30 ноември – Свети Андрей, Апостол (Празник)

Четива:
Римляни 10, 9-18
Псалм 18
Матей 4, 18-22

www.parrocchiasantandrea.it

Свети Андрей, от галилейския град Витсаида, е брат на Свети Петър и рибар като него. Първоначално е ученик на Свети Йоан Кръстител. Когато вижда и чува Исус, съобщава на брат си: „Видяхме Месията!“ Двамата братя са призовани първи от Господа да Го следват и така поставят началото на групата на Дванадесетте Апостоли. След Петдесятница Свети Андрей проповядва Евангелието в Мала Азия, Северното Черноморие и Гърция. Ок. 60 г. загива мъченически за вярата в град Патра (Пелопонес).

Катехизис на Папа Бенедикт XVI по време на Генералната Аудиенция на Площад „Свети Петър“ във Ватикана – 3 май 2006 г.

Апостолската Традиция

В тези катехизиси искаме до известна степен да разберем какво е Църквата. Видяхме, че тя не е сбор от неща, от думи, като кутия, съдържаща мъртви неща. Традицията е река на новия живот, който идва при нас от началото, от Самия Христос, и ни прави участници в историята на Бога с човечеството. Темата за Традицията е толкова значима, че бих искал днес да се спра на нея: защото е изключително важна в живота на Църквата. Вторият Ватикански Събор отбелязва по този случай, че Традицията е апостолска преди всичко поради своето начало: „Бог разпореди с всевишната Си доброта откритото от Него за спасението на всички хора да остане завинаги непокътнато и да бъде предавано от поколение на поколение. Затова Господ Христос, у Когото се изпълва цялото Откровение на Всевишния Бог (вж. 2 Кор. 1, 20; 3, 16-4, 6) нареди на Апостолите да проповядват Евангелието на всички хора като извор на всяка спасителна истина и на всяко морално правило“ (Cost. dogm. Dei Verbum, 7). Съборът продължава, отбелязвайки как тази задача е била  изпълнявана стриктно „от Апостолите, които с устното си проповядване, с примера и с институциите предаваха и полученото от Христовата уста, от съжителството с Него и от Христовите дела, и наученото по внушение на Светия Дух“ (ibid.). На Апостолите, добавя Съборът, са сътрудничали и „хора от тяхното обкръжение, които под боговдъхновението на Същия Този Свети Дух записаха благовестието на спасението“ (ibid.).

Глави на есхатологичния Израил – дванадесет, колкото са били колената на избрания народ, Апостолите продължават „жътвата“, започната от Господа, и правят това, като най-вече предават стриктно получения дар – Благата Вест за царството, дошло сред хората в лицето на Исус Христос. Броят им изразява не само връзката им със светия корен – Израил със своите дванадесет колена, – но и универсалното предназначение на тяхното служение: да отнесе спасението до най-далечните краища на земята. Това може да се види от символичната стойност, която имат числата в семитския свят: „дванадесет“ е резултат от умножението на „три“ – съвършеното число, по „четири“ – число, което се свързва с четирите посоки, и следователно – с целия свят.

Общността, родена от евангелското възвестяване, признава, че е събрана от словото на онези, които първи са имали опит от Господа и са били изпратени от Него. Тя знае, че може да разчита на ръководството на Дванадесетте, както и на онези, които те постерпенно определят за свои наследници в слуужението на Словото и на общението. впоследствие общността ще се почувства задължена да предава на другите „радостната вест“ за актуалното присъствие на Господа и на Неговата Пасхална Тайна, действаща в Светия Дух. Това се вижда много добре в някои откъси от Посланията на Павел: „Аз ви предадох най-напред онова, което бях и приел“ (1 Кор. 15, 3). И това е важно. Знаем, че Свети Павел, призован от Христос лично, е истински Апостол, обаче и за него се отнася като нещо фундаментално верността към онова, което е получил. Той не е искал „да измисля“ някакво ново християнство, „павлово“, така да се каже. Затова подчертава: „Аз ви предадох най-напред онова, което бях приел“. Предавал е първоначалния дар, който идва от Господа и е истината, която спасява. По-късно, към края на живота си, той пише на Тимотей: „Запази добрия залог чрез Светия Дух, Който живее в нас“ (2 Тим. 1, 14). Показва го много добре и древното свидетелсство на християнската вяра, писано от Тертулиан към 200 г.: „(Апостолите) от самото начало утвърждаваха вярата в Исус Христос и установяваха Църкви за Юдея, а след това, разпръснали се по света, въвестяваха същото учение и една и съща вяра на народите, като основаваха Църкви във всеки град. От тези Църкви след това другите Църкви получаваха своята вяра и семената на учението, и на свой ред непрестанно ги предаваха на другите, за да бъдат те именно Църкви. Затова и те се смятат за апостолски като потомство на наследието на Църквите на Апостолите“ (De praescriptione haereticoum, 20: PL 2, 32).

Вторият Ватикански Събор коментира: „Предаденото от Апостолите съдържа всичко, което допринася за святото поведение и за усилването на вярата на Божия народ. Така в своето учение, живот и богопочитание Църквата увековечава и предава от поколение на поколение всичко онова, което е, всичко онова, в което вярва“ (Dei Verbum,, 8). Църквата предава  всичко онова, което е и в което вярва – предава го в култа, в живота, в учението. Традицията, следователно, е живото Евангелие, възвестявано в своята цялост от Апостолите, на базата на пълнотата на техния единствен и неповторим опит: чрез тяхното дело вярата се предава на другите, включително до нас, чак до края на света. Затова Традицията е история на Светия Дух, Който действа в историята на Църквата чрез посредничеството на Апостолите и на техните наследници, продължавайки стриктно опита от началото. И както уточнява Папа Климент Римски в края на I век: „Апостолите, – пише той, – ни възвестиха Евангелието, изпратени от Господа Исус Христос, а Исус Христос бе изпратен от Бога. Христос, следователно, дойде от Бога, а Апостолите – от Христос: и Той, и те произхождаха на свой ред от Божията воля… Нашите Апостоли разбираха с помощта на нашия Господ Исус Христос,  какви противоречия ще възникнат във връзка с епископската функция. Затова, предвиждайки много добре бъдещето, установиха свои избраници и им дадоха заповед: след тяхната смърт други изпитани мъже да продължат служението им“ (Ad Corinthios, 42, 44; PG 1, 292.296).

Тази верига в служението продължава до днес, и ще продължи до края на света. Защото мандатът, поверен от Христос на Неговите Апостоли, се предава от тях на техните наследници. Освен опита от личния контакт с Христос – уникален и неповторим опит, – Апостолите предават на своите наследници тържествената мисия в света, получена от Учителя. Думата „Апостол“ идва от гръцкия термин „apostéllein“, който означава „изпращам“. Апостолската мисия, – както показва това текста от Матей 28, 19а, – включва пастирското служение („научете всички народи“), литургичното служение („като ги кръщавате“) и пророческото служение („като ги учите да пазят всичко, което съм ви заповядал“), гарантирано от присъствието на Господа до свършека на времената („ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“). Така, по начин, различен от този на Апостолите, и ние имаме истински и личен опит от присъствието на възкръсналия Господ. Чрез апостолското служение Сам Христос стига до онзи, който е призван към вярата. Дистанцията на вековете е елиминирана и Възкръсналият се дарява жив и действащ за нас в настоящето на Църквата и на света. Тази е нашата голяма радост. В живата река на Традицията Христос не е отдалечен с две хиляди години от нас, а е реално присъстващ сред нас и ни дарява Истината, дарява ни светлината, която ни помага да живеем и да намираме пътя към бъдещето.