28 август – Свети Августин, Епископ и Църковен Учител (Възпоминание)

 

cattedraledibisceglie.it

Свети Августин е роден на 13 ноември 354 г. в Тагасте (Римска Африка, дн. в Алжир). Благочестивата му майка Света Моника го възпитава в християнски дух. От млад проявява изключителни интелектуални качества. Получава блестящо образование и става прочут оратор.

Междувременно се отдалечава от християнството, води безреден живот и се увлича по ереста на манихеите. Усърдните молитви на майка му, както и срещата му със Свети Амброзий, Епископ на Медиоланум (дн. Милано), водят до искреното му и дълбоко обръщане в християнската вяра. През 387 г. получава Кръщение от Свети Амброзий, след което се завръща в Африка и основава там монашеска общност. Избран е за Епископ на Хипон (дн. Аннаба в Алжир).

Огромното богословско наследство на Свети Августин е в основата на католическата теология. Освен множеството богословски трудове, то включва и творби по философия и мистика, слова и послания. Сред тях се отличават автобиографията „Изповеди“, както и трактатът „За Божия град“. Умира на 28 август 430 г. в Хипон.

 

Катехизис на Папа Бенедикт XVI по време на Генералната Аудиенция в Аулата „Павел VI“ на Ватикана – 16 януари 2008 г.

Свети Августин от Хипон (2)

Скъпи братя и сестри!

Днес, както и миналата сряда, бих искал да говоря за великия Епископ на Хипон, Свети Августин. Четири години преди да умре, той пожелава да посочи своя наследник. Затова на 26 септември 426 г. събира народа в Базиликата на Мира в Хипон, за да представи на народа онзи, когото е избрал на тази длъжност. Казва: „В този живот всички сме смъртни, но последният ден на този живот винаги е неизвестен за всеки индивид. Обаче в детството се надяваме да доживеем до юношеството, в юношеството – до младостта, в младостта – до възмъжаването, по време на възмъжаването – до зрялата възраст, в зрялата възраст – до старостта. Не сме сигурни, че ще доживеем дотогава, но се надяваме. Обратното: старостта няма пред себе си друг период, който да се надяваме да доживеем; а продължителността й е несигурна … Аз, по Божия воля, дойдох в този град в цветуща възраст. Но младостта ми отмина и вече съм стар“ (Ep 213, 1). Тогава Августин съобщава името на определения за негов наследник – свещеника Хераклий. Събранието избухва в продължителни ръкопляскания, повтаряйки 23 пъти: „Да благодарим на Бога! Да бъде хвален Христос!“  С нови ръкопляскания след това верните посрещат онова, което Августин казва за своето бъдеще: че желае да посвети годините, които му остават, на по-усилено изучаване на Светото Писание (cfr Ep 213, 6).

Остават му фактически четири години на изключителна интелектуална активност: завършва важни свои трудове, започва други, не по-малко ангажиращи, води публични дебати с еретиците – винаги търси диалог, – намесва се, за да помогне за възстановяването на мира в африканските провинции, нападани от варварските племена от юг. Във връзка с това пише на комита Дарий, дошъл в Африка, за да сложи край на разногласията между комита Бонифаций и императорския двор, от които се възползват мавърските племена, за да атакуват: „Най-великата титла на славата – заявява той в посланието си, – е именно тази: да се убие войната със слово, вместо да се избиват хората с меч, и да се осигури или запази мирът чрез мир, а не чрез война. Разбира се, и онези, които се сражават, ако са добри, също без съмнение търсят мира, но с цената на проливането на кръв. Ти, напротив, си изпратен именно за да попречеш на стремежа да се пролива нечия кръв“ (Ep 229, 2). За съжаление, надеждата за умиротворяването на африканските територии остава напразна: през май 429 г. вандалите, повикани в Африка от същия Бонифаций, преминават Гибралтарския проток и нахлуват в Мавритания. Тяхното нашествие достига бързо и останалите богати африкански провинции. През май или юни 430 г. „разрушителите на Римската империя“, както Посидий нарича тези варвари (Vita, 30, 1), са вече пред Хипон и започват обсадата му.

В града е потърсил убежище и Бонифаций, който, след като се помирява, макар и твърде късно, с двора, сега напразно се опитва да спре напредването на нашествениците. Биографът Посидий описва болката на Августин: „Сълзите бяха повече от обикновено негов хляб денем и нощем, и, достигнал вече края на живота си, повече от другите изпитваше горчивината и страданието на старостта си“ (Vita 28, 6). И обяснява: „Защото този Божи човек виждаше кланетата и раворяването на градовете; разрушените къщи в селата и жителите им, избити от враговете или прогонени и скитащи се; църквите, лишени от свещеници и служители; богопосветените девици и монасите – прогонени отвсякъде: сред тях – едни, подложени на изтезания, други – избити с меч, трети – пленници, загубили силата на духа и тялото си, дори вярата си, попаднали в мъчително и продължително робство у враговете“ (ibid. 28, 8).

