2 май – Свети Атанасий Александрийски, Епископ и Църковен Учител (Възпоминание)

 

maranatha.it

Свети Атанасий е роден през 295 г. в християнско семейство в Александрия – главен град на римски Египет и един от значителните културни центрове на Античността. Получава великолепно класическо образование и подготовка при прочути духовни учители, сред които е и Свети Антоний Абат. Посвещава се на църквата и през 325 г., вече дякон, придружава Александрийския Епископ Свети Александър като негов секретар на Първия Вселенски Събор в Никея. През 328 г. е избран за Епископ на Александрия. С проповедта и писанията си води упорита борба срещу много разпространената тогава на Изток арианска ерес, отричаща единосъщието на Отца и Сина. Неколкократно е принуждаван да напуска Египет и да отива в изгнание, но винаги защитава твърдо вярата на Църквата. Умира през 373 г. на египетската си катедра в Александрия. Оставя забележително литературно и богословско наследство. Сред най-известните му творби са: „Въплъщението на Словото“, „Житие на Свети Антоний“, „Трактати срещу арианите“, „Никейският Символ“, както и множество послания.

Винченцо Губитози. Свети Атанасий – непоклатим бастион на цялостната Истина

(Vincenzo Gubitosi. Sant’Atanasio, incrollabile baluardo della Verità tutta intera. Radici cristiane, n. 66 – Luglio 2011)

Атанасий Александрийски – Епископ, Светец, както и Учител и Отец на Църквата, – има на какво да научи много и днес Божия народ. Неговият житейски опит е изненадващо актуален, а учението му е повече от всякога истинно. С една дума – той е истински „страж на ортодоксията“.

Атанасий е роден в Александрия около 300 г., и заедно със Свети Августин и Свети Йероним е една от великите фигури на IV в., като се започне с това, че участва, в качеството си на секретар на Епископа на Александрия, в Никейския Събор през 325 г.

Арианската ерес и Никейският Събор

Този Събор е решаващ за християнската вяра като цяло и за бъдещата мисия на Атанасий в частност. Отците от Никея се занимават, наред с всичко останало, и с изключително тежкия проблем за арианската ерес, възникнал малко преди това. Арий, александрийски презвитер, проповядва „съътвореността“ на Христос. Според неговите възгледи, Христос е нещо „средно“ между Бог и човек: същество, със сигурност по-висше от всички останали твари (един вид „сътворен бог“), но си остава винаги по-низш от Отца, Който е единственият истински Бог, скрит от очите на хората.

Това е явна ерес, като се има предвид, че Самият Исус определя Себе Си като „идентичен“ с Отца, когато казва: „Който е видял Мен, видял е Отца“ (Йоан 10, 15), и още: „Аз и Отец едно сме“ (Йоан 22, 30), без да броим прекрасната дефиниция, която Посланието до евреите дава на Словото, което по отношение на Отца е „сияние на славата и образ на Неговата ипостас (същност)“ (Евр. 1, 3).

Именно на Никейския Събор е изработен терминът „consubstantialis“ („единосъщен“), за да отбележи факта, че Синът „има еднаква същност с Отца“, както ще бъде заявено в Никео-Константинополския Символ на вярата.

Епископ и Светец

Само след три години, през 328 г., когато умира Епископът на Александрия, Атанасий става негов наследник и веднага се отличава с намерението си да се бори срещу арианските теории, показвайки как истинската вяра – слугиня на Истината, не може никога да прави компромиси с грешката – по никаква причина.

А причини е имало, при това сериозни: достатъчно е да помислим, че първо император Константин, а след него и синът му Констанций, накрая ще подкрепят арианството по чисто политически мотиви.

На прага на тази опасна тенденция – цезаропапизма, – владетелите възнамеряват да използват религията като instrumentum regni, като средство да управляват по-добре. В този случай набелязаната им цел е единството на Империята, и средството, което смятат да използват, е консолидацията на противниковите „фракции“ в Църквата.

Има натиск от много страни, за да бъдат заставени католическите Епископи да приемат в общение арианите, подписвайки една двусмислена формула на вярата. Именно на подобни интриги се противопоставя твърдо Атанасий, и тази му непоколебимост му струва 17 години изгнание за различни периоди от време в продължение на 30 години: от 335 до 366 г.

След дълги години страдание за вярата, когато е възстановен окончателно на катедрата си, той най-накрая успява да се посвети на реорганизацията на християнските общности, особено в доктринално отношение. През 362 г. по негова инициатива е свикан Събор в Александрия, на който се утвърждава категорично божествеността на Христос и се слага веднъж завинаги край на всички дискусии на тази тема.

Отново Атанасий е този, който допринася до голяма степен за разпространението на принципите на манашеството на Запад, благодарение на своето произведение „Житие на Антоний“ – биография на Свети Антоний Абат, с когото се запознава по време на изгнанието си, докато живее в една общност на анахорети в египетската пустиня. Умира на 2 май 373 г.

Единствено във всеотдайна защита на Истината

Най-значителната творба на Атанасий си остава трактатът „Въплъщение на Словото“, където той синтезира по прекрасен начин основите на католическата вяра, заявявайки, че Божието Слово „стана Човек, та ние да станем Бог. То стана видимо в тяло, та ние да станем идея за невидимия Отец, и Самото То понесе насилието на хората, та ние да наследим нетленността“ (54, 3).

„Та ние да станем Бог“ … Жан Гитон пише в своя „Исус“, че „Вселената е машина за производство на богове, според последната фраза на Бергсон, ако под „богове“ се разбират Светците, съединени с Христос“. Този израз не бива да ни изненадва, не е някаква ерес, появила се поради недомислие. Такова е било винаги учението на Католическата Църква: Божиите чеда са призвани да станат Бог на принципа на съпричастието, тоест – оставайки в общение с Бога чрез Благодатта.

Тази е крайната участ на всеки човек: накрая да притежава своя Създател. И Атанасий, в своята непоклатима защита на ортодоксията, иска да гарантира именно това, не позволявайки здравото учение, тоест Истината, да бъде изопачено … Устоявайки докрай в добрата борба за Вярата, Атанасий нерядко остава напълно сам. Често тази участ постига онзи, който има смелостта да устоява докрай във възвестяването на „цялостната Истина“: но тази участ е само земна, докато +голяма е наградата на небесата“.

Нашият Светец, единствен бастион на Божието Слово, дори когато е изоставен от повечето Епископи, не се отказва да възвестява истината, така че по-късно Свети Йероним ще каже за него: „Така, докато светът, объркан, бе станал ариански, Египет остана верен в лицето на своя неоспорим глава Атанасий“.