2 октомври – Светите Ангели Пазители (Възпоминание)

Отец Мауро-Джузепе Лепори O. Cist. Проповед на срещата на Асоциацията „Приятели на Монс. Еудженио Кореко“ – Мелано (Швейцария), 2 октомври 2014 г.

(P. Mauro-Giuseppe Lepori O. Cist. Incontro „Associiazione Amicii di Mons. Eugenio Corecco“ – Melano, 2 ottobre 2014)

„Ето, Аз пращам пред тебе Ангел, за да те пази по пътя ти и да те въведе в онова място, което съм ти приготвил“ (Изх. 23, 20).

 

it.wikipedia.org

Когато мислим за нашия Ангел Пазител, представата ни за него е често инфантилна и спорадична. Инфантилна е, защото молитвата към Ангела Пазител, поне навремето, се учеше преди „Радвай се, благодатна Марийо“, която пък се научаваше преди „Отче наш“. Не би имало нищо лошо в това, ако го нямаше психологическият рефлекс, водещ до един вид градация в съзряването на религиозния израз, оставящ след себе си, наред с набожностите, и съответното отношение с този, към когото е насочен.

Набожността обаче, на която Църквата иска да ни научи, е една религиозност, основана на общението с Бога: Отец, Син и Свети Дух, в която Мария, Ангелите, Светците, получават от Самия Бог ролята на наши придружители, в смисъл, че те живеят с нас това общение, предшествайки ни в интензивността на любовта.

Щом Ангелите Пазители са ни дарени като придружители и водачи, за да навлезем в нашата участ в общение с Бога, тогава разбираме, че нашата връзка с тях не е инфантилна, и че също така не бива да бъде спорадична, от време на време, защото общението с Господа е истината и пълнотата на всеки миг от живота ни.

Методът, който Богът-Троица ни предлага постоянно, за да влезем в общение с Него, е винаги този на придружаването, на някого, който върви с нас, който споделя живота ни. Този метод е толкова фундаментален, че Бог не само ни дава другари по пътя ни, но Сам Той става Някой, Който върви с нас, Който живее с нас, Който работи с нас, Който се радва и страда с нас, Който умира с нас, за да можем да възкръснем с Него.

Съзнанието за това е единственото, което може да се унифицира с целия ни живот, при условие, че приемем закона на битието, разкрит ни напълно в Христа: че единството е общение, „да бъдеш с другия“. Християнството е разкрило на човека фундаменталната истина, че другият, далеч от това да заплашва или да пречи на осъществяването на нашето „аз“, е пътят и дарът на неговата пълнота, защото пълнотата на „аз“-а е общението, а общението е природата на Бога-Троица, в която участва и човекът.

За да постигнем това, Бог не ни дарява само Ангелите Пазители, нито само Дева Мария и Светците, нито дори само Себе Си, а и всеки човек, когото срещаме на нашия път и който по един или друг начин ни придружава. Всички ние в известен смисъл сме Ангели Пазители едни на други, защото Господ желае всички наши отношения, в най-разнообразните им форми, да ни придружават към пълнотата на общението с Него и в Него, да ни придружават в Троицата.

Можем да разберем и в този смисъл казаното от Исус в днешното Евангелие: „Който приеме едно такова дете в Мое име, Мен приема“ (Мат. 18, 5).

Достатъчна е срещата с едно дете, за да влезем в общение с Христос, и чрез Него – с Отца, с Троицата, както Исус изразява това със следните думи: „Гледайте да не презрете едного от тези малките, защото, казвам ви, техните Ангели на небесата винаги гледат лицето на Моя Отец Небесен“ (Мат. 18, 10).

Внимателен и към най-малкия от нашите братя и сестри, Христос ни разкрива сърцето на тринитарния живот и ни позволява да Го постигнем, тоест дарява ни да влезем в тази пълнота на общението, в което другият е Самият Бог – в тази пълнота на общението с другия, което е отношението на Исус, Сина Божи, с Отца в Светия Дух: защото „да се гледа винаги лицето на Отца“ е преди всичко погледът на Исус, отношението на Исус с Отца.

Така Ангелите Пазители са за всекиго от нас Ангелът на общението на Исус с Отца. Следователно, това са Ангели на синовния живот, на предоставянето с упование на Бога, на готовността да се върши винаги Неговата воля. Това са Ангели, които ни учат да не се боим, да се доверяваме, да имаме вяра, да позволим от сърцето ни да избликне хвала на Отца заради красотата на всичко, което създава и ни дарява, защото всичко това е пряко отношение с Отца – отношението на Исус с Отца.

И най-вече ни учат и ни предават братството, отношението с всички в милосърдната любов на единствения добър Отец на всички хора. Ангелите Пазители не са Отец, но като рефлекс ни приближават към бащинството на Бога в нашия живот – онзи рефлекс, който се проявява без никаква сянка в децата, в малките, в смирените.

Не е ли това тайната и дарът, които изпитахме в бащинството на Епископ Еудженио, когато вървеше с нас в този живот, и които и днес изпитваме в тайнственото му присъствие, осъществявано чрез застъпничеството и любовта, с които продължава да придружава и води стъпките ни към пълнотата на нашата участ в Христа, във вечното общение с Бога.