30 септември – Свети Йероним, Свещеник и Църковен Учител (Възпоминание)

www-maranatha-it.blogspot.com

Свети Йероним е роден ок. 347 г. в Стридон, Далмация (дн. в Хърватско). Получава блестящо образование в родния си град и в Рим. Кръстен е през 366 г., след което води аскетичен живот в аквилея, където около него се събира група силно вярващи християни. След това заминава на Изток и живее като отшелник в Сирия. През 382 г. се завръща в Рим, където е назначен за секретар и съветник на Папа Дамасий I. Духовен ръководител е на много християни от висшата столична аристокрация.

След смъртта на Папата през 385 г. напуска Рим и се установява във Витлеем, където остава до смъртта си на 30 септември 419/420 г. Забележително е делото му по превода на Светото Писание на латински език (Vulgata). Оставя и много ценни богословски творби, сред които се открояват коментарите му върху Библията.

 

Катехизис на Папа Бенедикт XVI по време на Генералната Аудиенция на Площад „Свети Петър“ във Ватикана – 14 ноември 2007 г.

Свети Йероним

II: Доктрината

Скъпи братя и сестри,

Днес ще продължим с представянето на фигурата на Свети Йероним. Както казахме миналата сряда, той посвещава живота си на изучаването на Библията и затова е признат от моя Предшественик, Папа Бенедикт XV, за „изключителен учител в тълкуването на Светите Писания“. Йероним подчертава радостта и важността на това да познаваме библейските текстове: „Не ти ли се струва, че макар да си още тук, на земята, вече живеем в небесното царство, когато живееш сред тези текстове, когато размишляваш над тях и не търсиш нищо друго?“ (Ep. 53, 10). Всъщност диалогирането с Бога, с Неговото Слово, е в известен смисъл присъствие на небето, тоест Божие присъствие. Слушането на библейските текстове, особено на Новия Завет, е основно за вярващия, защото „да не се познават Писанията означава да не се познава Христос“ (Commento ad Isaia, prol.). Негова е тази прочута фраза, цитирана от Втория Ватикански Събор в Конституцията „Dei Verbum“ (n. 25).

Истински „влюбен“ в Божието Слово, той се пита: „Как бихме могли да живеем без науката на Писанията, чрез които се научаваме да познаваме Самия Христос, Който е животът на вярващите?“ (Ep. 30, 7). Библията – инструмент, „с който всеки ден Бог говори на верните“ (Ep. 133, 13), по този начин става стимул и източник на християнския живот във всички ситуации и за всеки човек. Да се чете Писанието означава да се разговаря с Бога: „Ако се молиш – пише той на една знатна римска девойка, – ти говориш с Жениха; ако четеш – Той е, Който ти говори“ (Ep. 22, 25). Изучаването и размишлението над Писанието правят човека мъдър и спокоен (cfr Commento alla Lettera agli Efesini, prol.). Разбира се, за да проникваме по-дълбоко в Божието Слово, е нужно постоянно и прогресивно да правим това. Йероним препоръчва следното на свещеника Непоциан: „Чети с голямо постоянство божествените Писания; нещо повече, Светата Книга никога да не пада от ръцете ти. Научи от нея онова, на което ще учиш другите“ (Ep. 52, 7). На римската матрона Лета дава следните съвети за християнското възпитание на дъщеря й: „Направи така, че тя всеки ден да изучава някой откъс от Писанията … При молитва карай я да следва четивото, а при четене – молитвата … Нека вместо накити и копринени дрехи да обикне божествените Книги“ (Ep. 107, 9.12). С размишлението и изучаването на Писанията „се запазва душевното равновесие“ (Commento alla Lettera agli Efesini, prol.). Единствено дълбокият дух на молитвата и помощта на Светия Дух могат да ни въведат в разбирането на Библията: „В тълкуванието на Светото Писание ние се нуждаем винаги от помощта на Светия Дух“ (Commento a Michea 1, 1.10.15).

