22 ноември – Света Цецилия, Девица и Мъченица (Възпоминание)

Света Цецилия е млада римляянка, пострадала заради вярата си по време на антихристиянските гонения през II или III век. Тялото й е било погребано в Катакомбите на Свети Каликст в рим, а по-късно е пренесено в посветената на нея Базилика в римския район Трастевере. Покровителка е на църковната музика.

Дом Проспер Геранже. Света Цецилия, Девица и Мъченица

(dom Prosper Géranger. L’anno liturgico – il Tempo Pasquale e dopo la Pentecoste, trad. it. L. Roberti, P. Graziani e P. Suffia, Alba, 1959. p. 1302-1308)

Празникът на Света Цецилия, Девица и Мъченица, е най-популярният сред празниците в края на литургичната година. Цецилия принадлежи към една от най-благородните римски фамилии и през III в. е сред най-големите благодетели на Църквата; в щедростта си дори дарява на Църквата двореца си в Трастевере. Затова е погребана с почести в Гробището на Свети Каликст, до Криптата, предназначена за погребенията на Папите. Но онова, което най-много допринася да е обичана навсякъде, е фактът, че споменът за нея поражда прекрасен разказ, вдъхновявал множество художници, музиканти и поети, както и самата Литургия.

Принуждават Цецилия да се омъжи за един млад езичник – Валериан. Но тя отказва да стане негова жена, като в сърцето си се присъединява към Ангелите, за да пее хвала на Бога, на Когото се е посветила. Осъдена е да бъде изгорена жива в банята на собствения си дворец; огънят обаче не  й причинява вреда. Тогава изпращат при нея палач, за да отсече главата й. Той удря три пъти с брадвата, нанася дълбоки рани на шията й, но накрая я оставя полумъртва. Агонията й продължава четири дни. Положена е в гроба, облечена в дрехата от златовезан брокат, която е носила по време на мъченичеството си. Дворецът й е превърнат в Базилика.

Верните не забравят младата Мъченица. Знаем, че още през V в. те се събират в римския титул (отговарящ на по-късната енория), посветен на Света Цецилия. През VI в. Цецилия е може би най-почитаната в Рим Светица, а през IX в. Папа Пасхалий възстановява нейната църква. Недоволен, че не притежава мощите на Светицата, една нощ този Папа вижда в съня си една прекрасна девойка, която му казва, че тялото й е положено много близо до посветената на нея църква. Направени са разкопки и е намерено облеченото в брокат нейно тяло. Поставено е в мраморен саркофаг под олтара на църквата.

През 1559 г. Кардинал Сфондрати, извършвайки ремонт на олтара, намира саркофага и го отваря. Присъстващите виждат тялото, покрито с лек воал, под който личат очертанията му и блестят нишките на брокатена одежда. Вълнението и радостта в Рим са огромни, но от страхопочитание никой не се осмелява да повдигне воала, за да провери в какво състояние е почитаното тяло. Скулпторът Мадерно извайва от мрамор, като го идеализира, тялото на Светицата, като изразява идеята за нейното девство и мъченичество. Оттогава, както пее един химн, „тялото на Цецилия почива под безгласния мрамор, а на небето, на своя трон, душата й пее от радост и приема благосклонно нашите обети“.

Църквата поднася на Света Цецилия нашите обети, споменавайки името й всеки ден в Канона на Литургията и включвайки я в Литанията на Светците при тържествени поводи. Музикантите от всички краища на света я почитат като своя Покровителка. Във Франция, в Алби, се издига прекрасна катедрала, посветена на нея, а през 1866 г. Дом Геранже поставя под покровителството на тази Светица – образец на християнското девство и на чистата любов, първия манастир на Бенедиктинките от Конгрегацията на Свети Петър от Солем.

Оскъдните исторически данни не бива да намаляват любовта, която трябва да изпитваме към Светците, които Църквата винаги е почитала, радвайки се постоянно на тяхното застъпничество и изобилни благодати в хода на историята.

„В лицето на Света Цецилия, казва Дом Геранже, Църквата почита три характеристики, които, събрани заедно, я отличават сред бляскавото воинство на Светците в небето и са източник на много благодати и примери. Тези характеристики са: девството, апостолското усърдие и свръхчовешката смелост, с която тя посреща мъченията и смъртта, и оттук произлиза тройната поука, която ни дава тази християнска история“.

„В нашето време, сляпо увлечено от култа към чувствеността, ние трябва да се съпротивляваме с помощта на силните уроци на нашата вяра на натиска, на който често са подложени чедата на обещанието. Виждали ли сме след падането на Римската империя друго време, в което нравите, семейството и обществото да са изправени пред толкова голяма опасност?

Литературата, изкуствата, луксът вече от много време представят физическото удоволствие като единствена цел на човека, и ние виждаме в нашето общество много хора, които живеят единствено с намерението да задоволяват сетивата си. Злощастен ще бъде денят, в който, за да бъде спасено, обществото ще реши да разчита на силата на членовете си! Римската империя е преживяла това: опитала се е многократно да отблъсне външните нападения, но поради изнежеността на своите чеда рухва и никога повече не се съвзема.

