14 август – Свети Максимилиан Мария Колбе, Свещеник и Мъченик (Възпоминание)

 

http://www.sanfrancescopatronoditalia.it/

Раймунд Колбе е роден на 7 януари 1894 г. в работническо семейство в Здунска Вола (Полша, тогава под руска власт). Постъпва в Ордена на Францисканците Конвентуалци и приема името Максимилиан Мария. Учи в Рим и е ръкоположен за свещеник през 1918 г.

Завръща се във вече независима Полша и в Краков му е поверена задачата да разпространява почитта към Мария чрез молитвени группи – т. нар. „Милиция на Непорочната“, включваща хора от всички възрасти и социално положение. Основава списанието „Рицар на Непорочната“, придобило огромна популярност в Полша. Впоследствие поставя край Варшава началото на „Града на Мария“ – Непокаланов: един от големите центрове на почитта към Мария в страната. Продължава тази своя дейност и в Япония, където е мисионер в Нагасаки в продължение на няколко години. Завръща се в Полша в самото навечерие на Втората Световна война. На 13 септември 1939 г. е арестуван и изпратен в концентрационен лагер, където остава до декември с. г. След като е освободен, не щади сили да превърне Непокаланов в убежище на страдащите, нуждаещите се и преследваните в суровите условия на германската окупация. На 17 февруари 1941 г. е арестуван отново и попада в концлагера Аушвиц (Освиенцим). Жертва живота си, заемайки доброволно мястото на един осъден на смърт свой сънародник – баща на семейство. Загива мъченически, умъртвен от нацистите на 14 август 1941 г. Канонизиран е през 1982 г. от Бл. Папа Йоан Павел II.

Антонио Сикари. Свети Максимилиан Колбе

(S. Massimiliano Kolbe. Tratto dal libro: Ritratti di Santi di Antonio Sicari, ed. Jaka Book)

Намираме се пред един сияен образ, пред когото всички, дори невярващите, се прекланят драговолно и за когото всички говорят с уважение: Свети Максимилиан Колбе. Фактът, че той жертва живота си в Аушвиц, откупвайки с милосърдието и мъченичеството си достойнството на потиснатия човек, е достатъчен, за да му спечели толкова симпатии.

Но ние бихме искали да се научим да разбираме този така решителен негов жест на фона на целия му живот: призванието му, идеалите, които го ръководят, неуморната му дейност, „упоритото“ му мисионерство, дори онова, което в очите на някого го прави да изглежда „преди всичко интегралист“, но което, обаче, изразява преди всичко интегралността на вярата му. Трябва да направим това, за да не изпаднем в риска да откъснем по изкуствен начин смъртта от живота му.

Отец Максимилиан Колбе е син на своето време и на земята си. Ражда се през 1894 г. в едно полско селце. Син е на родители, които са имали малка тъкачница. Умира на 47 години, през 1941 г., в Аушвиц. Постъпва в семинарията на Францисканците Конвентуалци през 1907 г., на 13 години. Става новиций на 16 години (1910 г.).

От 1912 г. до 1919 г. следва философия и богословие в Рим. Дипломира се по философия през 1915 г. и по богословие – през 1919 г. Интересува се от физика и математика, и дори проектира нови видове самолети и други машини. В Рим е свидетел на шествие на антиклерикали – масони, които отиват да почетат Джордано Бруно, носейки черен щандарт, на който е изобразен Луцифер да тъпче Свети Архангел Михаил. На площад „Свети Петър“ се раздават позиви, на които пише, че „Сатаната трябва да се възцари във Ватикана, а Папата да му стане слуга“.

Младият Максимилиан има рицарски поглед към живота, като на старите средновековни рицари: Но негова Дама е Дева Мария.

Убеден е, че е настъпила „Ерата на Непорочната“ – ерата на Мария, когато, както казва Книгата Битие, тя ще смачка главата на змията.

„Тази истина трябва да се посее в сърцата на всички хора, които живеят и ще живеят до свършека на времената, да се помага на развитието й и на плодовете на освещаването. Непорочната трябва да бъде въведена в сърцата на хората, за да издигне тя там престола на своя Син и да им помогне да Го познаят, да ги разпали от любов към Пресветото Сърце Исусово“.

