20 септември – Св. Св. Андрей Ким Таегон, Свещеник, Павел Чон Хасан и още 101 Корейски Мъченици (Възпоминание)

Началото на Католическата Църква в Корея е поставено през 1784 г., когато един светски човек, обърнал се във вярата по време на престоя си в Пекин, се завръща в родината...

Началото на Католическата Църква в Корея е поставено през 1784 г., когато един светски човек, обърнал се във вярата по време на престоя си в Пекин, се завръща в родината си и започва да проповядва там Христовото учение. Католическата общност в страната се увеличава бързо, но през XIX в. властите започват преследвания срещу нея. Най-силни са гоненията в периода от 1839 до 1867 г. Тогава 103-ма Мъченици: свещеници и миряни, засвидетелстват с кръвта си своята вярност към Христа.

Сред тях е Свети Андрей Ким Таегон, роден през 1821 г. в благородно християнско семейство. Той е един от първите католически свещеници от корейски произход – ръкоположен е през 1844 г., и е първият свещеник-Мъченик в Корея, обезглавен заради вярата си в Сеул на 16 септември 1846 г.

Друг корейски Мъченик е Свети Павел Чон Хасан, мирянин. Той също се ражда в католическо семейство през 1795 г. През 1801 г. баща му Августин и брат му Карл са екзекутирани като християни, а семейството е лишено от всички средства за препитание. Трудностите укрепват верността на Павел към Църквата и той помага всеотдайно на първите френски католически мисионери в Корея. Арестуван и подложен на изтезания, той е обезглавен на 22 септември 11839 г., заедно с приятеля си Августин Нион. Няколко месеца по-късно загиват мъченически майка му Цецилия и сестра му Елизабет. През същата година властите екзекутират френските мисионери Епископ Емпер и свещениците Пиер Мобан и Жак Шастан, изпратени от Чуждестранните Мисии в Париж.

 

Слово на Кардинал Фернандо Филони, Префект на Конгрегацията за Евангелизация на Народите, по време на срещата му с корейски свещеници – 4 октомври 2013 г.

(Incontro del prefetto della Congregazione per l’Evangelizzazione dei Popoli con i Sacerdoti – 4 ottobre 2013)

Скъпи Братя в свещенството,

1. Не можех да дойда на тази благословена земя – земя на мъченици и на една жива Църква, където първите християни е трябвало да чакат много години, преди свещеник да успее да поеме грижата за първата общност, родена от културната и религиозна инициатива на Джон Баптист Йи Биеок и неговите образовани приятели, без да използвам възможността да се срещна и да отправя моята мисъл и слово към клира на тази страна. Поздравявам всички свещеници, които живеят и работят в Корея, особено тук присъстващите свещеници от клира на Суван. Призовавам всички вас да осъществявате пасторалното си служение ревностно и с ентусиазъм. Предавам ви почитта и подкрепата на Папа Франциск, с когото разговарях за пасторалното ми посещение в Корея. Нося ви Неговия благослов.

2. Основоположник на корейския клир със сигурност е Свети Андрей Ким Теагон, ръкоположен за свещеник през 1845 г. и много скоро след това станал мъченик за вярата – едва година след свещеническото си ръкоположение. Вие, скъпи корейски свещеници, имате за основоположник един толкова благороден събрат, към чието мъченичество ще се присъединят скоро трима Епископи и множество верни християни. Така кръвта на чедата на тази страна се смесва с тази на мисионерите. Краткият живот на Свети Андрей Ким не се отличава с изключителни дела, с блестяща култура или други някакви необикновени аспекти. Краткият му живот се отличава поради три главни причини – верността му към принципите на вярата, приети и живяни в благородното му семейство; голямото му желание да бъде свещеник, за което се подготвя решително и всеотдайно (да помислим, например, за трудностите, които среща, когато трябва да отиде да учи в Макао); свидетелството му пред мандарина, губернатора и накрая – пред краля, отхвърляйки всяка форма на вероотстъпничество, въпреки жестоките мъчения. Обезглавен на 16 септември 1846 г. в Сеул, той става първият мъченик свещеник на зараждащата се корейска Църква.

3. Този наш събрат без съмнение седи, редом с още толкова много мъченици свещеници на Църквата, „отдясно на Бога“, имайки благодатта да чуе от Христос – върховния и вечен Свещеник, – най утешителните думи, които всички ние бихме искали да чуем един ден в края на живота си: „Добри и верни рабе! Влез в радостта на Господаря си!“ (Мат. 25, 21). вие, скъпи събратя в свещенството, имате един толкова велик основоположник в свещеническата генеалогия на Църквата на Корея, че с право можете да се гордеете с него.

