1 декември – Първа Адвентна Неделя

Четива:
Исаия 2, 1-5
Псалм 121
Римляни 13, 11-14
Матей 24, 37-44

 

Катехизис на Папа Франциск по време на Генералната Аудиенция на Площад „Свети Петър“ в Рим – 26 ноември 2013 г.

Скъпи братя и сестри,

Добър ден и комплименти за това, че посмяхте да дойдете в този студ на площада! Хиляди комплименти!

 

www.istitutosangiuseppecafasso.it

Желая да завърша катехизисите върху „Веруюто“, проведени през Годината на вярата, приключила миналата неделя. В този и в следващия катехизис бих искал да се спра на темата за възкресението на телата, разглеждайки два нейни аспекта – така, както ги представя Катехизисът на Католическата Църква – тоест нашето умиране и възкресението ни в Исус Христос. Днес ще се спра на първия аспект: „Нашето умиране в Исус Христос“.

1. Постоянно се сблъскваме между нас с един грешен начин да се гледа на смъртта. Смъртта очаква всички нас и  поставя пред нас много сериозни въпроси, особено когато ни засяга отблизо или когато достига малките, беззащитните, по начин, който ни се струва „скандален“. Винаги ме е вълнувал въпросът: защо страдат децата? защо умират децата? Ако се възприема като край на всичко, смъртта плаши, ужасява, превръща се в заплаха, която унищожава всяка мечта, всяка перспектива, която разрушава всяка връзка и слага край на всеки път. Това става, когато възприемаме нашия живот като време, заключено между два полюса: раждането и смъртта. Когато не вярваме в хоризонта, който надхвърля този на настоящия ни живот. Когато се живее, като че Бог не съществува. Това схващане за смъртта е типично за атеистичното мислене, което гледа на съществуването като на случайност в този свят и като на пътуване към нищото. Но съществува и един практически атеизъм, който се изразява в това, да се живее единствено за собствените интереси и единствено за земните неща. Ако позволим в нас да надделее това погрешно виждане за смъртта, ние няма да имаме друг избор, освен да я прикриваме, да я премълчаваме или да я банализираме, за да не ни плаши тя.

2. Но срещу това фалшиво разрешаваме на проблема се бунтува „сърцето“ на човека – желанието всички ние да имаме безкрая, носталгията, която всички чувстваме по вечността. Тогава – какво е християнското виждане за смъртта? Ако погледнем към най-болезнените моменти в живота ни, когато сме загубили скъп човек – родители, брат, сестра, съпруг, син, приятел, – ние си даваме сметка, че и в драмата на загубата, и когато ни разкъсва раздялата, в сърцата ни расте убеждението, че не може всичко да е свършило, че даденото и полученото благо не е било напразно. В нас има могъщ инстинкт, който ни казва, че нашият живот не завършва със смъртта.

Тази жажда за живот намира реален и достоен за доверие отговор във Възкресението на Исус Христос. Възкресението на Исус не дава само сигурност за живота отвън смъртта, а също така осветлява и самата тайна на смъртта за всекиго от нас. Ако живеем в единство с Исус, верни на Него, ще бъдем способни да посрещнем с надежда и спокойствие прехода на смъртта. Затова Църквата се моли: „Ако ни натъжава сигурността, че трябва да умрем, утешава ни обещанието за бъдещото безсмъртие“. Хубава е тази молитва на Църквата! Един човек умира така, както е живял. Ако животът ми е бил пътуване с Господа, път на упование в безкрайното Му милосърдие, аз ще бъда подготвен да приема последния момент на земното си съществуване като окончателно отдаване с доверие в любящите Му ръце, в очакване да съзерцавам непосредствено лика Му. Това е най-хубавото нещо, което може да ни се случи: да съзерцаваме непосредствено чудния лик на Господа, да Го виждаме колко е хубав, изпълнен със светлина, изпълнен с любов, изпълнен с нежност. Ние вървим към това: да видим Господа.

3. На този фон се разбира поканата на Исус към нас да бъдем винаги готови, бдящи, знаейки, че животът на този свят ни е даден, за да ни приготви за другия живот – за живота с небесния Отец. А за това има един сигурен път: да се приготвим добре за смъртта, като бъдем близо до Исус. А как можем да бъдем близо до Исус? Чрез молитвата, чрез Тайнствата и чрез практикуването на милосърдието. Да помним, че Той присъства в най-слабите и нуждаещите се. Той Самият се идентифицира с тях в прочутата притча за последния съд, когато казва: „Защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте; гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте … Доколкото сте сторили това на едного от тези Мои най-малки братя, на Мен сте го сторили“ (Мат. 25, 35-36.40). Затова е сигурен този път на откриването на смисъла на християнското милосърдие и на братското споделяне – като се полага грижа за телесните и духовни рани на нашия ближен. Солидарността в споделянето на болката и в укрепването на надеждата е предпоставка и условие, за да получим в наследство Божието Царство. Помислете добре за това: който оказва милосърдие, не се бои от смъртта! Съгласни ли сте с това? Нека го кажем заедно, за да не го забравим! Който оказва милосърдие, не се бои от смъртта! А защо не се бои от смъртта? Защото я вижда непосредствено в раните на братята, и я преодолява чрез любовта на Исус Христос.

Ако отворим вратата на нашия живот и на сърцата си за най-малките братя, тогава и нашата смърт ще стане врата, която ще ни въведе в небето, в блаженото отечество, към което сме се насочили, копнеейки да живеем завинаги с нашия Отец – Бога, с Исус, с Божията Майка и със Светците.

 

Изобр.: Адвентен венец с една запалена свещ – нещо от Tempo di Avvento   Клип –  Rorate coeli desuper