От своя страна, той изпитва към нея безгранична и дълбока почит: нарича Дева Мария с най-нежните и мили имена, както само поляците умеят да правят; дълбоко убеден е, че християните трябва да станат „рицари на Непорочната“, и основава организация с това име. Тя е „Милицията на Непорочната“, чиито собственоръчно написани от него статути притежаваме. Началните думи, обясняващи целта на тази организация, са следните:

„Да се стреми към обръщане на грешниците, на еретиците, на схизматиците, на юдеите и т. н., и особено на масоните (дума, подчертана два пъти); и особено – към освещаването на всички под Покровителството и чрез застъпничеството на Блажена Дева Мария“.

Споменах за обвинението в интегрализъм, което днес отправят към Отец Колбе много благожелателни и изтънчени християни. Защото Милицията на Непорочната няма спиритуален характер, нито си поставя някаква „религиозна цел“, а е един глобален избор.

Ето какъв:

„С Божията помощ трябва да направим така, че верните Рицари на Непорочната да бъдат навсякъде, но най-вече на най-важните места, като:

а) възпитанието на младежта (преподаватели в научните институти, учители, спортни организации);

б) формирането на масовото съзнание (списания, ежедневници, тяхното редактиране и разпространение, обществени библиотеки, пътуващи библиотеки, конференции, филмови прожекции);

в) изкуство, скулптура, живопис, музика, театър;

Воините на Непорочната трябва да бъдат първенци във всяка област и водещи в науките (естествените науки, историята, литературата, медицината, правото, точните науки и т. н.).

Под нашето влияние и под покровителството на Непорочната трябва да възникнат и да се развият индустриални и търговски комплекси, банки.

С една дума, Милицията трябва да обхване всичко и с еедин здрав дух трябва да лекува, укрепва и развива всяко нещо за по-голяма слава на Бога, чрез Непорочната и за благото на общността.

Как да се осъществи този проект? Това е просто невъзможно за един човек.

През 1927 г. той започва да строи от нищото цял един град на около 40 км от Варшава. Говори за него като за бъдеща втора Варшава. Нарича този град „Непокаланов“ – Град на Непорочната.

Ето как описва изграждането му след няколко години:

„Обширно свободно пространство за строеж на голяма базилика на Непорочната …

Издателски комплекс (който включва): редакция, библиотека, типотека, работилница за линотипи, цинкография с фотографски кабинети, типографии …, както и различни помещения за подвързване, складиране и изпращане.

Лявото крило … Включва ред отделни постройки: параклис, жилище за монасите, постулат, новициат, генерално управление, лечебница и – на съответното разстояние – електроцентрала. След това, разпръснати навсякъде: работилници на ковачи и монтьори, дърводелски цехове, обущарски и шивашки работилници, както и големи помещения за строителите и сграда на пожарникарите.

Но това не е всичко: има още автомобилен парк, малка железопътна гара с перон, която има връзка с обществената и държавна гара. Предвидено е и летище с четири писти за самолети и има проект за собствено радио.

Навсякъде е пълно с големи пънове, купища греди, тръби и строителни материали от всякакъв вид“.

Способността на Максимилиан Колбе да привлича и другите към своя рицарски идеал личи от следните цифри: след малко повече от десет години в Непокаланов живеят 762 монаси: 13 свещеници, 18 семинаристи, 527 братя, 122 кандидати за свещенството, 82 млади кандидати за братя.

За сравнение – когато Максимилиан Колбе се завръща като свещеник от Рим в Полша, францисканската Провинция там брои малко повече от сто монаси. Монасите в Непокаланов са много бедни, но имат на разположение всичко най-добро, което се намира на пазара: от самолет до последен модел печатарски машини.

Братята на Максимилиан са способни на всичко: от организиране на пожарна команда до получаване разрешително за пилот, от подготовка за дирижиране на оркестър с цел записване на грамофонни плочи до изучаване на кинорежисура.

Отец Максимилиан Колбе, който основава и ръководи през първите години тази огромна общност и остава винаги неин вдъхновител, е описан по следния начин:

„Той беше твърд, упорит, непреклонен … Беше роден счетоводител, изчисляваше и сравняваше безспир, пресмяташе, обмисляше, правеше баланси и предвиждания. Мислеше за всичко: за мотори, велосипеди, линотипи, радио; знаеше кое струва малко и кое струва много; знаеше къде, как и кога е най-изгодно да се купува … За него нямаше прекалено бърза система за комуникация: „превозното средство на мисионера, – казваше често, – трябва да бъде последен модел самолет“.