Макар да е стар и уморен, Августин остава на поста си, подкрепяйки себе си и другите с молитва и размишление над тайнствените планове на Провидението. Във връзка с това говори за „старостта на света“ – и, намирайки остарял римския свят,  - говори за тази старост, както прави това преди години, когато утешава бегълците, дошли от Италия, когато през 410 г. готите на Аларих превземат град Рим. В старостта,  казва, изобилстват болестите: кашлица, настинка, гурели, тревожност и изтощение. Но дори светът да остарява, Христос остава винаги млад. И затова те приканва: „Не отказвай да се подмладиш в единение с Христос, дори в този стар свят. Той ти казва: Не се страхувай, младостта ти ще се обноби като на орел“ (cfr Serm. 81, 8). Затова християнинът никога не трябва да се обезкуражава, дори в трудни ситуации, и да се стреми да помага на онзи, който е в нужда. Ето как Учителят съветва в отговора си Епископа на Тиабе Хонорат, който го пита дали пред опасността от варварските нашествия един Епископ, свещеник или друг човек на Църквата може да бяга, за да спаси живота си: „Когато опасността е обща за всички, тоест за Епископите, клириците и миряните, онези, които се нуждаят от някой друг, не бива да бъдат изоставяни от онези, които могат да им помогнат. В този случай нека всички се укрият в свещени места. Но ако някои имат нуждата да останат, нека не бъдат изоставяни от онези, чийто дълг е да ги подкрепят със светото служение, по такъв начин, че или ще се спасят заедно, или заедно ще изпитат бедствието, което Бащата на семейството е пожелал да претърпят“ (Ep 228, 2). И завършва: „Тази е най-великата проява на любовта“ (ibid. 3). Може ли да не забележим в тези думи героичното послание, което толкова свещеници през вековете са приели и направили свое?

Междувременно град Хипон устоява. Къщата-манастир на Августин отваря вратите си, за да приеме негови колеги в Епископата, помолили го за гостоприемство. Сред тях е и Посидий, негов ученик, който по този начин ще ни остави пряко свидетелство за последните му, драматични дни. „На третия месец от обсадата – разказва той, – Августин легна болен от треска: тя беше последната му болест“ (Vita, 29, 3). Светият Старец се възползва от полученото най-сетне свободно време, за да се отдаде още по-усърдно на молитва. Винаги бе твърдял, че никой: Епископ, монах или мирянин, колкото и безукорно да изглежда поведението му, не бива да посреща смъртта без нужното покаяние. Затова сам постоянно повтаряше през сълзи покаятелните псалми, които толкова пъте бе произнасял заедно с народа“ (cfr ibid., 31, 2).

Колкото повече се засилва болестта му, толкова повече умиращият Епископ чувства нуждата от усамотение и молитва: „За да не бъде тревожен от никого в своята вглъбеност, десетина дни преди да напусне това тяло, помоли нас, присъстващите там, да не позволяваме на никого да влиза в стаята му, освен в часовете, когато лекарите идваха да го посетят или когато му носеха храната. Желанието му бе изпълнено точно и през цялото това време той бе отдаден на молитва“ (ibid., 31, 3). Смъртта му настъпва на 28 август 430 г.: голямото му сърце най-сетне се успокоява в Бога.

„При погребението на тялото му – научаваме от Посидий, – бе извършено светото жертвоприношение на Бога, на което присъствахме и ние, след което тялото бе положено в земята“ (Vita 31, 5). Тялото му, неизвестно кога, е пренесено в Сардиния, а оттам, през 1725 г. – в Павия, в Базиликата „San Pietro in Cel d’oro“, където почива до днес. Неговият пръв биограф прави следната заключителна оценка за него: „Той остави на Църквата твърде многоброен клир, мъжки и женски манастири, пълни с хора, дали обети за богопосветен живот в послушание на своите настоятели, както и библиотеки, съдържащи неговите книги и слова, също и тези на други светци, от което се вижда какви са били по Божия благодат заслугата и величието му в Църквата, заради които винаги ще бъде жив за верните“ (Possidio, Vita 31, 8). Към тази оценка можем да се присъединим и ние: той е жив и за нас в своите писания. Когато чета написаното от Свети Августин, нямам усещането, че той е умрял преди преди около хиляда и шестстотин години, а го чувствам като човек от днешното време: приятел, съвременник, който ми говори, който ни говори с живата си и актуална вяра. В Свети Августин, който ни говори, който ми говори в своите писания, ние виждаме вечната актуалност на вярата: на вярата, която идва от Христос, Въплътеното Вечно Слово, Сина Божи и Сина Човечески. И можем да видим, че тази вяра не е от вчера, макар да е била проповядвана вчера. Тя е винаги днешна, защото Христос е наистина вчера, днес и завинаги. Той е Пътят, Истината и Животът. Така Свети Августин ни окуражава да се доверим на Този Христос – винаги жив , – и така да намерим пътя на живота.