията Майка, не е могла да не възкликне: „И как така Майката на моя Господ идва при мен?“ (Лука 1, 43). Но колко повече би трябвало да ликува онзи, който приема в себе си Самия Бог: „На какво дължа това, че в мен, грешника, нещастника, неблагодарника, недостойния, който съм червей, а не човек, отвратителен за човеците и позор за народа, идва, влиза в дома ми, в душата ми, която често се превръща в разбойнически вертеп, и живее там моят Господ, Творец, Изкупител и мой Бог, пред Чието лице ангелите копнеят да застанат?“

Стигаме до втория пункт за размисъл.

Не случайно Църквата днес чества тържеството на тази пресвята тайна. Можеше да я чества още по-добре на празника in Coena Domini – в деня, за който знаем, че нашият Спасител Исус Христосе установил това Тайнство. Но Светата Църква е като почтителен и благовъзпитан син, чийто баща е достигнал до края на дните си, и докато е на прага на смъртта, му оставя голямо и богато наследство: но той няма време да мисли за полученото наследство, защото е потънал изцяло в плач за баща си. Така църквата, невяста и дъщеря Христова, е толкова обзета от плач в онези дни на страдания и жестоки мъчения, че не е в състояние да чества както подобава огромното наследство, което е получила: пресветите Тайнства, установени в онези дни. Поради това е определила този ден за честване: в него, поради огромния получен дар, тя иска по особен начин да отдаде на Христос онази подобаваща благодарност, която обаче поради нашата нищета не сме способни да въздадем. Затова Божият Син, Който знае всичко от вечността, е дошъл на помощ на нашата слабост чрез установяването на това Пресвято Тайнство. Заради нас „Той благодари“ на Бога, „благославя и преломява“ (Мат. 26, 26; Лука 24, 30). С това установяване Той ни е научил да благодарим колкото се може повече за този толкова велик дар. Но защо Светата Майка Църква е определила точно това време, за да възпомене тази тайна? Защото именно след честването на другите Христови тайни: след дните на Рождеството, на Възкресението, на Възнесението в Небето и на изпращането на Светия Дух? Сине, не бой се: всичко това не е без причина! Тази пресвята тайна е толкова свързана с всички останали и е толкова ефикасно лекарство поради тях, че има пълното право да бъде свързана с тях. Чрез тази пресвята тайна на олтара, чрез получаването на оживотворяващата Евхаристия, чрез този небесен Хляб, верните биват така ефикасно свързани с Христа, че могат да пият с устата си от отворената страна на Христа неизчерпаемите съкровища на всички Тайнства.

Но има и друга причина за това. Сред тайните на Божия Син, над които размишлявахме преди малко, последната беше Възнесението на Небето. То става, за да получи Той от Свое и наше име властта над небесното Царство и да бъде осъществено онова господство, за което е говорил малко преди това: „Дадена Ми е всяка власт на небето и на земята“ (Мат. 28, 18). Както някой цар, който, когато получава царската власт, отива първо не в някой друг град, а в столицата и главния град на царството (същото прави и някой магистрат или княз, когато поема управлението на някое кралство от името на краля), така и Христос, притежаващ най-голямата власт и всяко право на небето и на земята, първо приема властта над Небето, и оттам, за да покаже това, излива над хората даровете на Светия Дух. Но, избрал да царува и над земята, Той оставя Себе Си тук, в пресветото Тайнство на олтара, в това пресвято Тайнство, което днес почитаме. По тази изключителна причина Църквата е разпоредила Той да бъде носен в процесияпод най-тържествена форма из градове и села.

Когато могъщият цар Фараон поисква да почете Йосиф, заповядва той да бъде преведен по улиците на града, та всички да познаят достойнството на оногова, който е обяснил сънищата на Фараона, като му казва: „Ти ще бъдеш над моя дом, и думата ти ще слуша целият ми народ; само с престола аз ще бъда по-горен от тебе. Ето, поставям те над цялата Египетска земя“. Тогава Фараонът извади пръстена от ръката си и го сложи на ръката на Йосиф; облече го в дрехи от най-фин лен и окачи на врата му златна верижка. Заповяда да го возят на втората от своите колесници и да възгласят пред него: „Коленичете!“ И го постави над цялата Египетска земя“ (Бит. 41, 40-43).

