16 септември – Св. Св. Корнелий, Папа и Киприан, Епископ – Мъченици (Възпоминание)

www.adorazioneeucaristica.it

Свети Корнелий е роден в патрицианско семейство в Рим. През 251 г., след жестоките антихристиянски гонения при император Деций, е избран за Папа. Понтификатът му е смутен от схизма, предизвикана от римския свещеник Новациан, който обвинява Папата в слабост. Тогава Корнелий е подкрепен от много Епископи, сред които е и влиятелният Киприан Картагенски. През 253 г. Папа Корнелий е изпратен от римските власти на заточение в Центумцеле (дн. Чивитавекия), където скоро умира. Църквата го почита като Мъченик заедно със Свети Киприан.

Свети Киприан е роден ок. 210 г. в езическо семейство в Картаген (Римска Северна Африка). Ок. 245 г. се обръща в християнската вяра, а през 249 г. е избран за Епископ на родния си град. Прочут е с ценните си богословски творби. Подкрепя Папа Корнелий срещу противниците му в Рим. По време на гоненията срещу християните при император Валериан е обезглавен в Картаген на 14 септември 258 г.

 

Катехизис на Папа Бенедикт XVI по време на Генералната Аудиенция на Площад „Свети Петър“ във Ватикана – 6 юни 2007 г.

Свети Киприан

Скъпи братя и сестри,

В поредицата наши катехизиси върху великите личности на древната Църква, днес стигаме до един забележителен африкански Епископ от III в. – Свети Киприан, който „бе първият Епископ, който си спечели в Африка венеца на мъченичеството“. В същата степен славата му – както свидетелства дякон Понций, който пръв описва живота му, – е свързана с литературното му творчество и с пастирската му дейност в продължение на 13-те години, които делят неговото обръщане от мъченичеството му (cf Vita 19, 1; 1, 1). Роден в Картаген, в богато езическо семейство, след една лекомислена младост Киприан се обръща в християнството на 35-годишна възраст. Сам той разказва за своя духовен път: „Когато все още лежах в тъмната нощ – пише той няколко месеца след Кръщението си, – струваше ми се изключително трудно и мъчително да извърша онова, което Божието милосърдие ми предлагаше … Бях свързан с многобройните грешки на предишния ми живот и не вярвах, че мога да се освободя от тях, затова продължавах да тъна в пороците си и да задоволявам нечистите си желания … Но след това, с помощта на възродителната вода, бе измита нищетата на предишния ми живот: една властна светлина изгря в сърцето ми; едно повторно рождение ме възстанови в напъпно ново същество. Тогава по чуден начин започна да изчезва в мен всяко съмнение … Разбрах ясно, че онова, което преди живееше в мен, в робуването ми на плътските пороци, бе земно, докато божествено и небесно бе онова, което Светият Дух бе породил сега в мен“ (A Donato 3-4).

Веднага след обръщането си, Киприан – не без да се натъкне на завист и съпротива, – е избран за свещеническото служение и получава Епископско достойнство. В краткия период на своя епископат той преживява първите две гонения, започнали с императорски укази – на Деций (250 г.) и на Валериан (257-258). След изключително жестокото гонение на Деций, Епископът трябва да се ангажира изключително много, за да върне реда в християнската общост. Много верни се отричат от вярата или не се държат подобаващо по време на изпитанието. Това са т. нар. „лапси“ – тоест „паднали“, – които горещо желаят да се върнат в общността. Спорът около тяхното повторно приемане стига дотам, че да раздели християните в Картаген на умерени и крайни. При тези обстоятелства се появява и страшна чума, която опустошава Африка и поставя смущаващи богословски въпроси както в общността, така и по отношение на езичниците. Трябва да споменем накрая и за противоречията между Киприан и Римския Епископ Стефан по въпроса за Кръщението, дадено на езичници от християни еретици.

При тези наистина трудни обстоятелства, Киприан проявява забележителните си управленчески качества: той е строг, но не и непреклонен спрямо лапсите, на които дава възможността да получат опрощение, след като извършат нужното покаяние. Спрямо Рим е твърд в защитата на здравите традиции на африканската Църква. Изключително хуманен е и обзет от истински евангелски дух, когато призовава християните към братска помощ за езичниците по време на чумата. Умее да говори с много такт, когато припомня на верните – прекалено уплашени да не загубят живота и благата си, – че за тях истинският живот и истинските блага не са от този свят. Неумолим е в борбата си с нравствената поквара и с греховете, засягащи моралния живот, особено скъперничеството. „Така прекарваше дните си – разказва дякон Понций, – когато ето че по заповед на проконсула внезапно във вилата му пристигна началникът на гвардията“ (Vita 15, 1). В този ден светият Епископ е арестуван и след кратък разпит посреща смело мъченичеството сред своя народ.