Животът на общността е описан и обяснен от Отец Максимилиан Колбе със следните думи:

„Нашата общност има донякъде героичен начин на живот, – какъвто и трябва да бъде Непокаланов, ако наистина иска да постигне целта, която си е поставил, тоест не само да защитава вярата, да допринася за спасението на душите, но и с горещ устрем, без да мисли за себе си, да покорява за Непорочната една душа след друга, едно място след друго, да издига знамето си над издателските къщи и ежедневниците, над периодичния и непериодичния печат, над печатните агенции, над радиопредавателите, над художествените и литературните институти, над театрите, над кинозалите, над парламентите, над сенатите, с една дума – навсякъде по земята; както и да бди никой да не махне оттам тези знамена

Тогава ще рухне всяка форма на социализъм, на комунизъм, на ереси, атеизмът, масонерията и всички други такива глупости, които произхождат от греха … Така си представям Непокаланов“.

В този нов „град“" се печатат осем списания в няколкостотин хиляди екземпляри. (Най-голямото от тях, „Рицар на Непорочната“, достига в тези години един милион екземпляри. Отец Максимилиан предвижда негови преводи на италиански, английски, френски, испански и латински).

Той обаче ще прекара там само няколко години. През 1930 г. е вече в Япония, където основава от нула друг подобен град и го нарича „Градина на Непорочната“.

Един критично настроен към делото на Колбе автор пише:

„Целеше нито повече, нито по-малко да покори света. Затова отиде да обръща „езичниците“ в Япония; затова не преставаше да организира издателства, да основава манастири, да прави планове как да разпространи по целия свят Рицарството на Непорочната.

Всички тези неща, замислени в гигантски мащаби, той създаде почти от нищото. Без пара в джоба, просеше непрестанно, облечен в прословутото си кърпено расо. Имаше феноменална енергия и организационен талант.

Започваше всяка инициатива буквално със своите ръце. Бъркаше вар и носеше тухли на строежите, работеше в печатарския отдел на типографията. В Нагасаки започна местна версия на „Рицаря на Непорочната“, без да знае дори дума японски …

По време на изграждането на японския филиал спеше на една мансарда, покрит с наметката си“.

Неговата Милиция на Непорочната брои 800 000 членове през 1939 г.

„Ние, казва Колбе, ще обгърнем целия свят“ – и прави планове за Индия и арабския свят.

През 1932 г., когато строи Непокаланов, решава само едно нещо там да е малко – гробището, защото казва: „Предвиждам, че костите на моите братя ще бъдат пръснати по целия свят“.

Какъв е, следователно, идеалът му? Ето какъв:

„Трябва да се напои земята с потопа на християнската и мариината преса – на всеки език, на всяко място, за да потъне в бездните на истината всяка форма на грешка, която може да се открие в могъщата ни съюзническа преса. Да се превърже светът с хартия, изписана с думи за живот, за да се върне на света радостта от живота“.

Богословието на Отец Колбе е радикално и без полусловие. Ето как го обобщава един негов биограф:

„Той упорстваше да вярва, да казва, да пише, че истината е само една: тоест – един само Бог, един само Спасител, една само Църква. Хората, всички хора, като следствие от това, са призвани да последват единия само Бог, единия само Спасител, едната само Църква.

На този идеал посвещава и за него пожертва живота си на мисионер на перото, както обича да се определя“. Такъв е човекът, когото се стоварва бясът на нацистите. Той знае какво го очаква. Има много приятели, които го осведомяват за всичко. Дори Гестапо му дава да разбере, че има възможност да получи германско гражданство, само ако се запише в листата на хората с немски произход, предвид фамилното му име и корените му (макар фамилното име на майка му да е чисто полско!).

За пръв път е арестуван заедно с няколко свои братя. Подкрепя ги с тези думи: „Смелост, отиваме на мисия!“ На първо време Градът на Непорочната е превърнат в болница, с офис на Червения Кръст. Постепенно се изпълва с бегълци и изселници, приема 2 000 експулсирани от Полша, както и няколкостотин евреи. Германците го виждат като концентрационен лагер.

Освободен по-късно, Отец Колбе реорганизира града, като за нуждите на бегълците организира лечебница, болница, кухни, хлебопекарна, зеленчукова градина и редица работилници. На 17 февруари 1941 г. е арестуван за втори път. Казва: „Отивам да служа на Непорочната на друго работно място“. Новото му работно място е Аушвиц. Цялата енергия на този човек, изключително крехък физически (болен е от туберкулоза, само с един бял дроб), сега се сблъсква с най-голямото страдание. Страдание, което го терзае непрекъснато,  като останалите и повече от останалите, защото е от групата на свещениците, която по омраза и лошо отношение към нея е приравнена към тази на евреите.