4. Вие познавате добре живота на народа, към който принадлежите. Сега трябва да се запитате: какво той и Църквата искат днес от мен, свещеника, в Корея? За да дам отговор, бих искал да размислим като парадигма над откъса от Евангелието според Лука 10, 1-20, където се казва, че един ден Господ извиква при Себе Си Своите ученици и ги изпраща двама по двама във всеки град и всяко място, където възнамерява да отиде: „Казваше им: „Жътвата е голяма, а работниците – малко …“ В евангелския текст, ако погледнем внимателно, ще видим, че Исус препоръчва няколко неща, които ще се опитам да припомня. Казва: Молете Господаря на нивата, за да изпрати работници на жътвата; идете като агнета сред вълци; не носете кесия, нито торба; когато влезете в някой дом, първо поздравявайте: Мир на този дом!; не минавайте от къща в къща; лекувайте болните; възвестявайте Божието Царство и обръщане от греховете. Евангелието казва, че след известно време учениците се завръщат и разказват на Господа опита си: преживели са радостни моменти и разказват за чудесата, които са извършили в името на Исус.

5. Какво означават, какъв смисъл имат за нас, днешните Христови свещеници,тези думи на Учителя? Да спрем за кратко вниманието си върху тях.

а) Първата препоръка на Исус е следната: „Молете Господаря на жътвата“. Това преди всичко е конкретна покана за молитва. Щом сме призовани да бъдем Божии хора, ние сме и трябва да бъдем хора на молитвата. Тя не може и не бива да липсва в живота ни и трябва да предшества всяка наша човешка и пастирска дейност. Имам предвид, например, официалната и обща молитва на Църквата, като Литургията на Часовете, която никога не бива да пропускаме в ежедневието си, както и съкровената и лична молитва, чрез която поддържаме тясна духовна връзка с Христос. Хората често ни спират и ни молят: „Отче, мелете се за мен!“ Разбира се, ние не пропускаме да уверим тези, които ни искат това, че ще ги помним, но правим ли го след това? Казвам това, за да подчертая как хората гледат на нас като на хора на молитвата, и ние сме длъжни да носим в сърцата си чрез молитвата нуждите на нашите верни. Няма да изброявам колко пъти Господ препоръчва на Своите ученици да се молят. Но има една специална молитва, която Господ иска от нас да отправяме към Бога: „Та Господарят да изпрати работници на жътвата Си“ (Лука 10, 2). Един свещеник, който в сърцето си няма желание да се моли за своите верни, за призванията и за нашето постоянство, е като родител, който не желае децата си или не полага грижи за тях. Той е стерилен в пасторално отношение, разумът му е стерилен, сърцето му е стерилно! Ние първи сме призвани да носим в сърцата си призванията, та днешните младежи утре да бъдат наши наследници в сферата на евангелизацията и на благодатта.

б) Второто, което Исус препоръчва, е свързано с духа, с който приемаме да бъдем пастири: „Идете като агнета сред вълци“. Става дума за вътрешна нагласа, която ни отличава от всеки друг вид организация и служение. Да имаме в себе си силата на Бога, Който не е грабител, не влиза в разпри, не търси плячка. Сам Христос ни дава пример за това: Той е „като кротко агне, водено на клане“ (Йер. 11, 19), на Когото „Господ възложи греховете на всички нас … Той понесе върху Си греха на мнозина, и за престъпниците стана ходатай“ (Ис. 63, 6.12). Неотдавна Папа Франциск в едно свое размишление в параклиса на „Domus Sanctae Marthae“ каза, че свещениците трябва да се молят на Мария за две благодати: „Да понасят всичко с търпение и да побеждават с ллюбов вътрешните и външни притеснения“ (24 май 2013). За мен тези думи са хубави и показателни. В друго размишление той каза, че единствените ни оръжия са защита са Божието Слово, смирението и кротостта (4 май 2013).

в) Третото нещо е свързано със свободата от материалните неща. Този аспект е твърде деликатен, върху него сме свикнали да дискутираме много, и особено върху истинския смисъл, който Христос влага в думите Си. Всъщност никога няма да открием този специален смисъл, защото думите са си там – ясни и прости, – и всеки ще ги възприеме според нагласата на сърцето си. Той казва просто: „Не носете нито кесия, нито торба“ (Лука 10, 4). Папа Франциск набляга много върху тази свещеническа характеристика, припомняйки, че когато един Епископ, един свещеник, един монах позволи да бъде победен от грижата за „кесията“ и за „торбата“, рискува да се превърне в пастир, който като вълк „яде плътта на овцете си“ (L’Ossrvatore Romano 15.05.2013). Става дума за един силен израз, почерпен от такъв велик пастир като Свети Августин. И той продължава: „Когато един свещеник, един Епископ преследва парите, народът не го обича и това е знак. И сам той свършва зле … И когато един Епископ, един свещеник следва пътя на сеутата, той навлиза в духа на кариеризма, причинява много зло на Църквата и накрая става за посмешище“ (ib.).