Киприан съставя множество трактати и писма, свързани винаги с пастирското му служение. Малко сложен към богословски разсъждения, той пише преди всичко за изграждането на общността и за доброто поведение на верните. На практика Църквата е най-любимата му тема. Той прави разлика между „видимата Църква“ и „невидимата“, мистичната Църква, но набляга особено на това, че „който изоставя престола престола на Петър, върху който е основана Църквата, той се лъже, че е останал в Църквата“ (L’unità della Chiesa cattolica 4). Киприан е убеден, и изразява това със силни думи, че „извън Църквата няма спасение“ (Epistola 4, 4 e 73, 21), и че „не може да има Бога за Отец онзи, който няма Църквата за Майка“ (L’unità della Chiesa cattolica 4). Неотменна характеристика на Църквата е единството, символизирано от несъшитата туника Христова (ibid., 7): единство, за което казва, че намира основата си в Петър (ibid., 4) и съвършеното си осъществяване в Евхаристията (Epistola 63, 13). „Има само един Бог, само един Христос“ – подчертава Киприан, – „само една е Църквата, само една – вярата, само един – християнският народ, свързан в крепко единство от спойката на съгласието: и не може да бъде разделено онова, което е едно по природа“ (L’unità della Chiesa cattolica 23).

Говорихме за неговите виждания по отношение на Църквата, но не бива да пренебрегваме наред с това и учението на Киприан за молитвата. Аз обичам особено неговата книга за „Отче наш“, която ми помогна много да разбера и да произнасям по-добре „Господнята молитва“. Киприан учи, че именно в „Отче наш“ на християнина е даден правилният начин на молитва, и подчертава, че тази молитва е в множествено число, „та онзи, който се моли, да не се моли единствено за себе си. Нашата молитва  - пише той, – е публична и обща, и ккогато се молим, не се молим само за един човек, а за целия народ, защото сме едно с целия народ“ (L’orazione del Signore 8). Така личната и литургичната молитва са здраво свързани помежду си. Единството им произтича от фака, че те отговарят на едно и също Божие Слово. Християнинът не казва „Отче мой“, а „Отче наш“, дори когато е скрит в затворена стая, защото знае, че на всяко място, при всяко обстоятелство, той е член на едно тяло.

„Затова да се молим, възлюбени братя – пише Епископът на Картаген, – како Бог, Учителят, ни е научил. Доверителна и съкровена молитва е тази, да се молим на Бога с онова, което е Негово, да отправяме към ушите Му Христовата молитва. Да познае Бог словата на Своя Син, когато казваме една молитва: онова, което живее в духа ни, да го изразяваме и с гласа си … Когато се молим, освен това, имаме такъв начин да говорим и да се молим, който чрез съответната дисциплина остава спокоен и въздържан. Да помним, че сме пред погледа на Бога. Трябва да бъдем угодни в Божиите очи както с телесното си поведение, така и с тона на гласа … И когато се събираме заедно с братята и отслужваме Божията жертва със свещеника на Бога, трябва да помним с почтителен трепет и дисциплина, да не разсейваме нашите молитви с нестройни гласове, както и да не натрапваме с прекалено многословие молба, която би трябвало да се отправи към Бога с умерен тон, защото Бог слуша не гласа, а сърцето (non vocis sed cordis auditor est) (3-4). Става дума за слова, които остават валидни и днс, и ни помагат да отслужваме добре Светата Литургия.

В заключение, Киприан има място в началото на онази плодоносна богословско-духовна традиция, която вижда в „сърцето“ главното място на молитвата. Утвърдено в Библията и в Отците, сърцето е съкровеното място на човека – мястото, където живее Бог. В него се извършва онази среща, когато Бог говори на човека, а човекът слуша Бога; когато човекът говори на Бога, и Бог слуша човека: и всичко това – чрез единственото Божие Слово. Именно в този смисъл – повтаряйки Киприан, – Смарагд, Абат на „Свети Михаил“ в Моза, в първите години на IX в., свидетелства, че молитвата „е дело на сърцето, а не на устните, защото Бог гледа не думите, а сърцето на молещия се“ (Il diadema dei monaci 1).

Възлюбени, да направим наше това „слушащо сърце“, за което ни говорят Библията (ср. 1 Цар.=3 Цар. 3, 9) и Отците: толкова се нуждаем от него!Само така щеможем да изпитаме в пълнота, че Бог е наш Отец и че Църквата – Светата Христова Невяста, е наистина наша Майка.