Получава номер 16670. В началото трябва да превозва колички с чакъл и камъни за строежа на стената на крематория: всяка количка трябва да тика винаги тичешком. На всеки десет метра стои пазач с тояга и се грижи да не се наруши ритъмът. После е изпратен да прекарва дървени трупи. Понеже е свещеник, трябва да се справя с тежест, два или три пъти по-голяма от тази на сълагерниците му. Виждат го да кърви и да се олюлява. Но не иска другите да се излагат на опасност заради него. „Не рискувайте да ви бият заради мен. Непорочната ще ми помогне, ще се справя сам“.

Когато искат да го отведат в болницата на лагера, тъй като губи сили, той винаги посочва някой друг, който според него се нуждае повече от това: „Аз мога да почакам. По-добре онзи там …“

Когато го пращат да прекарва трупове, често жестоко обезобразени, и да ги трупа накуп, за да бъдат изгорени, го чуват тихо да повтаря: „Света Марийо, моли се за нас!“, и след това: „Et Verbum caro factum est“ („И Словото стана плът“).

В ббараките през нощта някой се прокрадва край него, обзет от ужас, и го чува да казва бавно, кротко, като балсам: „Омразата не е съзидателна сила; съзидателна сила е само лююбовта“.

Или говори за Непорочната: „Тя е истинската утешителка на наскърбените. Слуша всички, слуша всички!“ Болните го наричат: „Нашият малък баща“.

После настъпва денят, в който един затворник от блок 14 успява да избяга. Отец Колбе е в този блок само от няколко дни. Всички блокове трябва да стоят мирно три часа. В 9 часа редиците са разпуснати за мизерна вечеря. Блок 14 обаче остава неподвижен, докато изливат храната му в канала.

На другия ден блокът остава строен и неподвижен през целия ден на плаца: обиждани, бити, гладни, под юлското слънце: изтощени от глад, от жега, от неподвижност, от ужасни предчувствия. Който падне, бива извличан в периферията на лагера. Когато другите блокове се връщат на работа, се пристъпва към децимация: за един избягал затворник други десет се осъждат на смърт в бункера на глада. Един от осъдените започва да крещи при мисълта за жена си и децата си. И изведнъж – чудо. Отец Максимилиан напуска редицата и предлага себе си в замяна на този човек, когото дори не познава. Замяната е приета. По застъпничеството на Колбе Бог извършва чудо в този момент. Ще се опитаме да възстановим станалото. Малцина са успели да чуят нещо. Но всеки от тях сии спомня по нещо … Колбе излиза от редицата и тръгва напред, „с ведро лице“, към лагерфюрер Фрич, поразен от дързостта на затворника.

За лагерфюрер Фрич затворниците са само номера.

Отец Колбе го кара да си припомни, че те са хора, че са личности.. Какво иска този мръсен поляк? „Аз съм католически свещеник. Стар съм (в този момент е на 47 години!). Искам да заема мястото му, защото той има жена и деца“.

Това е най-невероятното – първото чудо на Колбе!  Става така, че жертвата му е приета.

Замяната, утвърждаваща избора, свободата и солидарността, е изцяло срещу всичко, изградено от концентрационния лагер. Концентрационният лагер е трябвало да покаже, че „етиката на човешкото братство“ е безсмислица. Че истинската етика е расата, а низшите раси не са „човешки“. Хуманните принципи, според нацистката идеология, са юдео-християнска измама. В концентрационния лагер се демонстрира, че хуманизмът е нещо чуждо на човека – една маска, която винаги може да бъде свалена.

„Концентрационните лагери бяха фрагмент от окончателния философски дебат“ (Шчепански).

Това, че Фрич приема саможертвата на Колбе, и особено това, че приема замяната (би могъл, например, да нареди и двамата да умрат), и, следователно, ценността и силата на дара, е нещо невероятно. Защото това е жест, който придава хуманна стойност на смъртта, който прави смъртта да бъде не вече резултат на груба сила, а на доброволна саможертва. За Фрич това е или проблясък на нещо ново, или е бил заслепен да мисли, че тези хора нямат никакво историческо значение. Защото фактически не е имало и най-малката надежда този жест да стане известен извън стените на концлагера.

Отец Колбе също не е можел да мисли по човешки, че жестът му ще има някакъв исторически отзвук. Но той успява по физически начин да покаже, че този концентрационен лагер е една Голгота. Не се позовавам на някакъв символичен образ. Позовавам се на Литургията.

