15 септември – XXIV Неделя през годината

Четива:
Изход 32, 7-11.13-14
Псалм 50
1 Тимотей 1, 12-17
Лука, 15, 1-32

 

Катехизис на Папа Франциск по време на Генералната Аудиенция на Площад „Свети Петър“ във Ватикана – 11 септември 213 г.

Скъпи братя и сектри, добър ден!

 

chiesaortodossainabruzzoemolise.blogspot.com

Днес ще продължим нашите катехизиси за Църквата в тази Година на вярата. Сред образите, които Вторият Ватикански Събор  избира, за да ни помогне да разберем по-добре природата на Църквата, е и този на „майката“: Църквата е наша майка във вярата, в свръхестествения живот (cfr Cost. dogm. Lumen gentium, 6.14.15.41.47). Този образ е един от най-използваните от Отците на Църквата през първите векове, и мисля, че може да бъде полезен и за нас. За мен този е един от най-хубавите образи на Църквата: Църквата Майка! В какъв смисъл и по какъв начин Църквата е майка? Да тръгнем от човешката действителност на майчинството: какво прави една майка?

 

1. Преди всичко, майката ни ражда за живот, носи девет месеца в утробата си своето дете и след това го отваря за живота, като го ражда. Така е и с Църквата: тя ни ражда във вярата, под действието на Светия Дух, Който я прави плодовита, като Дева Мария. Църквата и Дева Мария са майки – и двете. Онова, което се казва за Църквата, може да се каже и за Дева Мария, както и онова, което се казва за Дева Мария, може да се каже и за Църквата! Разбира се, вярата е персонален акт: „аз вярвам“, аз лично отговарям на Бога, Който ми позволява да Го опозная и желае да ми бъде приятел (cfr Enc. Lumen fidei, n. 39). Но аз получавам вярата от другите – в едно семейство, в една общност, която ме учи да казвам: „аз вярвам“, „ние вярваме“. Християнинът не е самотен остров! Ние не ставаме християни в лаборатория, не ставаме християни сами и единствено с нашите сили. Вярата е подарък, Божи дар, който ни се дава в Църквата и чрез Църквата. И Църквата ни дарява живота във вярата в Кръщението: този е моментът, в който ние се раждаме като Божии чеда, моментът, в който ни се дарява Божият живот, в който тя ни ражда като майка. Ако отидете в Баптистерия на „Свети Йоан Латерански“, до Папската Катедрала, там ще видите един латински надпис, който казва горе-долу следното: „Тук се ражда един народ с божествено потекло, роден от Светия Дух, Който оплодотворява тези води; в тези води Майката Църква ражда чедата си“. Това ни помага да разберем нещо важно: нашето участие в Църквата не е външен и формален акт; не означава да попълним един формуляр, който ни се дава, а е вътрешен и жизнен акт. Ние не принадлежим към Църквата така, както принадлежим към едно общество, към една партия или към каквато и да е организация. Връзката е жизнена, както връзката ни с майката, защото, както заявява Свети Августин, „Църквата наистина е майка на християните“ (De moribus Ecclesiae, I, 30, 62-63: PL 32, 1336). Да се запитаме: Как виждам аз Църквата? Ако съм признателен към родителите си, защото са ми дали живот, признателен ли съм и на Църквата затова, че ме е родила чрез Кръщението? Колко християни си спомнят датата на своето Кръщение? Някои вдигат ръце, но колко много други не си я спомнят! А датата на Кръщението ни е датата на нашето рождение в Църквата – датата, на която нашата Майка, Църквата, ни е родила! Сега ще ви дам една домашна работа. Когато днес се върнете вкъщи, потърсете старателно коя е датата на вашето Кръщение – направете това, за да я празнувате, за да благодарите на Господа за този дар. Ще направите ли това? Обичаме ли Църквата така, както обичаме нашата майка, знаейки, че тя има и своите недостатъци? Всички майки си имат недостатъци, всички ние си имаме недостатъци, но когато говорим за недостатъците на нашата майка, ние си затваряме очите за тях, обичаме я заедно с тях. И Църквата си има своите недостатъци: ообичаме ли я така – като майка, помагаме ли й да стане по-красива, по-истинска, по-плодовита в Господа? Оставям ви тези въпроси, но не забравяйте и домашната си работа: да потърсите датата на вашето Кръщение, да я носите в сърцето си и да я празнувате.

2. Една майка не се ограничава само с това да дава живот, но също така много грижовно помага на децата си да растат, дава им мляко, храни ги, учи ги как да вървят по житейския им път, придружава ги винаги с вниманието си, с чувствата си, с любовта си – дори когато те вече са порастнали. И същевременно умее да ги поправя, да им прощава, да ги разбира; умее да бъде близо до тях, когато боледуват, когато страдат. С една дума, добрата майка помага на децата си да излязат от нея, да не останат завинаги удобно под майчиното крило, както роякът пилци се крие под крилата на квачката. Църквата като добра майка прави същото: придружава нашето израстване, като ни предава Божието Слово – светлината, която ни сочи пътя на християнския живот. Отслужвайки Тайнствата, тя ни храни с Евхаристията, носи ни Божията прошка чрез Тайнството Покаяние, когато сме болни, ни подкрепя с Помазването на болните. Църквата ни придружава през целия ни живот във вярата, в целия ни християнски живот. Можем, следователно, да си зададем и други въпроси: Каква е моята връзка с Църквата? Чувствам ли я като майка, която ни помага да израстваме като християни? Участвам ли в живота на Църквата, чувствам ли се част от нея? Дали връзката ми с нея е формална или жизнена?

3. И още една трета мисъл. През първите векове на Църквата е било много ясно следното: Църквата, докато е майка на християните, докато ги „прави“ християни, е също и „създавана“ от тях. Църквата не е нещо различно от нас самите, а се разглежда като съвкупност от вярващите, като християнско „ние“: аз, ти, всички ние сме част от Църквата. Свети Йероним пише: „“Христовата Църква не е нещо друго, а е душите на онези, които вярват в Христа“ (Tract. Ps 86: PL 26, 1084). Следователно, всички ние – пастири и верни, живеем майчинството на Църквата. Понякога чувам: Аз вярвам в Бога, но не и в Църквата … Чух, че Църквата казва …, Свещениците казват … Но свещениците са нещо друго – Църквата не се състои само от свещеници, Църквата сме всички ние! И когато ти казваш, че вярваш в Бога, но не вярваш в Църквата, излиза, че не вярваш в себе си – и изпадаш в противоречие. Църквата сме всички ние: от току що кръстеното дете до Епископите, до Папата: всички ние сме Църквата и всички сме равни в очите на Бога! Всички сме призвани да сътрудничим за раждането във вярата на нови християни, всички сме призвани да бъдем възпитатели във вярата, да възвестяваме Евангелието. Нека всеки от нас се запита: Какво правя аз, та и другите да могат да споделят християнската вяра? Плодовит ли съм в моята вяра или съм затворен? Когато повтарям, че обичам Църквата, която не е затворена в стените си, а е способна да излезе извън тях, да се движи, дори с цената на известен риск, за да носи Христос на всички, аз мисля за всички – за мен, за тебе, за всички християни. Всички ние участваме в майчинството на Църквата, та Христовата светлина да достигне и до най-далечните краища на земята. Да живее Светата Майка Църква!