г) Четвъртата специфична характеристика, препоръчана от Исус, е изразена с думите: „Когато влизате в някой дом, първо казвайте: Мир на този дом“ (Лука 10, 5). Мисля, че това е най-хубавата дума, която можем да изречем. Свети Франциск я прави мото за своите братя: „Мир и добро!“  - те трябвало да я повтарят всеки път, когато започват да говорят или влизат в някое място. Защото мирът е предназначен преди всичко за духа – вътрешния дом на всеки човек, често смущаван от факти, думи, ситуации на грях, на разделение, на конфликти било със себе си, било с другите, на недоволство от собственото битие. Но също така е предназначен и за местата, където влизаме: работата, обществото, самата Църква и между християните. Ние трябва да бъдем строители на мира – първия дар на възкръсналия Христос за смутеното сърце на Неговите ученици, изоставили страдащия Господ, и обезкуражени от Неговата смърт, от самоубийството на Юда, от кризата на онова, което са мечтали за себе си и за Израил. Като свещеници, трябва да се стремим да изграждаме истинска атмосфера на мир в нашите презбитериуми. Никога не бива да забравяме обещанията, които дадохме свободно в деня на свещеническото ни ръкоположение: ангажиментите на свещеническия живот, верността към вярата на Църквата, отслужването на Тайнствата, усърдната молитва, сътрудничеството и синовното подчинение на Епископа.

д) „Не минавайте от къща в къща“ (Лука 10, 7), препоръчва Исус. Тоест, вярата не е прозелитизъм, не е идеология, нещо повече – когато навлязат идеологията или прозелитизмът, вече нищо не се разбира, защото те фалшифицират Евангелието, казва Папа Франциск. Свети евангелизатори са онези, които водят Църквата напред; онези, които вървят по пътя на обръщането, по пътя на смирението, на сърцето, по пътя на красотата (cfr. Omelia del 19 aprile 2013). Трябва да внимаваме да не копираме прозелитизма на сектите или на други подобни феномени, които злоупотребяват с Христовото Слово и се грижат повече за бройката, отколкото за качеството. Интересна е методологията на първите корейски християни, които, опирайки се на познанието на Божието Слово и на търсенето на истината, са дали живот на онази първа общност, която става основа на разпространението на Евангелието в Корея.

е) Исус препоръчва също така на Своите ученици „да лекуват болните“ и да възвестяват „Божието Царство“ (ср. Лука 10, 9) и обръщането (ср. Марк. 6, 12). Да се опитаме да разберем добре като свещеници тези думи. Защото става дума за истинското служение, което трябва да извършваме ние, свещениците, и е поверено само на нас, свещениците. Не става дума нито да се посветим на медицината, нито да заместим онези, които я практикуват професионално. Нито да станем социолози, психолози или психиатри. Онова, което Исус иска от нас като свещеници, е да се грижим за духа, да даваме надежда на обезкуражените и да сочим нов път на онези, които изпитват страдание и болка. Това служение е типично свещеническо и е поверено на онзи, който седи в изповедалнята, който оставя оставя вратата си гостоприемно отворена, който на драго сърце посвещава времето си на брата и на сестрата, които преживяват трудности, и не се нервира, понеже има да върши нещо друго. Който приема като добър пастир да жертва живота си.

Бих искал да завърша тези мои думи, като препоръчам на вас, свещениците, радостта от духовното бащинство. Ще го направя с хубавите думи на Папа Франциск, който по много силен начин в една своя неотдавнашна проповед се изрази така: „Ние, свещениците, трябва да се молим за една благодат …: за благодатта на пастирското бащинство, на духовното бащинство. Ще имаме много грехове … Всички имаме грехове, но да нямаме деца (духовни), да не станем бащи – това е като животът ни да не достигне своя край: да спре по средата на пътя. Ето защо трябва да бъдем бащи. Но това е благодат, която Господ ни дава. Хората ни казват така: „Отче, отче, отче …“ И искат да бъдем такива – да бъдем бащи, чрез благодатта на духовното бащинство. И аз мисля – завърши Папата, – за тези два образа …: образа на Аврааам, който се моли за син … ; за Авраам, който с тояга в ръка брани семейството си, и да образа на стареца Симеон в Храма, който получава нов живот: (който) отслужва спонтанна литургия – литургия на радостта в Негова чест (Omelia del 26 giugno 2013, in L’Oss. Rom. del 27 giugno 2013).

Скъпи братя в свещенството, благодаря ви за вашата ревност и за ангажираността ви с евангелизацията и отслужването на Тайнствата. Старайте се да създавате между вас, свещеници на различна възраст, истински дух на братство и уважение; имайте позитивни чувства помежду ви и нека никога не лепсва помощ за събрата, който е в затруднение или е по-слаб. Ще бъде хубаво, като учениците, които се завръщат при Исус в края на тяхната мисия, да можете всички вие да разказвате вашия опит – прекрасните неща, радостите и чудесата, извършени от Бога чрез вас.

Успешна работа, скъпи свещеници от Корея! Господ да ви благослови!