От този ден, след това разрешение, лагерът вече има своето свято място. В блока на смъртта осъдените биват хвърлени голи в мрака, за да чакат да умрат от глад. Не им дават повече нищо, дори глътка вода. Дългата агония бива озвучена от молитвите и свещените химни, които Отец Колбе произнася гласно. А затворниците от близките килии мму отговарят.

„Ехото на тази молитва преминава през стените, от ден на ден става все по-слабо, превръща се в шепот, угасва заедно с човешкия дъх. Лагерът слуша тези молитви. Всеки ден новината, че още се молят, обикаля бараките. Отслабеното тяло на човешката солидарност започва да възвръща живота си. Смъртта, настъпваща бавно в подземията на тридесети блок, не е смърт на червеи, стъпкани в калта. Тя е драма и ритуал. Очистителна жертва“ (Шчепански).

Мълвата за ставащото се разпространява и в другите части на лагера. Всяка сутрин се прави инспекция на бункера на глада. Когато се отварят вратите на килиите, нещастниците вътре плачат и молят за хляб. Който се доближава, бива удрян и блъскан грубо на цимента.

Отец Колбе не иска нищо, не се оплаква, остава седнал в дъното на килията си, опрян на стената. Самите войници го гледат с уважение.

После осъдените започват да умират. След две седмици са жживи само четирима; сред тях е и Отец Колбе. За да ускорят смъртта им, на 14 август им слагат на лявата ръка инжекции с фенолова киселина.Това е навечерието на Празника на Дева Мария, който Максимилиан обича най-много: на Отнасянето й в небето, на който той винаги е пял с удоволствие народното хвалебствие, което казва: „Ще отида да я видя един ден!“

„Когато отворих желязната врата, разказва надзирателят му, той вече не беше жив. Но изглеждаше като жив. Още беше облегнат на стената. Лицето му беше ведро както винаги. Очите му – широко отворени и съсредоточени в една точка. Цялата му фигура беше като в екстаз. Никога няма да го забравя“.

В проповедта си в Аушвиц Йоан Павел II казва:

„На това място, построено, за да бъде отречена вярата – вярата в бога и вярата в човека, и да бъдат потъпкани напълно не само любовта, но и знаците на човешкото достойнство, на човешката същност, този човек (Отец Колбе) постигна победа чрез любовта и вялата си“.

Отец Колбе показва чрез своята вяра, че човекът може да изкопае пропасти от болка, но не може да попречи на Разпнатия да заживее в тях;  не може да попречи на тайната на Неговата страдаща любов, която се актуализира отново, която властно и с несъкрушима сила решава да „присъства“ там. Най-вече поради тази воля на Христос Фрич е принуден против волята си „да приеме“ замяната.

Две са поуките, които извличаме, когато съзерцаваме образа на Отец колбе: едната ни връща от неговото мъченичество към живота му, а другата ни води от живота му към неговото мъченичество.

Чрез първата поука Отец Колбе ни казва, че да се прави в името на хуманността жертва, принасяне на себе си – това не е отговор на някой, който няма друг изход или пък се пречупва и отстъпва пред насилника, или пък очаква всичко в отвъдното, и затова е в състояние да страда.

Отец Колбе дава живота си, приемайки да умре, след като изразходва цялата си енергия за изграждането на един по-различен свят, на един нов свят, на един много по-добър свят тук, долу. Мъченичеството му не е някакво благочестиво бягство. То е пълнота на жизнената му енергия.

Чрез втората поука Отец Колбе ни казва, че това, от което е изтъкан животът на мъчениците, не говори за някой, който през живота си е залагал на плурализъм и иренизъм на всяка цена, наричайки ги „диалог“ и „икуменизъм“. Съществува обаче един правилен начин за оценка на тези ценности (и това е начинът на любовта, не на загубата на идентичност), но много пъти те са използвани само за защита, за да не ни се наложи „да дадем живота си“.

Отец Колбе определя вярата с впечатляваща точност и със същата решимост я разпространява и желае да я въплъти във всички сфери наа културния и обществен живот. И е изпълнен с толкова много любов, че става първият „мъченик на любовта“. Именно с тази титла, не използвана никога преди, той е канонизиран от Йоан Павел II.

Дали е сигурно, че тази любов живее и дава живот в някого, който в името на някаква християнска претенция разводнява вярата и я прави недействена в ккултурен план и нищо не значеща в историята?

Този е сериозният въпрос, който поставя на изпитание и оценява всички дела на християните. Вярата и любовта изискват сила и решителност, и нарастват заедно със смелостта.