Страстната любов към Писанията отличава целия живот на Йероним – любов, която той винаги се стреми да предава и на верните. На една своя духовна дъщеря препоръчва: „Обичай Светото Писание и Премъдростта ще те обича; обичай го нежно, и то ще те пази; почитай го и ще получиш неговите милувки. Нека то бъде за тебе като твоите огърлици и обеците ти“ (Ep. 130, 20). И още: „Обичай науката на Писанията, а не обичай пороците на плътта“ (Ep. 125, 11).

За Йероним фундаментален критерий за метода на тълкувание на Писанията е синтонията с Магистериума на Църквата. Никога не можем да четем сами Писанието. Ще намерим много затворени врати и лесно ще изпаднем в грешка. Библията е написана от Божия Народ и за Божия Народ под вдъхновението на Светия Дух. Само в общение с Божия Народ можем наистина да навлезем с нашето „ние“ в ядрото на истината, която Сам Бог желае да ни каже. За големия екзегет едно истинско тълкувание на Библията трябва да бъде винаги в хармонична съгласуваност с вярата на Католическата Църква. Не става дума за изискване, вложено в тази Книга отвън; Книгата е именно гласът на странстващия Божи Народ, и единствено във вярата на този Народ ние сме, така да се каже, в правилната тоналност, за да разберем Светото Писание. Затова Йероним увещава един свещеник: „Остани здраво свързан с традиционната доктрина, на която си научен, за да можеш да поучаваш според здравото учение и да оборваш онези, които ти противоречат“ (Ep. 52, 7). В частност, тъй като Христос основава Своята Църква върху Петър, всеки християнин – заключава той, – трябва да бъде в общение с Катедрата на Свети Петър. Аз зная, че върху този камък е изградена Църквата“ (Ep. 15, 2). И вследствие на това заявява недвусмислено: „Аз съм с който е в единение с Катедрата на Свети Петър“ (Ep. 16).

Йероним видимо не пренебрегва етичния аспект. Нещо повече, често той припомня, че сме длъжни да съгласуваме живота си с божественото Слово: само като го живеем, ще намерим и способността да го разбираме. Такава съгласуваност е неминуема за всеки християнин, и особено за проповедника, та постъпките му, ако не отговарят на словата му, да не го поставят в затруднение. Така увещава свещеника Непоциан: „Действията ти да не се различават от думите ти, за да не стане така, че когато проповядваш в църква, някой да не каже в сърцето си: „А защо ти не правиш така?“ Защото смешен е учителят, който с пълен стомах проповядва за поста; дори един крадец може да осъжда алчността; но у Христовия свещеник умът и словото трябва да бъдат съгласувани“ (Ep. 52, 7). Отново във връзка с това съгласуване той отбелязва: Евангелието трябва да се превежда в дела на истинска любов, защото във всяко човешко същество присъства Самата Личност на Христос. Обръщайки се, например, към презвитера Павлин (станал по-късно Епископ на Нола и Светец), Йероним го съветва по следния начин: „Истинският храм Христов е душата на верния: украси това светилище, разхубави го, принеси в него даровете си и ще получиш Христос. Защо да украсяваме стените със скъпоценни камъни, щом Христос умира от глад в лицето на някой бедняк?“ (Ep. 58, 7). Йероним конкретизира: нужно е „да обличаме Христос в лицето на бедните, да Го посещаваме в лицето на страдащите, да Го храним в лицето на гладните, да Го подслоняваме в лицето на бездомните“ (Ep. 130, 14). Любовта към Христос, подхранвана от изучаването и размисъла, ни помага да преодоляваме всяка трудност: „Да обичаме и ние Исус Христос, да се стремим все повече към единство с Него: тогава и трудното ще ни се стори лесно“ (Ep. 22, 40).

