Катехизис на Папа Франциск по време на Генералната Аудиенция на Площад „Свети Петър“ във Ватикана – 5 юни 2013 г.
Скъпи братя и сестри, добър ден!
Днес бих желал да се спра на въпроса за околната среда – нещо, което по различни поводи вече съм имал възможността да направя. Към това ме подтиква и днешният Световен Ден на околната среда, обявен от Обединените Нации, който съдържа мощен призив да се сложи край на разхищението и на унищожаването на хранителните продукти.
Когато става дума за околната среда, за творението, мисълта ми се спира на първите страници на Библията – на Книгата Битие, където се казва, че Бог е поставил мъжа и жената на земята, за да я обработват и пазят (ср. 2, 15). И аз си задавам въпросите: Какво означава да се обработва и пази земята? Наистина ли обработваме и опазваме сътвореното? Или само се възползваме от него и го пренебрегваме? Глаголът „обработвам“ ми напомня за грижата, която земеделецът полага за земята си – за да дава тя плод и той да бъде споделен с другите: колко внимание, страст и отдаденост има там! Обработването и опазването на творението е индикация, която Бог дава не само в началото на историята, а и на всекиго от нас. Те са част от плана Му: да помагаме отговорно на сета да се развива, като го превръщаме в градина, в подходящо място за живеене. Бенедикт XVI напомня многократно, че тази задача, поверена ни от Бога Създател, изисква да приемем ритъма и логиката на творението. Ние обаче често сме ръководени от горделивото желание да властваме, да притежаваме, да манипулираме, да експлоатираме. Не го „пазим“, не го уважаваме, не го смятаме за безвъзмезден дар, за който трябва да се грижим. Губим способността да се възхищаваме, да съзерцаваме, да слушаме творението. И така не успяваме вече да прочитаме в него онова, което Бенедикт XVI нарича „ритъм на историята на Божията любов към човека“. Защо става така? Защото мислим и живеем по хоризонтален начин, отдалечили сме се от Бога, не четем Неговите знаци.
Но „обработването и опазването“ не съдържа само отношението между нас и околната среда, между човека и творението, а е свързано и с човешките взаимоотношения. Папите са говорили за човешката екология, тясно свързана с екологията на околната среда. Ние живеем в момент на криза; виждаме това в околната среда, но най-вече го виждаме в човека. Човешката личност е в опасност: така е, човешката личност днес е застрашена – ето защо толкова е нужна човешката екология! А опасността е голяма, защото причината за проблема не е повърхностна, а много дълбока: не е единствено въпрос на икономика, а и на етика, и на антропология. Църквата много пъти е подчертавала това. И мнозина казват: да, правилно, истина е …, но системата си остава същата като преди, защото онова, което доминира, е лишената от етика динамика на икономиката и финансите. Онова, което командва днес, не е човекъът, а са парите – парите, финансите са, които командват. А Бог, нашият Отец, е дал задачата да пазят земята не на парите, а на нас: на мъжете и жените. Тази задача е наша! Мъжете и жените обаче биват принасяни в жертва на идолите на ползата и на консумацията: това е „култура на бракуването“. Ако се повреди един компютър, това е трагедия, а бедността, човешките нужди, драмите на толкова хора са станали нещо нормално. Ако някоя зимна нощ тук, наблизо, на улица „Отавиано“ наппример, умре от студ някой човек, това няма да е новина. Ако на толкова много места по света има деца, които няма какво да ядат, това не е новина, изглежда в реда на нещата. Не може да бъде така! И все пак тези неща стават нормални: ако бездомни хора умират от студ на улицата, това не прави новина. Обратното, понижение с десет пункта на борсите на един град се превръща в трагедия. Ако някой умира, това не е новина, но ако спаднат с десет пункта борсите, това е трагедия! Така хората биват изхвърляни като отпадъци.
Тази „култура на бракуването“ заплашва да се превърне във всеобщ мироглед, който заразява всички. На човешкия живот, на личността не се гледа вече като на пъррвостепенна ценност, която трябва да бъде уважавана и за която трябва да се полагат грижи, особено ако става дума за беден или инвалид, за някой, който още не служи за нищо – като новороденото, или пък вече не служи за нищо – като възрастния. Тази „култура на бракуването“ ни е направила безчувствени и към прахосването и съсипването на хранителните продукти, което е още по-осъдително, след като за съжаление във всяка част на света много личности и семейства страдат от недохранване. Консуматорството ни е довело дотам, че че да свикнем с недооценяването и с ежедневното разхищение на храната, която често не сме в състояние да оценим правилно и надхвърля чисто икономическите измерения. Нека помним обаче, че да се изхвърля храна е като да се открадне от масата на бедния и гладния. Приканвам всички да помислят върху проблема за загубата и прахосването на храните, за да се изнамерят пътища и начини, които, след като се подходи сериозно къъм тази проблематика, да станат средства за солидарност и споделяне с най-нуждаещите се.
Преди няколко дни, на Празника Corpus Domini, прочетохме разказа за чудото с хлябовете: Исус дава за храна на множеството пет хляба и две риби. Важен е финалът на този откъс: „“И ядоха, и се наситиха всички; и вдигнаха останалите им къшеи – дванадесет коша“ (Лука 9, 17). Исус иска от учениците Си нищо да не се губи: нищо да не се изхвърля! И събират дванадесет коша: защо дванадесет? Какво означава това? Дванадесет е броят на Израилевите колена, числото представя символично целия народ. И това ни казва, че когато храната се разпределя по равно, с усет за солидарност, никой няма да бъде лишен от нужното, всяка общност ще може да помогне на нуждите на най-бедните. Човешката екология и екологията на околната среда вървят ръка за ръка.
Затова бих искал всички да погледнем сериозно на задачата да уважаваме и да пазим творението, да бъдем внимателни към всеки човек, да се противопоставяме на културата на разхищението и бракуването, за да разпространяваме културата на солидарността и на срещата между хората. Благодаря!
Коментари
Няма добавени коментари!