20 август – Свети Бернард от Клерво, Абат и Църковен Учител (Възпоминание)

 

http://external.ak.fbcdn.net/

Свети Бернард е роден през 1090 г. във Фонтен (Бургундия, Франция), в благородно семейство. Почувствал призвание за монашески живот, той става член на общността на Сито – главния манастир на Ордена на Цистерцианците. Впоследствие основава прочутото Абатство в Клерво. Автор е на множество творби с духовна тематика, отличава се с особена почит към Дева Мария. Умира в Клерво на 20 август 1153 г. Канонизиран е от Папа Александър III, а Папа Пий VIII го провъзгласява за Църковен Учител.

Катехизис на Папа Бенедикт XVI по време на Генералната Аудиенция на Площад „Свети Петър“ във Ватикана – 4 ноември 2009 г.

Сблъсъкът на два богословски модела: Бернард и Абелар

Скъпи братя и сестри,

В предишния катехизис представих главните характеристики на монашеското и на схоластичното богословие от XII в., които с право бихме могли да наречем респективно „богословие на сърцето“ и „богословие на разума“. Сред представителите на едното и на другото течение тогава се води продължителен и понякога твърде разгорещен дебат, представен символично от сблъсъка между Свети Бернард от Клерво и Абелар.

За да разберем този сблъсък между двамата велики учители, добре е да си припомним, че богословието е търсене на едно рационално разбиране, доколкото това е възможно, на тайните на християнското Откровение, които се приемат с помощта на вярата: fides quaerens intellectum – вярата, стремяща се към разбиране – ако използваме едно традиционно, кратко и съдържателно определение. Докато Свети Бернард – типичен представител на монашеското богословие, поставя акцент върху първата част на това определение, тоест върху fides – вярата, Абелар, който е схоластик, се съсредоточава върху втората му част, тоест върху intellectus: върху разбирането посредством разума.

За Бернард самата вяра притежава вътрешна сигурност, основана на свидетелството на Писанието и на учението на Отците на Църквата. Освен това, вярата се подсилва от свидетелството на Светците и от вдъхновението на Светия Дух в душите на отделните вярващи. В случаите на съмнение и неяснота вярата бива подкрепена и озарена от допитване до Магистериума (Учението) на Църквата. Затова за Бернард е трудно да постигне съгласие с Абелар, а заедно с него – и с онези, които подлагат истините на вярата на критическия анализ на разума. Анализ, който според него съдържа голяма опасност: което значи интелектуализъм, релативизация на истината, подлагане на дискусия на истините на самата вяра. В подобен подход Бернард вижда дързост, достигаща дори до непочтителност – плод на гордостта на човешкия разум, претендиращ „да улови“ Божията тайна. В едно свое писмо, натъжен, той пише следното: „Човешкият ум се възцарява над всичко и не оставя повече нищо на вярата. Сблъсква се с онова, което е над него; изследва онова, което е по-висше от него; нахлува в света на Бога и променя истините на вярата, уж за да ги разясни. Не отваря затвореното и запечатаното, а го изкоренява; смята за нищо онова, което не е в състояние да осмисли, и отказва да вярва в него“ (Epistola CLXXXVIII, 1: PL 182, I, 352).

За Бернард богословието има само една цел: да подпомага живия и сърдечен опит с Бога. Богословието, следователно, в такъв случай помага да бъде обичан все повече и по-добре Господ, както гласи заглавието на трактата му „Задължението да се обича Бог“ (De diligendo Deo“"). По този път има различни степени, които Бернард описва задълбочено, чак до връхната му точка, където душата на вярващия се опива от пълнотата на любовта. Човешката душа може да постигне още тук, на земята, това мистично единение с Божието Слово – единение, което Doctor Mellifluus (Медоточивият Учител) описва като „духовен брак“. Божието Слово посещава душата, унищожава и последната й съпротива, озарява я, разпалва я и я преобразява. В това мистично единение тя се радва на голямо спокойствие и сладост, и възпява с радостен химн своя Жених. Както припомних в катехизиса, посветен на живота и учението на Свети Бернард, за него богословието може да бъде подхранвано единствено от съзерцателната молитва, с други думи – от любовното единение на сърцето и на ума с Бога.