Йероним, определен от Проспер Аквитански като „модел за поведение и учител на човешкия род“ (Poesia sugli ingrati 57), ни е оставил също богато и разнообразно учение относно християнската аскетика. Той ни напомня, че смелият стремеж към съвършенството изисква постоянна бдителност, непрестанни умъртвления, придружени от скромност и благоразумие, ревностен интелектуален и ръчен труд, за да се избегне бездействието (cfr Epp. 125, 11 e 130, 15), и особено – покорство пред Бога: „Нищо … не се харесва толкова на Бога, колкото покорството …, което е най-възвишената и единствена добродетел“ (Omelia sull’obbedienza). В аскетичното пътуване може да се включи и практиката на поклонничествата. В частност, Йероним насърчава тези в Светата Земя, където поклонниците са приемани и подслонявани в сградите, построени около манастира във Витлеем, благодарение на щедростта на знатната дама Павла, духовна дъщеря на Йероним (cfr Ep. 108, 14).

Не можем да премълчим накрая и приноса на Йероним в областта на християнската педагогика (cfr Ep. 107 e 128). Той ни предлага да формираме „душа, която да стане храм Господен“ (Ep. 107, 4), „скъпоценна гема“ в Божиите очи (Ep. 107, 13). Със забележителна интуиция той ни съветва да я пазим от злото и от случаите на грях, да избягваме неподходящите и пагубни приятелства (cfr Ep. 107, 4 e 8-9; cfr anche Ep. 128, 3-4). Увещава особено родителите да създават обстановка на спокойствие и радост за децата си, да ги стимулират да учат и да се трудят, като използват похвалата и духа на съревнованието (cfr Epp. 107, 4 e 128, 1)р да ги напътстват да преодоляват трудностите,да насърчават добрите им постъпки и да ги предпазват от извършването на лоши такива, защото – и тук цитира една фраза на Публилий Сир, чута в училище, – „трудно ще успееш да поправиш онова, с което постепенно си свикнал“ (Ep. 107, 8). Родителите са главните възпитатели на децата си, първите техни учители в живота. Обръщайки се към майката на едно момиче и правейки по-късно това и към бащата, Йероним много ясно ги призовава, като говори за фундаменталното изискване на всяко човешко същество да застане лице в лице с живота: „Нека тя намери в твое лице своята учителка, да гледа на тебе с възхищението на неопитната младост. Да не вижда нито в тебе, нито в баща си, действия, които водят към грях, за да не им подражава. Помнете, че … можете да я възпитате повече с пример, отколкото с думи“ (Ep. 107, 9). Сред големите интуиции на Йероним като педагог трябва да подчертаем значението, което той придава на здравото и интегрално възпитание още от най-ранно детство, на особената отговорност на родителите, на нуждата от сериозна морална и религиозна формация, на необходимостта от учение за по-цялостна човешка формация. Един аспект, приеман за необичаен в древността, но смятан за много важен от нашия автор, е подчертаното положение на жената, на която признава правото на цялостно възпитание: човешко, училищно, религиозно, професионално. И днес виждаме как възпитанието на човешката личност в нейната цялостност, възпитанието в отговорност пред Бога и пред човека, е истинското условие за всеки прогрес, за всеки мир, за всяко помирение и за всяко изключване на насилието. Възпитание пред Бога и пред човека: Светото Писание ни предлага ръководство за възпитанието, и по този начин – за истински хуманизъм.

Не можем да завършим тези кратки бележки за великия Отец на Църквата, без да споменем и великия принос, направен от него за спасяването на положителните и стойностни елементи на древните култури: еврейска, гръцка и римска, в условията на зараждащата се християнска цивилизация. Йероним признава и приема художествената стойност, богатството на мисълта и хармонията на образите, присъстващи в класиците, които възпитават в сърцето и фантазията благородни чувства. Но той поставя особено в центъра на живота и дейността си Божието Слово, което сочи на човека пътищата на неговия живот и му разкрива тайните на светостта. За всичко това можем само да му бъдем дълбоко благодарни, именно в нашето „днес“.