Особено застрашено е семейството. Време е то да помисли за своята защита срещу узаконяването и окуражаването на развода, и да се защити само по един начин: като се възроди чрез Божия закон и стане отново достойно и християнско. Трябва да се върне достойнството на брака с неговите чисти изисквания, да престане той да бъде обект на игри или спекулации, бащинството и майчинството трябва да бъдат дълг, а не сметка, и заедно със семейството да възвърнат достойнството и силата на града и държавата.

Ако обаче хората не се научат да уважават този възвишен елемент – въздържанието, без който човешката природа ще бъде само руина, бракът не ще може да възвърне уважението към себе си. Не всички са длъжни да го практикуват в абсолютната му форма, но всички трябва да го почитат, за да не се окажат в плен на „извратен ум“, както казва Апостол Павел (Рим. 1, 28). Въздържанието е връхна точка в моралната красота на индивида и същевременно е велика сила на човешкото общество. Задушавайки това чувство, древният свят изпада в разложение, и само Синът на Девата, дошъл на земята, като обновява и утвърждава този спасителен принцип, дава на човечеството нова енергия.

Чедата на Църквата, достойни за това име, приемат това учение и са способни да го разберат, защото словата на Спасителя и на Апостолите им го обясняват. Историята на вярата, която Божието Слово ни разкрива на всяка своя страница, ни представя действието на плодоносната добродетел на въздържанието, които всички състояния на християнския живот трябва да практикуват, всяко според своята мярка. За тях Света Цецилия е само един от многото примери, но толкова бляскав пример, че заслужава почитта на всички поколения в историята на християнството. Каква добродетел е вдъхновявала Цецилия, каква смелост е съумяла да прояви и колко слабости – да избегне или да поправи! Ето каква морална сила дава Бог на Своите Светци, и тя влияе не само чрез прякото подражаване на техните добродетели, а също и с приложенията им, които всеки верен може да осъществи в своята ситуация“.

„Втората черта в живота на Света Цецилия, от която трябва да се поучим, е пламенното усърдие, за което тя дава възхитителен пример, и можем да си направим полезни изводи относно това. Характерна за нашата епоха е безчувствеността към злото, за което не се чувстваме лично отговорни, чиито резултати не ни засягат. Всички са съгласни, че нещата вървят към разруха, свидетели сме на тотално разложение и на никого дори на ум не идва да подаде ръка на ближния, за да го спаси от корабокрушението. Какво щеше да стане с нас, ако сърцата на първите християни са били ледени като нашите, а не са били завладени от безкрайно милосърдие и неизчерпаема любов, която им е помагала да имат надежда за света, в който Бог ги е поставил, за да бъдат сол на земята“ (Мат. 5, 13). Всички тогава са се чувствали отговорни за получения дар. Свободни или роби, известни или неизвестни личности – всички те са били обект на безкрайна отдаденост от страна на тези изпълнени с Христос сърца. Четейки Деянията на Апостолите и Посланията, виждаме в каква пълнота се осъществява апостолатът на първите времена, и как пламъкът на усърдието остава да гори трайно, без да угасне, та езичниците да кажат: „Вижте колко се обичат!“ И как е било възможно да не се обичат, щом като по силата на вярата си са се чувствали чеда едни на други?

Каква майчинска нежност е изпитвала Цецилия към братята, поради факта, че е била християнка! Името й, както и това на мнозина други, е за нас свидетелство, че християнството завладява света. И то унищожава ярема на езическото робство чрез тези актове на почит към другите, които, осъществявани на хиляди места в едно и също време, са имали като резултат едно пълно обновление. Да подражаваме, според силите си, на тези примери, на които дължим много, и да не губим време и красноречие, за да оплакваме вече добре известни на всички лоши неща. По-добре ще бъде всеки от нас да се залови за работа и да привлече поне един от своите братя: така броят на вярващите ще надхвърли броя на невярващите. Усърдието не е мъртво: знаем това. То действа в много от нас и дава радост и помощ на Църквата с плодовете си. Но защо ли спи така дълбоко в толкова сърца, в които Бог го е поставил?

„Достатъчно е, наистина, епохата ни да се характеризира с големия упадък, предизвикан от разложението на нравите. Трябва да прибавим и едно друго чувство, чийто източник е същият, и което, ако трае дълго, може да направи неизбежна разрухата на една нация. Това чувство е страхът, който за съжаление е обхванал всички. Страх да не изгубим благата или постовете си, страх да се откажем от своя лукс или удобства, страх , накрая, да не изгубим живота си! Не бива да казваме, че нищо не дразни и не ощетява света повече от това унизително притеснение. По-скоро трябва да кажем, че то не е християнско. Забравяме, че сме само странници на земята и угасяваме в сърцата си надеждата за бъдещите блага! Цецилия ни учи да отхвърлим страха. По нейно време животът е бил по-малко сигурен, отколкото днес, и с право е можела да се страхува. Но християните тогава не са се страхували и властниците са треперили пред своите жертви.