Също и Артаксеркс, когато пожелава да почете Мардохай, го облича в царски дрехи, качва го на коня си и заповядва на Аман да го преведе над града, като вика: „Тъй се прави на човека, когото царят иска да почете!“ (Ест. 6, 11).

Бог пожела Той да бъде Господ на сърцето на човека: пожела да Го почитат всички хора. Затова днес тържествено, воден от клира и народа, от прелатите и магистратите, Той преминава по улиците на градове и села. По тази причина Църквата изповядва публично, че Той е наш Цар и Бог, от Когото сме получили всичко и на Когото дължим всичко.

Възлюбени чеда в Господа, когато преди малко вървях по улиците на града, си мислех за това толкова голямо множество и за различните хора, които и днес, в наши дни, са потискани от мизерията на робството и дълго време са принуждавани да служат на жестоки и безмилостни господари. Сред тях виждах немалко младежи, които са позволили да господстват над тях похотта и сладострастието, и, както казва Апостолът (ср. Филип. 3, 19), са направили от корема си бог. (Всеки, който превръща нещо в цел на живота си, желае то да бъде негов бог. Защото Бог е целта на всичко). Нека те се отрекат от плътското, от сладострастието, от посещенията на кръчми и пивници, от лошите компании: да се отрекат от греховете и да признаят истинския Бог, Когото Църквата изповядва за нас. Оплаквах и непоносимата надменност на някои жени, които са идоли за самите себе си и посещават сутрешните часове, когато би трябвало да се отдават на молитва, на това да гримират лицата си и да фризират косите си: които искат всеки ден нови дрехи, така че превръщат съпрузите си в окаяни бедняци, а децата си – в просяци, пропилявайки наследството им.От това произхождат хиляди злини, нечестни сделки, неплащане на дългове, неизпълнение на обещания: всичко това води до забравянето на добрия и всевишен Бог, до забравянето на собствената душа. Виждах и много алчни хора, пъклени търговци, човеци, които на висока цена си купуват вечния огън. За тях Апостолът с право е казал: „Користолюбието е идолослужение“ (Еф. 5, 5; Кол. 3, 5). Те нямат друг бог, освен парите: действията и думите им са насочени към това, как да измислят и решат как да спечелят повече, как да придобият земи, как да натрупат богатства.

Не можех да не видя мизерията на някои, които се обявяват за опитни в науката да управляват, и само това имат пред очите си. Те са онези, които не се колебаят да потъпчат с нозете си Божия закон, който смятат за противен на закона на тяхното управление ,колко нещастни и окаяни са те!), и карат Бога да се оттегли. Тези хора са за оплакване! Могат ли да се наричат християни онези, които величаят и обявяват публично себе си и света за по-важни от Христа?

Господ е дошъл с това свято установяване на Евхаристията, за да разруши тези идоли, и затова днес, заедно с пророк Исаия, можем да викаме към господа: „Само ти имаш Бог, и няма друг бог. Наистина, Ти си Бог съкровен, бог Израилев, Спасител“ (Ис. 45, 14-15). Добри Боже, досега бяхме роби на плътта, на сетивата, на света; досега бог за нас е бил коремът ни, плътта ни, златото ни, политиката ни. Искаме да се отречем от всички тези идоли: да почитаме единствено тебе като истински Бог, да се покланяме на Тебе, Който си ни отрупал с толкова благодеяния, и най-вече с това, че си ни оставил Себе Си за наша храна. Стори, умоляваме Те, отсега нататък сърцата ни да бъдат Твои, и нищо повече да не ни откъсва от любовта Ти. Предпочитаме да умрем хиляди пъти, пред това, да те обидим дори малко. И така, ставайки по-добри по силата на Твоята благодат, ще се радваме навеки на Твоята слава. Амин.