Абелар, който, между другото, е онзи, който въвежда термина „theologia“" (богословие) в смисъла, в който го разбираме днес, обаче следва друга перспектива. Роден в Бретан, във Франция, този прочут учител от XII в. е надарен с изключително остър ум и неговото призвание е учението. Първо се занимава с философия, след това прилага резултатите, постигнати в тази дисциплина, в областта на богословието, което преподава в най–големия университетски център по онова време – Париж, а след това и в манастирите, където живее. Той е блестящ оратор: лекциите му са посещавани от огромни тълпи студенти. Религиозен по дух, но и неспокойна личност, животът му е изпълнен с обрати: стреми се да опровергае учителите си, има син от една образувана и интелигентна жена – Елоиза. Често влиза в полемика с колегите си богослови, дори са му налагани църковни наказания, макар да умира в пълно общение с Църквата, на чиято власт се покорява с дух и вяра. Именно Свети Бернард допринася за осъждането на някои доктрини на Абелар на провинциалния синод в Санс през 1140 г. и осигурява намесата на самия Папа Инокентий II. Абатът на Клерво оспорва, както казахме, прекалено интелектуалисткия метод на Абелар, който според него свежда вярата до едно просто и изолирано мнение за разкритите чрез Откровението истини. Страховете на Бернард не са безпочвени, и, ммежду другото, са споделени и от други големи мислители от онова време. Защото прекаленото използване на философията прави опасно неустойчива тринитарната доктрина на Абелар, и следователно – идеята му за Бога. В областта на морала учението му също не е лишено от противоречия: той настоява да се приеме намерението на субекта за единствен извор при описанието на добрия или лош характер на моралните действия, пренебрегвайки по този начин обективното значение на моралната стойност на действията: и това е опасен субективизъм. Това е, както знаем, много актуален аспект и на нашата епоха, в която културата често бива белязана от нарастващата тенденция към етичен релативизъм: единствено „аз“-ът ми решава какво е добро за мен в този момент. Не бива да бъдат забравяни обаче и големите заслуги на Абелар, който има много ученици и допринася решително за развитието на схоластичното богословие, което ще се развие по по-зрял и плодотворен начин през следващото столетие. Не бива да бъдат подценявани и някои негови интуиции: например, когато твърди, че в нехристиянските религиозни традиции вече има подготовка за приемането на Христа, Божието Слово.

Какво бихме могли да научим ние днес от сблъсъка, често с резки тонове, между монашеското и схоластичното богословие? Преди всичко мисля, че той ни показва ползата и нуждата от една здрава богословска дискусия в Църквата, особено когато по дискутираните въпроси не се е произнесъл Магистериумът; той, обаче, остава като неоспорим крайъгълен камък. Свети Бернард,  но също и Абелар, винаги са приемали безпрекословно неговия авторитет. Освен това осъжданията, получени от Абелар, ни напомнят, че в областта на богословието трябва да има баланс между онова, което можем да наречем основни архитектурни принципи на Откровението, които винаги трябва да имат приоритетно значение, и интерпретативните принципи, почерпени от философията, т. е. от разума, който също има важно, но само  инструментално значение. Когато балансът между архитектурата и инструментите за интерпретация бъде нарушен, богословското разсъждение рискува да бъде покварено от грешки,  и тогава Магистериумът с присъщото му служение на истината е, който трябва да бъде призоваван на помощ. Трябва да се подчертае, че сред мотивите, които карат Бернард да „се изправи“ срещу Абелар и да предизвика намесата на Магистериума, е и грижата да бъдат запазени вярващите в простота и смирение, дда бъдат защитени,  когато съществува рискът те да бъдат объркани или отклонени от правия път от прекалено персонални доктрини и от спорни богословски аргументации, които биха изложили вярата им на опасност.

Бих искал накрая да припомня, че богословският сблъсък между Бернард и Абелар завършва с пълно помирение между тях, благодарение на посредничеството на един техен общ приятел – Абата на Клюни Петър Достопочтени, за когото говорих в един от предишните катехизиси. Абелар проявява смирението да признае грешките си, Бернард проявява голяма благосклонност към него. И у двамата надделява онова, което трябва наистина да бъде в сърцата, когато се появява някакъв богословски спор,  тоест – да се опазва вярата на Църквата и да се помага за триумфа на истината в любовта. Нека и днес такова бъде поведението, с което да протичат споровете в Църквата, като целта им винаги трябва да бъде търсенето на истината.