Само Бог знае какво ни очаква. Но ако страхът не бъде заменен от някакво по-достойно човешко и християнско чувство, политическата криза бързо ще унищожи бързо живота на индивидите и затова, каквото и да стане, трябва да започваме винаги отново нашата история. Казаното няма да е напразно, ако успеем да разберем, че ако са се страхували, първите християни са щели да ни предадат, защото словото на живота нямаше да достигне до нас. Ако се страхуваме, и ние на свой ред ще предадем идните поколения, които очакват да получат от нас депозита, който сме получили от отците си“ (Dom Guéranger, u. s.).

„Каква благородна фаланга Те следва, Господи, Женихо на девиците! Избраните души са Твое завоевание, и от техните устни се издига към Тебе прекрасната хвала на пламенните им сърца. Не е възможно да ги преброим през вековете, защото броят им расте с всяко поколение на онези, които от любов към Тебе посвещават живота си на бедните, болните, прокажените и на всякаква морална нищета; на онези, които поради любовта Ти се отказват от радостите на семейството и се посвещават на християнските училища, на благотворителните институции, или водят аскетичен живот в манастирите.

На първо място сред тях безспорно са заслужилите Девици, които подпечатват с кръвта си на кладите или арените своята любов: Бландина, Варвара, Агата, Луция, Агнеса, … и Цецилия, която от името на всички отдава почит на твърдостта им и посвещава славата на добродетелите им на Тебе, Исусе, Seminator casti consilii (Prima Antifona del secondo Notturno della festa), Божествени Сеячо на чистите съвети, Който единствен жънеш тези гласове, Който единствен връзваш снопите“.

„Според Отците на Църквата постоянното следване на Христа прави от душата симфония, оркестър, Symphonialis anima. Благодатта я обзема като дъх; както пръстите на музиканта карат органа да вибрира, и тя се вълнува и вибрира в съзвучие с мислите и чувствата на Спасителя. Такъв е великолепният концерт на чистите души, който Бог може да слуша с удоволствие, без да Го смущава неблагозвучието на фалшивите ноти на греха, нито ужасната какофония на богохулствата и предателствата!

Благоволи, Цецилия, да приемеш почитта ни, като съгласуваш постоянната хармония на нашата воля със стремежите ни към добродетелта и способността ни да правим добро! Благоволи да ни внушиш, че състоянието на благодат – нормалният живот на християнина, не е само избягване на злото, стриктно и студено спазване на заповедите, а действия, изпълнени с радост и ентусиазъм, които умеят да разкривват всички възможности на любовта и на усърдието“ (Card. Grente, Oeuvres Oratoires, VIII, p. 17-20).

„Ще добавим и една молитва за застъпничеството на Света Цецилия пред Онзи, Чиято смирена дъщеря е била тя, на която е станал надежда и подкрепа. В тъмната нощ на настоящия век, Женихът бави пристигането си и в тържествено и тайнствено мълчание позволява на девиците да се отдадат на съня, докато се чуе вестта за Неговото пристигане (Мат. 25, 5). Почитаме твоя отдих върху пурпура на победата ти, Цецилия!

Знаем, че няма да ни забравиш, защото в Песен на песните Възлюбената казва: „Спя, но сърцето ми бди!“ (Песен 5, 2).

Наближава часът, в който Женихът ще дойде, събирайки всички Свои под знака на Своя Кръст, и скоро ще се чуе викът: „Ето Женихът, посрещнете Го!“ (Мат. 25, 6). Тогава, Цецилия, ти ще кажеш на християните, като на верен отряд, събрал се за бой около тебе: „Воини Христови, отхвърлете делата на мрака и облечете доспехите на светлината“ (Atti di Santa Cecilia).

Църквата, която всеки ден произнася името ти с любов и вяра по време на Светите Тайни, очаква уверено твоята помощ, Цецилия! Знае, че помощта ти няма да закъснее. Приготви твоята победа, издигайки християнските сърца към единствените истински неща, прекалено често забравяни. Когато те осмислят отново вечността на своето предназначение, ще бъдат осигурени спасение и мир на всички народи.

Бъди винаги, Цецилия, наслада за Жениха! Насити се с висшата хармония, чийто източник е Той. Бди над нас от небесната слава, и когато настъпи последният ни час, подкрепяй ни, молим те, чрез заслугите на героичното си мъченичество. Подкрепяй ни на смъртното ни легло, приеми душите ни в своите ръце, отнеси ги във вечния живот, където ще ни бъде дадено да разберем, виждайки заобикалящото ни щастие, цената на девството, на апостолата и на мъченичеството“ (Dom Guéranger, Histoire de Sainte Cécile, 1849, Conclusione).